Пътувам, но без път. Сънувам, но без сън. Затварям очи и виждам нищото… черното нищо. Отварям ги и пак виждам черното нищо, мракът на живота. Не, не съм сляп. Аз съм просто един човек, избрал слепотата… избрал да бъде наркоман. Здравейте, не, не ме гледайте със съжаление, сам го избрах. В момента ме мразите, нали?! Странно е как хората в един момент те съжаляват, а в следващия те намразват. Е, и аз ако бях на ваше място, щях да реагирам така. Но сега… се чудите за моя избор. “Защо не съм спрял? Никой ли не е искал да ми помогне?” и ето пак очите ви се изпълниха със съжаление и с въпроси. Ще ви изпреваря: Много пъти се опитвах да спра, но все не успявах. Винаги търсих бягство в тъмната уличка на светлия ден. Но, знаете ли… предния път успях за миг да се откъсна от черната прегръдка на дрогата и да прогледна. Но, знаете ли… беше болезнено, смразяващо болезнено… и аз отбих в тъмната уличка преди финала. Искате да знаете как пропада един човек, нали?! Е, ще ви разкажа за моята тридневна епопея.

първи ден – отказът:

Събуждане, но не от аларма или от утринните лъчи, а от пронизващата болка в мускулите. Главоболие, треска, забавен пулс – абстиненцията. Бях гладен… за наркотици. Исках наркотици. Виждах само наркотици, докато не дойде чувството за смърт. Да, аз ще умра тук и сега, в тази  празна стая, свит на кълбо в ъгъла. В стаята, отказващи да живеят дори плъховете… нима аз станах по долен от тях. Не, спри. Спри, време, аз моля те за още миг… само за миг… Не, но това е нов ден… и болката намалява. Нима аз успях?

втори ден – страшното:

Ето ме. Аз съм тук на този светъл фон, сред хората. Ето ме – отново станал човек. Но страшно е да тръгнеш по света без защита, без опора. Ами ако хората ме отхвърлят, както преди, когато бях наркоман. Не, трябва да го заровя в миналото и да заживея в настоящето. Ами бъдещето ми… вече, като съм човек, отново имам бъдеще, нали? Ще си намеря работа и ще си купя малка къща на брега на морето. Ще си намеря жена и ще имаме деца. Две – момче и момиче. Докато те порастват, аз ще се издигна. Ще започна собствен бизнес. С коли. После, когато децата ми пораснат, ще ги пратя да учат в чужбина. В Англия. Там те ще си намерят половинки и ще се свържат с тях. Аз ще остана да живея с жена си в малката ни морска къщичка. Ще имам внуци. Четири – три момичета и едно момче. Ще им се радвам, а после ще си отида в спокойни старини. Но… ами ако жена ми си хване любовник, ами ако децата ми ме отритнат. Ами ако ме убият заради бизнеса ми…страх ме е.

трети ден – и отново:

Ето я! Черната улица – моето скривалище. Една крачка и отново всичко започва. Но… не е ли това животът – един безкраен кръговрат, без изход. Сбогом, свят. Отказвам се да живея в страх, по-добре в отрова.

Тъмно е! Ей ти, дай ми една доза…

Това бе моят разказ. Това е моят живот. Знаете ли… ха, в момента ме гледате и със съжаление, и с ненавист, но се и чудите защо ви разказах всичко това. Не, не съм разкаял се грешник на смъртния си одър. Не съжалявам за нищо. Просто исках да ви кажа, че всички ние се разделяме на две групи – на хора и на страхливци. Наричайте ме наркоман, боклук, пропаднал, но аз всъщност съм страхливец, търсещ хралупа, където да се скрие. Аз отказах да приема предизвикателството на живота, отказах се да бъда човек и сега умирам… бавно и болезнено. Но вие, все още имате време. Помислете от коя група сте и не търсете скривалища… А, между другото, първоначално дойдох тук, за да ви попитам колко е часът?

Не си отивай, мой живот... Върни се, моля те, обратно.
Един и същ... Един и същ... такъв те искам многократно.

                                                                                                           Недялко Йорданов

Но, дали животът се връща?

                                                                  Тик–так… тик–так… тик-так?