Глава XIV

   Триград не беше никак далеч от Смолян и все пак- планински път с много завои- отнемаше си време. Тръгнаха с три коли нататък- Снежана и Орлин в едната, Ямурлийски с колега и още двама в третата.

   Девет вечерта минаваше и нямаше много движение по пътя, което улесни и пътуването им. Орлин се взираше в нощта и светлините на фаровете. Погледът му скачаше с честотата на подминаване на линиите на маркировката. Имаха ясна следа за първи път и това донякъде внасяше ред в мислите му, а може би и спокойствие. Следа за убиеца- да, а за жертвите? Страхилов вече ги смяташе за такива. Надеждата да са похитени, отвлечени, но все още живи, бавно се изпаряваше от съзнанието му- като вода в пустиня, която видиш в далечината, а с разочарование стъпиш върху прах и пясък щом я настигнеш. Толкова се беше улисал, че за малко да изкара колата извън пътя, когато пред него изскочи някой с качулка на главата. Не успя да види почти нищо, защото сянката изчезна мигновено. Той спря и наби спирачки.

   - Какво беше това?- попита Снежана.

   - Не знам- отвърна Орлин- Но щеше да стане белята. Че тука е и пропаст...Добре ли си?

   - Да, нищо ми няма. Ти май се стресна повече.

   - Да, бях се поотнесъл, признавам. Но така да изскочи на пътя- трудно човек може да отреагира по друг начин.

   - Така е. Важното е, че се разминахме- той запали колата и потеглиха.

   - Какво разбрахме за нея?

   - Името ѝ е Даника Костадинова. На двайсет и четири години от село Буйново. Останала без майка на три години- някъде е офейкала- баща ѝ- Мирослав Костадинов си я гледа сам. Живеели са си заедно.

   - Хмм... „Живеели“. Дано имат шанс да продължат! Как е човекът?

   - Казват, че ще се оправи! Миньор бил, здрав мъж, на него разчитали съседите. Лекарите са обнадеждени- това ми казаха от болницата.

   - Намереното... Новината- сигурно са го съсипали. Горкият човек, ще ми се да поговоря с него когато е възможно. Но разкажи ми за нея! Секретарката спомена нещо от сорта на „най-добрата“?

Има защо. Разказите ѝ очевидно пленяват хората. Даже идващите туристи специално са звънели да питат за нея. „Най-добрият екскурзовод и изключителен човек“- това е казал човекът подал сигнала.

   - Който е?

   - Андрей Павлов- колега екскурзовод. Има и още- голяма красавица е!

   - Това пък как го разбра, Александрова?

   - Помолих колегите, когато получат актуална снимка, да ми я изпратят на Вайбър-а.

   - Ти да видиш!

   - А ти искаш ли да я видиш?- без да чака отговор, му показа телефона си, направо му го навря в лицето.

   - Александрова, пак ли искаш да излетим от пътя?

   - Добре, добре... Моя грешка, извинявай!

   - Наистина е красива- въздъхна Орлин- само да е жива. Има нещо диво в погледа ѝ.

   - И го забеляза от снимката? Значи те е заинтригувала.

   - Така е, но локвата кръв, която споменаха обаче, никак не ми харесва... Оп, ами Снежана- пристигнахме!

   - Много хора са се насъбрали.

   - Значи наистина я ценят!- каза Орлин.

   Вървеше по пътя леко криволичейки. Не се доверяваше напълно на главата си- вътре беше абсолютна бърканица. Беше се вторачила напред и се опитваше да върви в права линия, но не се получаваше съвсем- на моменти погледът ѝ се премрежваше. От време на време опипваше лицето си и потреперваше всеки път когато връхчетата на пръстите ѝ, докосваха върховете на браздата- дълбоката, страшната, разрязала я през средата. Не беше сигурна, че осъзнава какво се случва в момента.

   Едно по-остро камъче се търкули под крака ѝ и тя залитна- силно напред към пътя. Светлините насреща я заслепиха и тя се обърна с гръб и се търкули по металния капак инстинктивно. Уплаши се и побягна. Нямаше време да е паднала на земята. Бързоногата се стрелна между дърветата. Фигурата притъмня в гората. Страхът явно я концентрира, защото липсата на светлина не ѝ пречеше да бяга толкова бързо в пресечена местност. С изправянето на пътя, тя отново излезе на шосето.

