Приятна, хладна, августовска вечер.
Отпих жадно от студеното и потно кенче бира, по което се стече срамежлива капка (сякаш точно това кенче беше чакало точно мен), след което запалих също толкова чаканата цигара.
Лек ветрец закачливо разрошваше косите, игриво спуснати по раменете, напомнящ за най - топлото на топлото лято (или пък за най - хладното, зависи какво е на душата ти, читателю).
Всяка вечер в 22:15 мъжът и жената минаваха по разбитите пред магазина павета.
Тя, с невероятно красив бродиран трибагреник, който беше вързала на челото си; дълга почти до земята рокля и черни сандали. Косата й винаги беше сплетена на плитка и падаше свободно по едното й рамо.
Той беше винаги с раница, къси панталонки и тениска; носещ знамето на България в едната ръка, и тихо и кротко, но гордо следващ дамата с трибагреника.
Не знаех дали отиваха или се прибираха от протест, но нямаше вечер, в която да не минаваха. И не знам кое ме впечатли повече - точността всяка вечер или спокойствието, и грацията, с която вървяха дамата с трибагреника и нейният придружител.
Някъде там, в последните августовски дни нямаше значение кой и накъде отива; нямаше значение часът, нито дали имаше някакъв повод или беше просто ей така.
Никога не беше "просто ей така".
Всичко се криеше в чашата кафе; в разходката под жаркото слънце; в ти и аз танцуващи на алеята в 3 през нощта; в преплетените пръсти, откраднатата целувка, и погледът казващ: "държа в ръцете си един малък-голям чуплив свят. Ще те пазя. Остани."
Усещах те с всяка част от тялото си; с всеки удар на сърцето си. Усещах те в кръвта си.
Ти и Аз бяхме две мелодии, и въпреки различията ни си пасвахме ужасно добре.
Това, което се получаваше беше такъв шедьовър, че дори висшите сили не бяха способни да спрат урагана между нас, който помиташе всичко по пътя си.
Светкавици и гръмотевици, след което тишина. И в тази тишина разбирам, че си първата ми мисъл сутрин, и последната вечер; че желанието ми да те прегръщам е по - силно от всичко останало. В тишината разбирам, че да се будиш до мен и да виждам сънените ти очи е най - любимата ми гледка, а гласът ти е най - любимият ми звук.
Учестяваш дишането и пулса ми.
Качваш адреналина ми и укротяваш всичко в мен за части от секундата.
В тишината разбирам, че Ти и Аз сме бедствие; че не сме най - доброто нещо, но пък си пасваме идеално (дали на пукнатините или на цветовете), и си подхождаме.
И точно в тази тишина осъзнавам, че съм влюбена в теб, и че всеки път, когато те видя сякаш е за първи път, което още повече ме влюбва в теб.
Ще ме оставиш ли да те обичам?
Ще се престрашиш ли и ти да ме обичаш също?

Послепис: Присъствието ти запълва нищото и го превръща във всичко
❤🧡💛💚💜💙🤎🖤🤍