Пътувам, но без път. Сънувам, но без сън. Затварям очи и виждам нищото… черното нищо. Отварям ги и пак виждам черното нищо, мракът на живота. Не, не съм сляп. Аз съм просто един човек, избрал слепотата… избрал да бъде наркоман. Здравейте, не, не ме гледайте със съжаление, сам го избрах. В момента ме мразите, нали?! Странно е как хората в един момент те съжаляват, а в следващия те намразват. Е, и аз ако бях на ваше място, щях да реагирам така. Но сега… се чудите за моя избор. “Защо не съм спрял? Никой ли не е искал да ми помогне?” и ето пак очите ви се изпълниха със съжаление и с въпроси. Ще ви изпреваря: Много пъти се опитвах да спра, но все не успявах. Винаги търсих бягство в тъмната уличка на светлия ден. Но, знаете ли… предния път успях за миг да се откъсна от черната прегръдка на дрогата и да прогледна. Но, знаете ли… беше болезнено, смразяващо болезнено… и аз отбих в тъмната уличка преди финала. Искате да знаете как пропада един човек, нали?! Е, ще ви разкажа за моята тридневна еп ...