Глава XXIX
Орлин не обели нито дума на Снежана. Игнорираше я по всякакъв начин. И го демонстрираше. Тя хапеше устни до кръв, защото знаеше, че той има пълното право да се държи така. На няколко пъти се засили да каже нещо, но страхът или Андрей, я възпираха с поглед. Инатът и гневът ѝ можеха да бъдат причина за най-лошото. И въпреки изричната забрана от двама мъже, тя угоди на тях.
Орлин спря колата пред управлението. Никой не понечи да слезе от нея в първия момент. Андрей кимна на Данаил и в крайна сметка, те двамата излязоха от колата.
- Орлине, аз...
- Снежанааа- започна с вледеняващ глас той- Отивай да си взимаш детето и се прибирай вкъщи!
- Но аз...
-Не! Повече дума да не съм чул днес!- отвори вратата и излезе. Тя остана вътре. Разплака се... Разплака се с глас. Дъждът, който капеше по стъклата, скриваше следите по лицето ѝ, но Андрей беше наясно какво се случва там. Стоеше по-отстрани и я гледаше. И когато тя се посъбра, излезе от колата. Не погледна никой. След не повече от две минути, излезе с детето си. С тях беше и Пламен. За последно, преди да завие зад ъгъла, тя погледна към него, той също- „Съжалявам!“
Кръвта рязко се качи отново в главата на Дани. Това оправда руменината ѝ. Не, че се върна някой страшен образ, като преди малко, но тя си спомни нещо... някой.. няколко неща. Въпросът ѝ бе категорична изненада за Слави.
- Как се сети за нея, Даничка?
- Това име изникна още снощи в главата ми! Познавам ли такъв човек, Слави?- той поклати глава и издиша тежко.
- Познаваш и още как! За някои хора от селото, включително и ти, тя е хорската шарлатанка. Ти не взимаше на сериозно тази жена, но след една ваша среща, всичко се промени.
- Как така?
-Ти започна да се страхуваш от нея. Започна да се страхуваш от думите ѝ. Какво ти бе казала тогава, не знам. Андрей беше с тебе в оная нощ. Но това те промени. Ти не можеше да си намериш място. Дори известно време не идваше на работа, което е абсолютно нетипично, защото ти почти винаги оставаше последна там... в твоята пещера!- той се усмихна.
- В моята... пещера?- полюбопитства тя.
- Да, Даничка! Нещо в нея те влече винаги натам... Както и да е- Баба Нада е местната... гадателка.
- Тя ти е дала медальона, нали?
- Бързо правиш две и две...
- Но ти не ѝ вярваш- продължи по-настъпателно Дани- Защо?
- Щото повечето време говори само глупости, амааа...
- И ти си се уплашил! И теб е уплашила, нали? После е дошъл медальонът?!
- Ти да не би да си спомняш?- рязко извърна поглед към нея Слави.
- Не! Не, нооо...
- Ето ти вода, Дани!- Никола се беше върнал. Слави се изправи изнервен и се отдалечи.
- Благодаря, Никола! Не му обръщай внимание, държи се странно на моменти.
- А нима няма защо?- усмихна се провокативно той.
- Какво имаш предвид?
- Стига, Дани! И да не го познава човек, когато го види как те гледа, всичко става ясно!
- И кое е толкова ясно?
- Дани, ти сериозно ли? Човекът е влюбен в теб и си личи от километри!
- Паметта ми изневерява, не помниш ли?- леко се подразни тя.
- Така е! И въпреки това смятам, че и да не ти бях казал, ти сама го виждаш. Главата е ранена, но сърцето помни! Около него се чувстваш нервна, предполагам?
- Да, но не така, както... Както и да е...
- Ще търсим ли... другото момиче? Забравих ѝ името!- влезе отново рязко в разговора Слави, както го беше и напуснал преди малко.
- Иглика!- каза Дани.
- И друго момиче ли има тук, някъде?- намеси се Никола.
- Да! Трябва да е някъде около „Чаирските езера“!- отвърна тя.
- Но те са близко!- каза Никола.
- Стига, бе, сериозно?- добави Слави.
