Глава VIII

   Навън беше мрачно. И студено. Дъждът бе толкова силен, все едно градеше стена от мъгла- вода толкова гъста, която не само се пропиваше в костите, но и попиваше в тях. Малко бяха тези, които дръзваха да излязат на улицата... Ала те двете скрити в ъгъл между две къщи сякаш не обръщаха внимание на времето. Даже го използваха като прикритие- едно малко момиче и майка му сякаш се приготвяха да избягат.

   Закопча палтенцето на малката, преметна своя дъждобран върху нея и се опълчиха по надолнището на улицата. Дали те крачеха толкова бързо, дали наклонът на пътя помагаше, но часовникът след тях бягаше. Сигурно страхът ги гонеше. Стигнаха невзрачната спирка- две колчета с навес, колкото да има нещо. Майката клекна до детето си.

   - Слушай ме сега, Ирина! Чуй много внимателно какво ще ти кажа!

   - Слушам те, мамо!- тихо прошепна тя.

   - Взимаш автобуса сега. Говорила съм с леля ти. Тя ще се качи при теб малко преди границата. А веднъж пресечеш ли я- вече всичко ще бъде наред и аз ще съм спокойна. Не говори с никого! Ако все пак те попитат- отвръщаш с една дума и толкоз!

   - Страх ме е, мамо!- по алените бузки потекоха сълзи.

   - Не се страхувай, миличка! Тръгнеш ли сега, не се връщай никога повече! Не поглеждай назад! Чу ли ме?

   - Ами ти, мамо, ти оставаш с него? Защо?

   - На този етап не мога да дойда и аз. Ще събудим чуждо любопитство, а това сега не е нужно. А и сме на чужда земя. Разбери ме, не мога сега!

   - Но той е лош!- разхлипа се Ирина и мушна глава под рамото на майка си- Ами, ако ти направи нещо?

   - Когато взима лекарствата си е добре.

   - Но той не иска да ги взима!

   - Няма да разбира кога му ги давам!- прокарваше пръсти през къдриците ѝ и разсеяно се опитваше да ги подреди.

   - Но той не е тати!

   - Не, не е! Брат му е!

   - Мамо, ела с мен!

   - Не, Ири, не сега. Но скоро...

   - Ще те видя ли пак?- този път не успя да сдържи сълзите си и тя се разплака. Малките ръчички залепнаха за бузите ѝ. Последва целувка, после прегръдка- силна и топла... като за последно... Фаровете на автобуса светнаха зад завоя.

   - Хайде, Ирина, трябва да се качваш!

   - Не искам, мамо!

   - Но трябва! И ще се качиш!- автобусът спря. Тя направо прехвърли малката по стълбите и направи жест на шофьора да затвори бързо вратите. Малките пръсти се долепиха до стъклото. Тя целуна своята ръка и я долепи до нейната. Сълзите се стичаха така, както и дъждът. Тя наведе глава. Автобусът тръгна...

   - Сбогом, малка, моя! Ако е рекъл Господ, ще те видя пак! Но той иска теб, а аз не мога да му го позволя. Обсебен е от мисълта, че си негова дъщеря! Погуби брат си, ще посегне и на теб! Бягай и повече не се връщай... никога! Тръгнех ли с теб, губех и двете ни! Бъди щастлива Ирина... Водата събра детската ръчичка с майчината в едно. След малко стъклото се замъгли и след стръмния остър завой вече бяха изчезнали...

   Пътят беше дълъг и уморителен. И тесен, и страшен. И самотен. Малката въобще не проговори, не обели и дума. Опита се да следи с поглед бялата лента на пътя, но и се зави свят. Умората надделя и тя заспа. Завой след завой, връх след връх. Най-накрая дъждът спря!

   - Ирина!- леко я побутна по рамото- Събуди се миличка! Вече пристигаме- шепнеше тя и галеше позаспалото личице.

   - Къде сме, лельо?

   - Тук ще си в безопасност! Вече си в България...

