Глава XXXI

   Гласовете се блъскаха в главата ѝ и чакаха възможност да вземат ред по-напред. Писъци-тишина, крясъци-мълчание. Черно-бяло, сиво- ярко и прекалено цветно. Толкова бързо се сменяха картините във вихъра на бурята, последвана от вледеняваща мъгла. Това беше главата на Даника сега.

   Орлин стоеше плътно до леглото. Държеше я за ръката. И само дивото движение на очите под затворените в момента клепачи, подсказваше за част от ужаса, който се случваше там. И лекарите не знаеха много как да реагират в дадената ситуация, защото жизнените показатели абсолютно нелогично, бяха в норма. Единственото предложение, с което излязоха за момента, беше скенер на глава. Орлин обаче не беше много съгласен с това. Хвана ръката ѝ с двете свои и ги опря в челото си. Тихичко започна да говори.

   - Защо, Дани? Кой те е орисал да страдаш толкова? Кой ти е разписал присъда, толкова тежка, без право на замяна някой да ти помогне в нея? Започвам да имам усещането, че колкото ти помагаш на хората, с тройно по-голяма сила болката те връхлита- и психически, което е по-страшното, и физически. Да- жилава си, признавам ти го и вероятно така си оцеляла онази нощ, не зная. Но ако имаше как- щях да бъда с теб тогава... Пффф- извика той в смехо-плачна жлъч- какво говоря- и сега съм до теб, а не мога да направя абсолютно нищо. А как искам да ти помогна? Не е честно. Никой друг човек до момента, не ме е докосвал толкова навътре до сега. Никой друг не е влизал тъй дълбоко в душата ми така. Но твоето сърце и душа са ранени и аз изпитвам страх да се доближа до тях, а така ми се иска...

   Очите му стоплиха ръката ѝ. Белегът все още срязваше тъй грозно лицето ѝ, но нежността, която излъчваше то, заедно с непокорството и борбата, която изразяваше, успяваха да отнемат силата и значението му.

   - Извинявайте!- беше се почукало преди това на вратата- Може ли да вляза за малко при вас?- беше Мария.

   - Да, даа! Разбира се, влез!- отговори Орлин, който махна небрежно с ръка и извъртя лицето си на другата страна, за да прокара една шепа през него.

   - Нямате нищо против да постоя при нея, нали?

   - Няма проблем! Даже ще използвам момента, за да изляза за малко. Няма да се бавя.

   - Няма проблем, тук съм!

   Орлин излезе и потърси отворен прозорец и студен въздух за отмора и опресняване на себе си. Запали нервно една цигара и отдръпваше от нея, колкото се може по-силно, по-навътре и по-дълбоко. Гледаше нагоре. Облаците бяха скрили луната и звездите. Беше тъмно и студено. Седмицата на ноември преваляше, украсите по улиците подсказваха за края на годината и прииждащите празници, ала на него изобщо не му беше празнично, напротив. Даже в момента ги чувстваше ненужни и повече болезнени в създалата се ситуация с всичко случващо се. Дори на Света го беше яд сега. А безсилието допълнително разпалваше гнева му.

   Мария се приближи до Даника и първо седна до нея, но в последствие и легна до нея в леглото. Просто си мълчеше и я гледаше. Може би търсеше нещо в нея, защото огледа всеки сантиметър от тялото ѝ. Вдигна ръка и заметна кичур от косата ѝ, така че да скрие белега. Но така закри и очите, и устата. Даника трепна. Беше нещо като тик, може би реагира на присъствието ѝ. Но това не я накара да се отдръпне. Сега Мария я прегърна. Сякаш я „пробваше“. Така изминаха може би пет минути. Следващият тик на Даника, обаче, не само я стресна, ами направо я срази. Със заплашителен замах, спящата разпери пръстите на ръката си и я залепи на корема ѝ. Мария изпищя. Пулсът на Даника се ускори. Жилите се изпънаха, даже щяха да изскочат- на протегната в хват и с вече свити пръсти ръка. Ала тя не отваряше очи. Мария закрещя още по-силно от болка. Пулсациите вече бяха на двама души и сякаш във вените на Даника се преливаше втория. Изведнъж всичко спря. Дори апаратурата угасна и всичко утихна. Мария млъкна. Десет секунди. И сякаш удар с обратна сила, оттласна ръката на Даника, тя изкрещя и се надигна рязко от леглото. Сега беше будна. Обляна в студена пот, все още с лек тремор, но в съзнание. Дали обаче бе осъзнато?

   Сестра, лекар и Орлин нахлуха в стаята. Мария плачеше. Даника трепереше. Полицаят понечи да тръгне напред, но лекарят го спря. Това беше доктор Далаклиев.

   - Какво е ставало тук?- извика ядосано медицинската сестра. Никакъв ред, никакъв! Всеки ходи и прави каквото си иска. И това ми било болница. Къде се намирате, вие... Госпожици... накрая изсъска тя.

   - Мария, какво се случи?- попита докторът, като пренебрегна донякъде сестрата.

   - Какво стана? Какво ѝ направи?- включи се и Орлин.