- Хайдеее! Ще я търсим заедно!- каза Дани.
- И двамата добре се справяхме!- сряза отново Слави.
- Аз не ви трябвам!- вмъкна съвсем на място Никола- Вземете джипа и тръгвайте!- и метна ключовете и една радио станция в ръката на Слави.
- Благодарско, Никола!- върна му той. Качиха се и тръгнаха.
-Знаеш ли, Даничка?- започна разговора Слави- Андрейката получи същия медальон като мене! Него викнах пръв, когато разбрах...ме, че те няма. И след цяла нощ търсене, в ранни зори, отидохме при тая жена. И тя ги наприказва едни... Тогава разбрахме, че с тебе се е случило нещо лошо.
- Защо? Какво ви каза?
- Че не си я послушала и нещастие се е случило... с тебе! Тръпки ме вледениха, Даничка, страшни работи говореше тая жена... Как в нощта сама си била... той рязко наби спирачки и тръшна ръце във волана, даже клаксона се чу.
- Какво има, Слави? Какво стана?
- Ах, ах, ааах!- изръмжа той и забучи глава в кормилото, тя сложи ръка на рамото му- С тебе бяаах... С тебе трябваше да бъда, Даничка тогава, с тебе... И ден не минава от тогава, без да се виня!
- Но... защо?- плахо попита тя.
-Щото тогава имахме среща! А аз не дойдох. Часове по-късно се събудих замаян, с болящо-кървяща глава и пълен с вина... Не знаех какво е станало, за да... разплака се- не дойда, но в тая проклета нощ- продължаваше да блъска- са ти посегнали! А аз като отрязано дърво, съм бил в леглото си и съм позволил на оня проклетник, на онова нещастно копеленце, мамичката му... Да ти го причини! А Слави?... Спи! Аарррррр!
- Недей! Шшшш!- започна тихо Дани- Не си го причинявай! Ти не си виновен, Слави! За нищо не си виновен!
- Не съм ли, Даничка? Дали наистина не съм?
- Не си!... Защото, ако беше... Нямаше да те боли!
Повече от петнайсет минути стояха така самотно на пътя. Слави не можеше да преглътне себе си. Носеше вина, която сподели именно с нея сега. И въпреки всичко казано, той не се почувства по-добре, напротив. Да, Даника не го винеше за нищо, но той усещаше, че е далеч от нея... Много по-далеч, от колкото му се искаше. Тежък преминаваше тоя ден за него. Тъкмо започна да вярва, че неговата приятелка започва да се връща, което беше и така. Но вече усещаше, че се връща само като приятел, не като неговата... Даничка. И го болеше. А може би се надяваше на твърде много, твърде скоро. Продължаваше да блъска в главата си всичките тия мисли, но успя да обере емоциите си и потеглиха отново. Не можеше да си позволи да бъде слаб, не и сега...
Стигнаха до езерата. Силният дъжд, сега се бе оситнил в мъгла- гъста, лепкава и непрогледна- почти като калта под краката им, но в сиво-бял цвят пред лицата им. Оставиха джипа със светещи фарове. Не че беше кой знае колко по-различно, но все бе някаква полза... поне в началото. Единственото, за което сега времето бе подходящо, бе охлаждането на главите им и мислите в тях.
- Даничка, мини пред мене, аз ще те следвам!- каза той.
- Добре, Слави! Мъглата е много гъста, имаш право!- и отново продължиха да си мълчат.
- Даниии! Даника, не натаааам!- чу до себе си глас.
- Какво?- поизвика тя.
- Нищо не съм казал!
- Не напред, Даниии, знаеш гооо!- тя се уплаши. Сега и гласове започна да чува. Какво беше всичко това? Защо, как? Какво става, какво се случва? Гласът бе нежен и в същото време предизвикателен. Лееше се като вода в главата ѝ- От другата страна прекрачи, Даникаааа!
Изведнъж тя побягна. Слави хукна след нея, но не можеше да я догони. Още една изненада, но как? Как изчезна толкова бързо от погледа му? Колкото и силна да беше, никога не е била по-бърза от него. И калта никак не му помагаше сега.