   Годините минаваха. Ирина порастна, завърши. Превърна се в хубава млада жена... Повече не видя майка си. С леля си се чуваха само по телефона. И в един хубав ден, един слънчев лъч на съдбата реши да я срещне с Мирослав. Никак не им беше трудно да се влюбят. Опората, която тя имаше в негово лице ѝ даваше сила. Силата ѝ даваше сигурност, а това тя не бе изпитвала никога до сега...

   Роди им се дъщеричка. Построиха си къща в родното му село, сгушено в планинските борове. Тя беше икономист- не ѝ допадаше особено, въпреки че с цифрите бе много добра, но беше и много сръчна в ръцете. Бродиране, шиене и плетене много и се удаваха. Твореше същински пана, красящи чужди стени- тях продаваше. Създаваше и дрехи, които обличаха съседите ѝ и тук-таме техен близък роднина от чуждо място, а тях обичаше да подарява.

   Той работеше в мините в Перник. Не се виждаха много често, заради професията, но и страстта им не угасваше. И не заради това- всяка тяхна среща сякаш беше първа. Малката Даника бе обгрижвана с много любов и внимание. Баща ѝ много си играеше с нея. Често я носеше на врата си, премяташе я. А когато ходеха на море- по мъничко всяко лято, той я взимаше с него във водата и пляскаха заедно. Тя се радваше на морската пяна и балончетата без капка страх, сякаш тя самата бе част от водата. Толкова много ѝ се радваше, че не искаше крачетата ѝ бързо да стъпват на пясъка отново.

   В една прохладна есенна вечер, двамата стояха на верандата. Малката подритваше топка покрай тях. Беше почти на три. Мирослав застана зад Ирина и я прегърна.

   - Виж я само колко пъргава е нашата Даничка!- каза той.

   - И неуморна.

   - Ината като магаре!

   - За това ти си човекът!

   - Но е дива като теб!

   - И щастлива като двамата!

   - Съгласен съм!- и я целуна по челото. Здрава да расте!

   - Ще ида до чешмата да напълня вода.

   - Добре, аз ще си поиграя с моята футболиста- каза Мирослав.

   Ирина слезе към чешмата. Не че нямаха вода. Но обичаше привечер да си прави разходки- беше близко, а и водата беше хубава, а щурчетата я радваха много особено по това време на годината. Възхищаваше се на планината и гората.

   - Я виж ти! И Нада е там! Ще си имам компания! О, капна ми. Явно зарося. Здравей, Наде!

   - Добър вечер, Ирина!- беше двайсетина години по-голяма от нея. Говореха си с уважение, но и в думите си спазваха дистанция. Но и Нада правеше така с всеки. Хората от селото знаеха, че има известни гадателски способности или поне си мислеха, че е така и някой я тормозеха постоянно, други я отбягваха- Късно идеш тука.

   - За вода ида, а и още не е тъмно.

   - Абе ти недей тъй... Млада си, ‘убава си, недей...

   - Спокойно, Наде- тука всички се знаем!

   - Всички, всички- повтори с леко недоволство тя- тебе още не те знам. Появи се от някъде и остана- Ирина наметна шала си и отиде до нея.

   - А не трябваше ли? Не ме ли искаш тука?

   - Аз ли бе момиче? Че коя съм аз?

   - А защо каза, че не ме знаеш, че не ме познаваш?

   - Щото тайни имаш!- Ирина потръпна- Ето видиш ли? Настръхна цялата.

   - Аз нямам... Нада я хвана за ръката- По тялото на Ирина преминаха ледени тръпки. Изпита страх. Онзи- познатият, старият, от преди време, онзи който си мислеше, че е забравила. Нада се вцепени. Очите ѝ сякаш засветиха, тялото се разтресе, глас страшен извън нея се разнесе:

„Ирина, бягай, той те гони-

не те крият вече граници, години и сезони.

Силна дъщеря ти е, тя ще разбере,

ала за да спасиш брат ѝ, бягай по-добре,

бягай бе дете!

