20723
- Сергей, не се прави на луд! Излизай веднага от машината! – разкрещя се професорът на своя асистент.
- Но, професоре, какво толкова ще стане? – отвърна Сергей с лукав и дяволит поглед,без да мърда от мястото си – Аз искам само да пробвам дали работи,нищо повече!
Сергей беше седнал на обикновен червен стол в центъра на малка сфера,направена от стотици тънки сиви метални обръча, които принципно трябваше да се завъртат около централната ос. Асистентът подскачаше радостно като малко дете и дяволито посягаше към малкия контролен панел, който висеше от голямата връзка на обръчите върху дебел зелен кабел.
- Не пипай там! – крещеше професорът. Очилата му понечиха да паднат,но той с умело движение ги намести,погледна Сергей и разклати заплашително пръст – Момченце, играеш си с огъня! Не знаеш какво ще стане като натиснеш копчетата!
- Как да не знам, другарю професор – отвърна невъзмутимо асистентът – знам! Ако завъртя ей това нещо тук… – каза той и заплашително, с лукава усмивка насочи пръста си към малкото синьо копче, което накара професорът да подскочи уплашено и предизвика смеха на Сергей. – Ако го врътна, ще си избера година. А ако цъкна жълтото копченце, ще настроя мястото, където искам да отида…
- Сергей, играеш си със здравето на един много възрастен човек – прекъсна го професорът. – Излизай веднага от машината, иначе ще повикам охраната да те изкара!
- Мутрите не влизат в лабораторията! – троснато каза Сергей. – Страх ги е да не би да гръмне нещо! То и мен, честно казано, ме е страх – държавата отпуска толкова малко пари за нещо толкова значимо…
- Млъкни бе, момченце! – уплашено каза професорът. Ококорен,се огледа като лалугер да не би някой да го чуе – Тихо, че в този институт и стените имат уши! Щe ни вкараш в беля…
- Беля… - намусено отвърна Сергей. – Най-много да ни изритат в Сибир, какво толкова!
- Искаш ли да бачкаш като луд в Сибир, а? – разсърди се професорът.
- Искам, защо да не искам!
- Абе, ти една мивка не можеш да откъртиш от стената – подигравателно каза професорът. – В Сибир ще ми ходи! Нали помня как се пъна да смениш мивката на лабораторията! Какво стана? Викахме големите момчета да помагат!
- Викали сме ги! – погледна сърдито нагоре Сергей. – Ако бяхте изчакали, нямаше да ги викаме, защото щях да я изкъртя…
- Да, да, добре! А сега излизай оттам, че имаме още работа.
- Няма!
- Излизай ти казвам!
- Не искам!
- Не ме карай да идвам там!
- Карам Ви! Защо не дойдете,а?
Професорът направи една крачка назад. Лицето му изведнъж побеля,а целият му кураж и гняв отстъпиха място на една по-голяма сила – страхът. Сергей усети, че е ударил по слабо място и се ухили злобно:
- Какво стана? Да не би да Ви е страх от вашето собствено творение?
- Това нещо не е нормално – каза професорът, сядайки на едно столче. – Ако природата искаше от нас да пътуваме напред-назад във времето, щеше да ни го е позволила!
Сергей се замисли. Бутна дистанционното настрани и то се люшна напред-назад като махало на часовник.
- Да, но пък тя ни е позволила да създадем машина, с която да се движим във времето. – каза Сергей, а професорът изръмжа недоволно.
- Сергей, моля те, излизай оттам! Това не е играчка!
- Но аз искам да видя всички тези светове! Искам да отида в бъдещето,искам да се возя в летящи коли, искам да се кача на огромни и високи небостъргачи, искам…искам… искам да се кача на някой туристически космически кораб и да отлетя до Луната, където да има големи хотели и…
- Стига си мечтал! Може светът тогава да е толкова смотан, колкото и нашият!
- Има само един начин да разберем!
Сергей грабна дистанционното и започна да си играе с копчетата. Завъртя синьото, докато цифрите на екрана не спряха на 20723. Натисна жълтото копче и избра „СССР,Москва”. Професорът се облещи, скочи от мястото си и бягайки се добра до машината.
- Да не си полудял!!!
- Може би – отвърна с усмивка Сергей и бутна професора назад. Той падна и с ужас наблюдаваше как асистентът натиска зеленото копче „Старт”. Металните обръчи започнаха да се въртят, ускорявайки до безумно голяма скорост. В центъра на сферата, там, където беше седнал Сергей,се образува малка шарена топчица светлина, която се разширяваше все повече и повече,докато най-накрая не го обгърна напълно и изпълни обема на сферата. Тогава металните обръчи забавиха ход,а светлинното кълбо се смали,докато напълно изчезна в центъра. От Сергей нямаше и следа. Професорът се надигна и плахо се приближи до машината. Столът беше леденостуден,покрит с кристалчета лед. Професорът наведе глава. Единствената му надежда беше в бъдещето да имат машина за връщане…
20723 години по-късно голяма сфера от светлина се появи в средата на огромна червена пустош. Земята беше напукана на милиони малки парченца – изсъхнала и безжизнена. Жаркото слънце напичаше силно. Нямаше и следа от живот. Небето беше тъмнозелено, без нито един облак. Малката сфера се разшири, после изчезна в нищото. На нейно място остана човешка фигура, която се хвана за гърлото и падна тежко на земята. Човекът се тресеше като риба на сухо, защото нямаше въздух за дишане. Умря няколко секунди след идването си. Дробовете му се пръснаха от огромното налягане на оловната атмосфера. Очите му изтекоха като малки вадички, а езикът му висеше безжизнен и изсъхнал от устата.
Това беше единствената форма на живот, която тази планета беше виждала от десет хиляди години.
© Иво Todos los derechos reservados