- Даниии!- развика се той- Даничка, къде си?- не получи отговор. Отново го обзе онова странно чувство... че нещо лошо ще се случи. Побягна с все сила. Трябваше да я догони, трябваше да я намери...
Даника премина от другата страна. Боровете се надвесваха над нея. А отсреща- голо поле и още вода. Езерото, пред което стоеше, беше затихнало, като застлана коприна. Дори водата помръдваше като гънка на плат. А и кой беше този глас непознат? Пристъпа напред. Кракът ѝ залепна. Още само две стъпки и беше във водата. Събу се боса и продължи. Загледа се напред. Нещо се прокрадваше през погледа ѝ. Различи камък над повърхността. После видя и разлятата коса във водата. Очите ѝ бяха затворени, а тялото отпуснато. Беше завързана за камъка, с длани обърнати гръб с гръб. Единият ѝ крак беше разтеглен и завързан за друг, по-малък камък.
Сърцето ѝ започна да препуска бясно. Сякаш тялото ѝ му бе тясно. Тя затвори очи. Камъкът пред нея се превърна в дърво, водата в земя, поръсена с борови иглички, които разриваше с петите си. Дъхът му издишаше в нея, а гласът на другия, преминаваше през него. Изведнъж единият изчезна. Тя отвори очи и той беше пред нея. Тя бе завързаното момиче там, на дървото сега. Кафевите очи, със срязан глас. Заканваха се безмилостно над нея. „Даника, ти можеш!“- отново чу този глас- „Даника, само ти знаеш как!“- водата сякаш влезе във вените ѝ и силата потече в нея.
- Неееееее!- изкрещя Даника и замахна с ръка. Свали маската... И отвори очи. Момичето беше пред нея, а тя бе успяла да развърже крака ѝ. Сега осъзна, че водата беше над кръста ѝ, а човекът срещу нея е Иглика и я гледаше смаяна.
- Тук съм, Иглика, спокойно!- оцефери се съвсем Дани- Всичко свърши!- освободи и ръцете ѝ. Преметна ги през раменете си и закрачи обратно.
- Даничка!- извика Слави- Изкара ми акъла! Защо побягна толкова бързо?
- Амиии- започна бавничко тя- Побягнала съм?! Така ли? Даже не съм се усетила. Ще я вземеш ли, Слави? Помогни ми, моля те!
- Разбира се, елате насам!- и той изтегли момичето. Само едно трико покриваше тялото ѝ- Как не си измръзнала, момиче?- устните ѝ бяха черно-лилави. Как е възможно още да си жива? Чудо е това, така да знаеш!
- Тя... затрака със зъби Иглика... Чудо е... и вдигна треперещата си ръка към Даника- Тя...
В това спор няма! На едно мнение сме!- каза Слави и я погледна мило.
Слави уви с едно одеяло Иглика и я намести в колата, така, че парното да духа максимално на нея. Качиха се и потеглиха на обратно. Беше започнало вече и да се смрачава.
- Добре ли си?- попита той.
- Добре съм, Слави!
- Не ме лъжеш, нали Даничка!
- Спокойно, наистина съм добре! Дай ми радиото да има съобщим, че сме я намерили, за да изпратят линейка, докато излезем на главния път!- той ѝ го подхвърли.
Седем вечерта минаваше. Орлин се беше изтегнал на канапето в кабинета си, когато телефонът му изписука. Съобщение в гласовата поща. Подвоуми се дали да го чуе, когато видя от кого всъщност е то. Още ѝ беше ядосан. Държеше му влага. Беше ѝ много набрал от сутринта насам. Въпреки това, в крайна сметка, реши да го чуе:
„Здравей, Страхилов! Нямах достатъчно смелост, за да ти се обадя и да ти го кажа, а едва ли и ти искаш да ме слушаш сега, но... Трябва да го направя! Длъжна съм!...Извинявай, Орлине! За всичко! Защото нищо от това, което направих днес, не беше правилно! Защото без абсолютно никаква причина, аз ви изложих на опасност- всички вас... просто, защото угодих на ината си. Направих нещо непростимо. Ако не беше твоята бърза реакция, сега детето ми нямаше да има майка. А това не се забравя. Това не се прощава! Нямах никакво право да постъпвам и говоря така... Съжалявам!