   Шумът постепенно се усилваше. Светлините на града приближаваха. Хорският брой и думи се увеличаваха. Жужаха покрай нея. Имаше усещането, че всички я гледаха. Това я плашеше. Нахлупи качулката почти върху цялото си лице. Само от време на време мяташе поглед напред, за да се увери,че няма да се блъсне в нещо, тъй като беше вперила очи в краката си. Кривна от главния път и тръгна нагоре по една малка уличка... Къщичките бяха така, все на баир, а от ъгъла се долавяше музика. Някой свиреше. Беше цигулка. Използваше и пръстите, не само лъка. Тя се ориентира натам.

По мръсното лице не си личеше много, но все пак- беше младо момче. Дрехите поокъсани, ала свиреше, а не просеше. Тя застана до него и се подпря на стената. Заслуша се. Хареса ѝ. Мелодията беше драматична- нежни увертюрни моменти, преобърнати в напрежение с кулминация, с рязкото приплъзване на лъка по задебеляването в долния край на струните, където бяха по-ниските тонове, а те започнаха даже да пулсират вътре в нея тя ги усещаше и това започна да я успокоява, да укротява препускащото ѝ сърце, за което всичко в момента бе някак си ново и някак си- не.

   - Ако желаеш, седни тук до мен. Не стой права!- тихичко прошепна той.

   - Какво?- стресна се тя.

   - Харесва ти, радвам се за което. Няма нужда да стоиш така. Поне се настани удобно! На първи ред, ако мога да си позволя така да се изразя.

   - Ами... ммм... Благодаря!- плахо отвърна тя. Плъзна се надолу и седна на тротоара, като извъртя рамото, с което беше към него и покри лицето си от слабата светлина, която попадаше там.

   - Как се казваш?- попита той, но не последва отговор- Добре, аз съм Никола. А ти ще ми кажеш, ако пожелаеш и когато си готова!- лека усмивка пробягна под качулката. След това се смени с изненада, може би сега осъзна въпроса му.

   - Ами всъщност... Не знам!

   - Как така? Нямаш ли си име?

   - Сигурно имам, но не го знам... Аз коя съм, не знам!

   - Интересно, а добре ли си?

   - Защо питаш?

   -Ами знам ли- удар по главата, падане, да не ти се е случило нещо, за да не помниш?- тя въздъхна.

   - И това не знам!- разплака се- Събудих се в тъмнината на гората преди два дни. И просто тръгнах по пътя надолу!- кракът ѝ се плъзна и на прасеца се видя дълбок прорез- Никола не отмести поглед и не коментира, но я видя.

   - Такааа, нека я караме по-ведро, какво ще кажеш? Знаеш ли, ще изсвиря нещо специално за теб! Кажи какво да бъде?

   - Аз текстове не помня и не знам какво бих могла да си пожелая, но си спомням една мелодия- започна да я тананика. Никола се усмихна, сложи цигулката под брадичката и засвири. Хвана я на момента. Тя трепна. Очите ѝ отново се напълниха. Отпусна се- Невероятен си. Наистина я владееш.

   - Чак такъв- не съм, но умея да слушам, а пръстите сами намират пътя си. Думите може и да не помниш, но глас имаш- нежен и приятен и определено можеш да пееш! Имай го предвид. И може да не ми личи по дрехите, но не съм просяк. Имам достатъчно пари, за да покривам нуждите си. И покрив над главата имам. Свиря, за да радвам хората. Всичко тук е параван, любопитно ми е как биха реагирали на един поокъсан, свирещ непрокопсаник. Около мен няма шапка или отворен калъф. Просто всяка сутрин на път за работа, или минавайки по улицата, искам да вляза в сърцата им пръв и ако мога да стопля някое местенце в душите им. И знаеш ли- усмихват се! Балканджийте са друг тип хора- душа широка като планината, въображение и свободомислие надхвърлящо върховете ѝ.