Мъжът ти те обича, ще те пусне-

бягай още тая вечер, кога щурец последна свирка спусне.

Отивай си, Ирина,

избягай във Пирина!

Спаси детето, що във теб расте,

за да има мъж до тебе, силен да израсте!

От името си отречи се-

с нещо „сиво“ назови се!

Ала ще има ден за тебе

и ще видиш светлината,

но сила много ще ти требе,

за да го победиш във тъмнината...“

   Пусна ръката ѝ, но Ирина остана замръзнала на мястото си. Нада се ококори така, сякаш не знаеше къде се намира. Когато я видя до себе си я пораздруса. Ирина се сепна и подскочи.

   - Уплаших те, нали?- попита Нада.

   - Истина ли е това, което каза?- попита Ирина с поглед забит в една точка и клепачи, които сякаш щяха да се счупят, ако мигне.

   - Не знам какво съм ти казала, но щом не помня, за съжаление е истина. Страх ме е от мене си когато стане тъй. Ама щом е станало- вярвай ми!

   - От къде знаеш за него?

   - За кой бе, Ирина? Нищо не помня ти казах! Само, че е лошо знам. Отивам си сега.

   - Недей, почакай!- хвана я за ръката- Каза за дете...Нада я отскубна от нейната и я сложи на корема ѝ.

   - Истина е, тук е твоето момче! Тръгвам си сега и повече нищо ме не питай!

   - Не, почакай!- но този път не се върна...

   Заваля дъжд. Силен. Както тогава. Тя падна на колене и се разплака. Зарови пръсти в калта.

   - Не без дъщеря ми! Защо? Пак същият сценарий, пак същият зъл герой. Аз пак не съм щастлива и пак няма покой- тресна гневно с ръце в земята. Изправи се- избърса сълзите си с калната ръка. Ще го проверя още сега! Но ако е истина, а то сигурно е, ще ви спася... всички! И щом отново трябва да бягам... ЩЕ!

   Прибра се вкъщи- мокра и отчаяна. Затръшна вратата зад себе си. Миро се уплаши когато я видя.

   - Какво стана, Ирина? Какво има?- тя надигна глава. Поглед пълен с отчаяние и страх.

   - Тогава не ти разказах, но сега ще разбереш!- малката Даника също усети, че нещо не е наред и се разплака. Баща ѝ я сложи на коленете си- Бях на седем години когато... Разказа му всичко. С всяка изминала дума той настръхваше, огънят в камината заглъхваше...

   - О, мила, моя! Защо не си ми казала!

   - Защото исках да забравя и да избягам от миналото си и да го заровя зад мен! Е, явно не било писано!- изхлипа тя- Сега ще се обадя на леля си. Но имам лошо предчувствие за отговора, който ще получа...

   - Вярваш ли на всичко, което тя ти каза? Все пак... някои хора казват, че не е много с всичкия си.

   - Сега ще разберем дали поне началото е вярно- отвърна Ирина с вледеняващ сарказъм в гласа си.

   Взе телефона. Набра номера. Нейният въпрос към отсрещния беше само „Истина ли е?“. Сълзи потекоха от очите ѝ. Остана без глас- само тихо ридание и кимане. Накрая телефонът просто падна от ръката ѝ.

   - Е, какво стана?- нервно попита Мирослав, подрусвайки малката в ръцете си, въпреки че знаеше отговора.

   - Майка ми не е жива вече, а той е изчезнал...

   - Съжалявам да го чуя- отиде до нея, откри лицето ѝ от позалепналата коса и я целуна- Сигурна ли си, че той знае къде си?

   - Леля ми каза, че е разбрал къде съм завършила и знае фамилията ми, знае твоята фамилия. Колко мислиш, че ще му трябва, за да стигне до тук?

   - Но аз съм тук, Ирина- с теб!

   - А аз няма да те изгубя- нито теб, нито нея!- с абсолютна твърдост в гласа отвърна тя.

