Тя. Тя беше момичето, което можех да нарека „перфектно”. Тя беше примерът, който майките даваха на дъщерите си, любимката на учителите, притежаваше добротата и класата, които са нужни на всеки... Да, тя беше наистина момиче за пример. Никога не подминаваше човек на улицата, не можеше да види куче или коте на пътя и да не го нахрани, обичаше да прави добри дела. Всички мислеха, че е много щастлива. Всяка вечер излизаше с приятелки, купуваха си семки и сядаха на детската площадка срещу моята къща. Аз слизах долу и сядах на една пейка. Те се люлееха на люлките, спускаха се по пързалките, четяха книгите си от списъка за лятото... По едно време другите 2 момичета отиваха при приятелите си и я оставаха сама. Но тя не се оплакваше. Пак правеше добро, защото искаше те да са щастливи. Тя си нямаше приятел, защото родителите ù не ù позволяваха. Те искаха сега тя само да учи и да стане лекарка. Смятаха, че това ще е добро бъдеще за нея и не ù даваха избор. Те вече го бяха решили. Та така момичето оставаше самò на люлката, започваше да се люлее и гледаше към звездите. Не знаех за какво точно си мисли. Това се повтаряше в продължение на 1 месец, докато не реших да я извикам при мен. Разбира се, не смятах, че ще ù е приятно с жена на моята възраст, но уви, намерихме общ език. И така всяка вечер, когато момичето оставаше самò, идваше при мен на пейката, ядохме бисквитките, които преди 10 минути бях извадила от фурната и си говорихме. Аз ù разказвах за младите си години. За това как съм се запознала със съпруга си. За това каква е била сватбата ни и как съм родила децата си. Времето си минаваше. Лятото беше на път да свърши и тя да се премести в нов град, за да продължи учението си на по-високо ниво. Всичко беше идеално. Или поне така изглеждаше. Тя се премести и започна да учи. Беше добрата ученичка, която винаги е била. Така си мина и учебната година. Началото на лятото я чаках с тъкмо опечените си бисквитки на пейката пред нас. Тя не дойде. Помислих си, че сигурно ме е забравила и си е намерила приятелки на своята възраст, а не някаква стара дама, като мен. Но аз бях много щастлива през онези нощи, докато разговаряхме и исках да я видя поне за 10 минути. Отидох до тях и почуках на вратата. Майка ù ми отвори и попита как може да ми помогне. Аз попитах дали дъщеря ù си е вкъщи, а тя ме покани на чаша чай. Отначало не знаех какво става, но тогава тя ми каза, че много съжалява. Сълзи се спуснаха по лицето ми и не можех да кажа нищо. Припомних си за това как тя ми разказваше за бъдещето си. За това как се мести, как си намира приятели, а може би дори и приятел, каква булка иска да бъде и как ще ù помагам да гледаме детето ù. Изведнъж си отворих устата и само едно „как” излезе от нея. Майка ù започна да ми разказва за това, че като се преместили, започнали да се карат. Имало едно момче, което си харесала и с времето като се опознали и то започнало да я харесва. Тя молила майка си поне да го опознае, преди да ù забрани да се вижда с него. Казвала ù как няма да попречи на оценките ù и колко много го обичала. Майка ù обаче била категорична и казала, че не може и не иска да поддържат никакви контакти. Майка ù, разбира се, не беше чудовище, както звучи. Тя просто искаше да я предпази, защото е била наранявана и дори изнасилвана на възрастта на дъщеря си. Обаче знаете, че когато някой ти забрани нещо, умираш да го направиш. Затова и тя започнала тайно да се среща с това момче. С течение на времето оценките ù също се променили. Започнали да стават все по-лоши. Но на нея не ù пукало. Вълнувало я само това колко е щастлива сега, с него. После започнала да използва наркотици, защото попаднала в лоша компания и един ден на майка ù се обадили, че са намерили труп в гората и искат да го разпознае. Това била дъщеря ù, която умряла през нощта от свръхдоза.
* Тя изглеждаше щастлива. Но дали наистина беше...
© Луна Todos los derechos reservados