   - И дар слово имаш! Чудесен човек си , Никола!

   - Бях войник, знаеш ли?

   - Интересно.

   - И наистина исках да бъда и да остана такъв!

   - Но?- избърза тя и се възспря- Нещо ти е попречило?...

   - Съдбата реши друго. На едно вдигане по тревога, щеше да стане беля. Върху един мой приятел- друг войник и другар по душа, щеше да падне една тара, не беше укрепена добре, но поне беше празна- вдигната на високо, без подпори. Аз го видях, избутах го, но тарата не изчака мен и моят крак. Беше почти смазан. Но се намери един голям човек- сърце голямо и способности извънземни бих казал, и го съхрани. Остана на това тяло. Да, не ходя нормално, куцам, не съм и не мога да бъда годен за военна служба, но имам крак и той е на мен! Аз бях спасен!

   - Много си преживял! Силен дух имаш!

   - Струва ми се, че и за теб важи!

   - Дали? Наистина... дали?

   - Знаеш ли? Ако се навърташ насам, можем да направим дует? Съгласна ли си?- сложи ръка върху коляното ѝ. В този момент като че ли, нещо вътре в нея се надигна. Силният приток на кръв в главата я накара да запулсира, а сърцето ѝ блъскаше така, че наистина се виждаше през дрехите. Зениците ѝ се разшириха, загуби звук и картина около себе си- всичко това, само за няколко секунди. Сякаш някой я бутна силно назад, а тялото ѝ се отпечатваше пред нея в неясното загубено пространство... Тя подскочи като ужилена, той се стресна.

   - Недей!- изписка тя.

   - Какво има? Извинявай!- умът ѝ сякаш се завърна сега.

   - Не си ти, аз съм... Просто недей, моля те!- усети тази вътрешна уплаха, превърнала се по-скоро в истеричен невротичен страх и за момент забрави за лицето си. Качулката падна от главата. Бледата светлина показа разрязаното лице и златния отблясък на косата ѝ, въпреки катранено смолистият ѝ цвят сега, а тя се разпиля по раменете ѝ... той се облещи, тя се изви и се покри отново.

   - Съжалявам, не исках! Не ми обръщай гръб, моля те! Не се страхувай! Няма да се повтори! Не зная какво ти се е случило, но не е нищо хубаво. Вероятно си платила висока цена за нещо, за което дори не си подозирала, а някой си е помислил, че му го дължиш или пък.... Само се успокой, моля те!- тя се обърна към него наведена. Тротоарът се посоли от сълзите ѝ.

   - Ти нищо не си направил, нищо лошо. В себе си усетих страх, който не мога да обясня, защото не знам къде е роден и от какво... Всъщност аз просто нищо не знам- едно нарязано тяло, празна кутия без памет, куха бездушна обвивка.

   - Бездушна? Неее! Знаеш ли какво? На ъгъла отсреща има кафене. Ще взема по нещо за хапване. Чай искаш ли, защото и за мен ще взема.

   - Благодаря ти- прошепна тя... И да, искам!

   - Ще ме чакаш, нали? Обещаваш!- тя кимна, все още с наведена глава.

   - Няма да мърдам никъде...

   - И ще ми пазиш цигулката!- тя сложи ръка върху нея, а горната част на дланта също беше прорязана.

   - Какво се е случило с теб, момиче?- мислеше си той.

   Никола закуцука към кафето. Влезе вътре. Познаваха го. Усмихваха му се. Харесваха го. Взе по един сандвич, по един чай и три ябълки. Докато вадеше парите от джоба си се загледа в телевизора. Даваха новини- разследване, полиция, изчезнало момиче. Снимката ѝ стоеше в горния ляв ъгъл на екрана- слънчева сламена коса, черни очи, усмивка. Под снимката пишеше „Даника Костадинова“ и телефонен номер за връзка с полицията. Той излезе бързичко от кафето. Върна се. Тя го чакаше.

   Сложи чашата и сандвича до нея. Взе едната ябълка в ръката си и я поднесе под лицето ѝ. Тя понечи да я вземе, но той я дръпна.