Трябва да ти кажа и още нещо... Онази вечер, когато ти беше в болницата при братовчедка си, аз направих още една глупост... За пореден път не можах да си затворя устата на време. Резултатът- сега Ирина знае... Чий син е Слави и какво близнакът му е направил... Второто само го предполага, но... отново благодарение на мен. Аз ѝ го намекнах.
Имаш пълното право да ми бъдеш сърдит, да ми бъдеш ядосан. Крива съм пред теб и с много грешки. Може би не съм достатъчно добра за тази работа. Един добър полицай е редно да може да скрие емоциите човешки. А на мен не ми се получава много добре.
Съжалявам... Извинявай... Спокойна нощ!“
- Ах, Снежана! Тази твоя сприхавост ме подлудява на моменти. Побъркваш ме! Но и по-сърцат полицай от теб, не съм виждал!- говореше тихо Орлин след всичко чуто- Не мога да те накарам първо да мислиш, а после да чувстваш... Никой не може! А и... не трябва! Това е чарът ти, Александрова! Тази жар в теб, захранва и интуицията ти, а тя е незаменима. За това си тъй непоколебима!...
Светлина от фарове прибягна по прозореца му. Спирането на колата беше съпроводено и от свирване. Даника и Слави се прибраха. Андрей изскочи пръв и ги посрещна. Орлин грабна якето си и също излезе.
- Какво става, как сте?- попита Андрей и погледна многозначително Слави.
- Две от две!- каза той- Намерихме и двете момичета, и двете живи, и двете вече в болницата.
- Браво на вас!
- Браво на Даничка, Андрейка! Без нея, никоя нямаше шанс!
- Но без вас двамата- включи се и Дани- никоя нямаше да е тук сега. Аз просто ги намерих! Вие ги спасихте!
- Изглеждаш уморена, Дани!- каза Андрей- Добре ли си?- тя кимна.
- Добре съм! Денят беше дълъг!
- Сигурна ли си?- попита пак той.
-Напълно, Андро! Не се притеснявай!- Слави беше с гръб към нея и леко нервничеше. Даника погледна към врата на Андрей- Медальонът! Може ли да го видя?
- Да, естествено! Как се сети за него?
- Видях по-рано този на Слави! А той каза, че и ти имаш такъв! Но...
- Какво?- изненада се Андрей.
- Слави, неговият не е като твоя!
- Как така?- обърна се с лице към нея той.
- На неговия има нарисувана змия!
- И какво значи това?- попита Андрей.
- Не зная! Баба Нада не ти ли каза?
- Ти знаеш за нея? Да не би да си я спомни?- учуди се той.
- Нещо такова!- каза леко уклончиво тя.
- Дайте да влизаме вътре, че нещо започвам да понамръзвам!- каза Слави.
- Аз ще остана малко на въздух!- отвърна Дани- Ще дойда след малко! Влизайте!
- Ама ти си мокра!- продължи Слави.
- Спокойно! Само за малко... Моля?
- Хайде, Слави!- подкани го Андрей и се запътиха към входа- Всичкооо... наред ли е?- попита го пак той, когато се отдалечиха от нея.
- Не съвсем, братле... Даже май... никак!- въздъхна Слави. Разминаха се с Орлин на вратата.
- Какво става, момчета, всичко наред ли е?
- Кат‘ тиква на плет!- отвърна леко изнервен Слави и влезе.
- Не му обръщай внимание, Орлине, моля те!
- Спокойно! Влизай, влизай!- и му махна с ръката.
Страхилов я гледаше непрестанно. Изпуши една цигара и отиде при нея.
- Може ли?- попита тихичко той.
- Заповядай!- тупна с ръка Дани небрежно върху пейката- Дали съм добре ще попиташ вероятно?
- Всъщност щях да те питам, защо си мокра, но ти поде темата...