   - Тогава- гласът му се разтрепери- Каквото решиш! Аз съм с теб- казах го! Аз винаги ще съм с теб!...

   В малките часове на нощта, вратата се отвори. Една тъмна фигура се показа навън- увита цялата почти. Белееха се само ръцете от време на време. Целуна и прегърна малкото човече:

   - Довиждане, моя малка Дани, мое мило дете! Надявам се да те видя отново. Кога- не знам! Но ще зная, че си тук, а аз съм там. Баща ти е до теб и винаги ще бъде! Не се страхувай, малка моя! Недей! Не плачи...

Миро- тук вече остана безмълвна, сълзите в гърлото боляха- просто се хвърли върху него и го прегърна за последно, и го целуна за последно- Ще имаме още едно дете- успя да каже накрая в нощта и си отиде... Мирослав я изпроводи с поглед до където можа.

   - Ако това ще те спаси- живей скрита в лъжа, по-добре черна в хорските уста, но аз ще зная. Аз ще зная- прегърна детето си и избърса сълзите си- Ирина...

   Тя наистина отиде в Пирина. В едно малко селце- Цапарево. Засели се без много шум. Не мина време и роди дете, наистина роди момче.

   - Ще бъдеш моята сила тук, моя опора! Ти без баща- тя без майка. Но каквото е... Такава била е Неговата воля...Само живи и здрави бъдете деца, живи и здрави растете сега, и спокойни...

   Леля ѝ също стана жертва на Ирининия преследвач. И странно, но той не се опита да намери Мирослав. Или знаеше, че тя е избягала... Но той и малката Даника, не разбраха за него. Никой нищо не разбра за този човек повече...

   Лятото беше горещо, нощта прохладна. Малкият вече можеше да ходи. Тя го приспиваше. Гушваше го, пееше му песен и когато заспи го връщаше в креватчето. И тази вечер не бе изключение. После излезе на двора. Скъса една хризантема и в цвета ѝ сложи въгленче от пещта. Духна с уста, за да го разпали.

   - Пламни, въгленче. Запали се и гори цяла нощ само за нея!- то се възпламени. Сбъдни желанията ѝ, виж усмивката ѝ заради мен- прошепна тя и излезе навън. От другата страна на пътя беше реката. Наведе се и пусна цвета по течението- Честит Рожден Ден, Даничка... и скри лицето си с длани.

   Изправи се и тръгна обратно. На пътя имаше някой. Беше жена. Тя се доближи до нея.

   - Добре ли сте?- попита Ирина. Жената беше с къса скъсана пола, мръсна блуза и една обувка. Трепереше и накуцваше заради липсата на другата.

   - Оставих го...

   - Кого?

   - Оставих детето си там... извърна ръка назад и разпери пръсти.

   - Къде?

   - Оставих го сам...

   - Къде е това там? Някъде назад по пътя ли?

   - Не, назад в града, в дома за сираци?

   - В Благоевград ли?

   - Да!

   - А как стигнахте до тук, защо го оставихте?

   - Защото без мен има шанс да бъде човек- непознатата се разплака- Аз не съм достоен такъв, но той може да е! А може би бяха и две?

   - Говорите объркано!

   - Ох, не знам! Вече нищо не знам! Днес съм тук, утре там, скитам се и Боже, аз човек ли съм- не знам.

   - Хайде, елате с мен! Тази нощ ще останете с мен! Утре ще му мислим!

   - Как Ви е името?

   - Янина... Благодаря ти много...

   - Нина... двете се прибраха в къщата, тя оправи другата стая и я остави. Седна на стола до детето, метна едно одеало и затвори очи.

   Янина остана при нея. Намери си работа, взе си и къщичка няколко години по-късно. Никой не я знаеше коя е и от къде е дошла, но и не любопитстваха- приятелка на Нина и толкова. А и я харесаха.

Изминаха повече от двайсет години- далеч един от друг не толкова по разстояние, а къде заради истина, къде по предсказание...