   - Погледни ме! Погледни ме, моля те и не се страхувай! Нямаш причина... Красива си- не само там вътре, но и отвън. Не крий лицето си!- тя плахо надигна глава. Той приближи ръката си и докосна брадичката ѝ. Тя потрепна, но този път не се дръпна- само потрепери. Позволи му. Изравниха погледите си. Той отметна вълнения плат от главата ѝ. В очите ѝ отново имаше сълзи, но имаше и нещо друго- разчиташе се благодарност. Той се усмихна и вече беше сигурен- Вземи я! Сега вече е твоя.

   - Благодаря ти, Никола!

   - Усмивката ти не е само една ябълка. Тя е безценна. Не знам кой ти я е отнел, но ще си плати, повярвай ми. Не се страхувай, довери се на себе си! Не се крий, покажи на света коя си! Докажи им колко си силна, защото ти си такава!- тя взе чашата и обви ръце около нея, той обви нейните- без страх, без срам... Запали отново онзи плам!- тя бавно се отпусна и сложи глава на рамото му. Той изтегна куция крак напред, за да ѝ е по-удобно, изтегли бавно чашата от ръцете ѝ. Затвори очи. И заспа. Ръката ѝ се свлече върху крака му. В следващите три часа, той не помръдна.

   - Щеше да се съмва и той леко я побутна по рамото. Тя отвори очи. Разпиля ги малко, докато осъзнае къде е. Подпря се на коляното на болния крак. Заболя го, но не реагира. За миг залитна, но се изправи. Никола ѝ подаде ябълките и остатъка от сандвича.

   - Едната е за теб!- и му я подаде.

   - Благодаря!

   - Не ти на мен, а аз на теб! Казвам ти „чао“ и се надявам да те видя пак.

   - Ще ми се да се случи! Чао!- тя тръгна по улицата- Даника?- извика той. Тя се обърна, Никола се усмихна- Обещай ми едно! Изправи се срещу страховете си, бъди силна и смела, когато е нужно дори безразсъдна. Животът сам ще ти даде отговорите на въпросите ти. Просто се пребори с тях. Повярвай в името си!

   - Станаха няколко неща!... Това ли е името ми? От къде го знаеш?- извика тя.

   - Сънувах го!- провикна се Никола и тихо довърши- Докато ти спеше...

   Орлин и Снежана се приближиха към голямата група хора. Насочиха се към тези, които бяха с екипировка. Думите жужаха с голямо напрежение около тях. Страхът витаеше във въздуха. Да се случи нещо ужасно на това място? Никой не беше подготвен за нещо подобно.

   - Добър вечер! Аз съм инспектор Страхилов, а това са инспектори Александрова и Ямурлийски- те кимнаха.

   - Не е никак добра, господин инспектор!

   - А Вие сте?

   - Андрей.

   - Андрей Павлов?- повтори Орлин.

   - Точно така!

   - Вие сте се обадили, Вие сте подали сигнала, нали?- продължи Снежана.

   - Да, аз.

   - Познавате Даника, знаете...

   - Да я познавам?- прекъсна го Андрей- Виждате ли всички тези хора тук? Те я познават! Аз съм ѝ не просто колега, а приятел!

   - В смисъл на гадже?- попита Снежана.

   - Не! На приятел!- утвърдително повтори той- Това тук до мен- придърпа го за раменете- е Слави!  Също толкова добър приятел и колега алпинист. Ние намерихме- гласът му се разтрепери- локвата кръв и часовника ѝ!

   - Ще ни заведете ли, момчета?- попита Орлин- Явно познавате терена добре и със сигурност можете да ни помогнете!

   - След вас, господа полицаи!- каза Слави- Само напред и нагоре. Когато стигнем дърветата, ще ви поведем! И дано това, което видите, да ви помогне да хванете ония̀ или онѝя, дето стоят зад това!

Онѝя? Не е един?- ококори се Страхилов?

   - Не знам, инспекторе! Вие накрая ще кажете! Едно е сигурно- там е станало нещо изключително жестоко, но гората го пази в тайна, а планината ѝ приглася...