- Извинявай! Беше грубо! Първо със Снежана, а сега и с теб... Нещо не ми е ден!
- Не ти е ден?- с повдигнат тон подхвърли той- Ако спасяваш по два човешки живота и казваш, че нямаш ден, значи много подценяваш себе си! Иска ми се и аз да съм смел като теб, но не мога...
- Смяташ, че съм смела?- учуди се тя- Неее! Аз съм наранена и вглъбена от идеята да намеря себе си и виновникът или виновниците, докарали ме до тук! Това не е смелост... А неоправдано чувство за мъст.
- Ти остана без спомените си... Не! Нека започна от там... Ти едвам оживя! Останала си сама, бродила си в нощта. И вместо ние да те намерим- ти намери нас, Даника. И ако това е малко, ще продължа! Намери братовчедка ми и останалите момичета...
- Не всички...
- И им осигури шанс за живот! Не всички... Сама каза, че Радост не е имала шанс...
- Не!- подшмръкна Дани- Тя нямаше време! Защото имаше кой да ѝ го вземе... А аз...
Моля те, недей... Не си вменявай вина! Дани, погледни ме!- свали си якето и го сложи на раменете ѝ- Не си сама срещу света! Позволи и на друг да се бори заедно с теб!
- Знаеш ли? Колкото повече спомени се връщат, толкова повече хора отдалечавам от себе си. Всички, които ме познават и аз съм познавала, сега наранявам. И не всеки път го осъзнавам! А вече знам какво изпитва Слави към мен. Защото наред с името на баба Нада, дойде и споменът за една целувка, без лице. А днес усетих пулса на неговото сърце. И до мен имаше едно от скоро познато за мен момче, един нов спомен, което ми доотвори очите. И макар и все още да нямам паметта си, аз имам сърцето си, а то не го почувства. А от това боли и той го усеща. А аз не мога да му върна с нищо насреща!
- Дани!- хвана ѝ ръката- Със или без спомени, от това винаги боли. Помниш ли как му реагира само преди броени дни? А сега- връщаш се самата ти! Не се съди! Не го прави, Дани, защото още повече боли!
- Искам да ти кажа нещо!- тихо, но убедително започна тя- Днес, когато влязох във водата, за да спася Иглика, аз видях себе си- момичето, завързано като животно, безпомощно на дървото, което чакаше смъртта си- инстинктивно стисна ръката му по-здраво, вътрешно го полазиха тръпки- Но изпитах и една вътрешна сила, която ме накара да вдигна ръката си и да му сваля маската. Но тогава отворих очи и отново не видях лицето му... Видях нейното. Две угаснали очи, които пламнаха, когато срещнаха моите- без да се усети, Дани се беше сгушила под рамото му, свила се в остатъка от пейката.
- Знаеш ли колко сила се иска, за да направиш всичко това? Да превъзмогнеш страха в себе си?
- Явно не достатъчно, за да видя лицето му!
- И това ще стане... Има време?
- А нима то сега не ни е враг? Той... Те са на свобода! До кога?
- Не го мисли, Дани!...Кога се сети за баба Нада?
- Снощи.
- Но как? Случи ли се нещо?
- Да!- пое си дълбоко въздух- Бях при Мария. Разбрах, че чака дете... от него. Усетих го, но усетих и омраза към новия живот, пулсиращ в нея... Усетих него... в нея. И избягах. Не знам как и не съм сигурна, че искам да разбера, но се случи. Сигурно ти звуча като луда!
- Ни най-малко!- прошепна той.
- Излязох навън за глътка въздух и там някой ме позна. И когато хванах ръката му, за да се здрависаме, името на баба Нада се изстреля в главата ми!- Орлин трепна.
- Дани?! Кой беше този човек? Помниш ли името му?
- Да! Каза, че се казва... Радо!
- Сигурна ли си?- Орлин по инерция я притисна по-здраво до себе си.
- Защо? Какво има? Защо пулсът ти се ускори?
- Ела с мен, Дани! Нека се качим до кабинета ми да взема нещо! От тази нощ оставаш при мен!
© Каролина Колева Todos los derechos reservados