   - Аз какво ѝ направих?- изкрещя Мария- Защо не я попиташ тя какво ми направи?- стана и тръгна към вратата.

   - Ти ме събуди с него!- прошепна едва доловимо Даника- Той беше в теб- очите ѝ отново гонеха мозъка, даже потекоха лиги от устата ѝ, но все повече идваше на себе си- Сега, детето е твое!- без да се обърне да я погледне, Мария излезе.

   - Добре ли си, Дани?- не издържа отново Орлин.

   - Аз убих баща си, Орлине!- заплака вече с глас и болка тя- Той ме видя там на стъклото, протегна ръце към мен, защото ме разпозна, а аз вместо да избягам и да дам шанс на сърцето му да издържи, останах и зяпах човечецът, който просто искаше да ме прегърне... Мирослав, Орлине! Баща ми!... Аз го убих!

   - Дани, не говори така момиче!- намеси се докторът и седна до нея. В онази нощ аз бях там, до него. Мен вероятно не ме помниш, но аз го приех още три дни, преди да издъхне в ръцете ми. Човекът беше получил инфаркт, когато дойде при мен! Няма причина да се обвиняваш... за нищо.

Нима? Докторе, той беше здрав като бик. Беше миньор и въпреки тежкият физически труд, всички лекари му се възхищаваха на резултатите от профилактичните прегледи. Той никога не е имал проблеми- нито със сърцето си, нито със здравето си като цяло.

   - Но ти си изчезнала! Дете си му! А понякога психиката натежава толкова много, че физиката не издържа.

   - Ето, виждате ли? Сам го казахте- малко или много аз съм причината за това, което му се е случило.

   - Не си, Даника! И никога няма да бъдеш! Когато те видях там и почуках на стъклото- ти се уплаши. Но не защото аз те стреснах, а защото допусна някой да те види- теб, лицето ти и мъката, която са ти причинили.

   - Това не е понесъл и баща ми!- изхлипа тя. Докторът стана и му кимна. Орлин я обви с ръцете си цялата и я прегърна- така през нейните направо, въпреки, че продължаваше да ги държи обърнати с дланите нагоре и търсеше отговор от там... Другите двама излязоха от стаята. Така стояха два часа. Зората прииждаше...

   Снежана отиде на работа сутринта. Ирина я чакаше на стола пред кабинета ѝ. Стана като пренавита пружина когато я видя. Все едно цяла нощ я бе чакала там. Това малко я стресна, може би защото беше забравила, или не я очакваше. Но сякаш и на самата Снежана не ѝ беше моментът да говори с нея, но явно нямаше как.

   - Здравей, Ирина!

   -Здравей, Снежана! Как си? С нови сили за поредния работен ден?- с лека нотка на ирония говореше тя.

   - Добре съм! Като за след издънка-две-три, направо съм желязо. Как е Пламен? Всичко наред ли е?- сякаш и тя бягаше умишлено от темата.

   - Той е добре! А ти мисля, че знаеш защо съм тук!

   - Щом знам, или трябва да знам, значи че тя е тук! Права ли съм?

   - Напълно! Много е притеснена, но очаква да се видите, въпреки, че с реакциите и поведението си от предишната ви среща, явно си я постреснала.

   - Упрекваш ли ме за нещо, Ирина?- подпря ръце на бюрото и застана пред прозореца. Сега вече и Снежана се наежи- Защото така ми се струва? А не съм убедена, че имаш право! Казах ти повече, от колкото трябва, заради което излагам не само себе си, а и колегите си на опасност до известна степен. Застрашавам разследването и залавянето на виновника, или виновниците, които сигурна съм и ти държиш да застанат на полагащото им се място- а именно зад решетките със справедлива присъда- гласът ѝ ескалираше с всяка казана дума. И сякаш колкото набираше нагоре тя, толкова Ирина бавно се снижаваше и накрая седна на стола- Много болка си преживяла, а сега вероятно също, но това не ти дава право да се държиш така с мен! Все пак представлявам някаква институция и колкото общият ѝ имидж пред хората да е жалък и плачевен, аз съм от тези, които се стараят. Дали го оценяваш- не зная, а и честно- май не ме интересува.

   - Права си!- промълви тя, но сякаш Снежана не я чу.

   -Аз също съм майка! И благодаря на Господ, че синът ти е толкова прекрасно момче и в момента гледа моя син, защото майка му отново е на работа и не може да му обърне внимание, за което горчиво ще съжалява един ден!- нервно отпи глътка кафе и го тръшна на плота на бюрото. В резултат то се разля и това допълнително я подразни.

   - Съжалявам!- извика Ирина, за да я чуе- Права си! За всичко си права! Ти ни прие в дома си, а аз си позволявам всичко това... Извинявай, Снежана! Прости ми! Прекалих...

   - Всичко е наред!- издиша Снежана след пет минути мълчание- И двете прекалихме... Така... Тя знае ли защо е тук? Казвала ли си ѝ нещо?

   - Не съм! Нищо! Вчера я запознах със Слави и Андрей.

   - Какво?

   - Ами... Те просто бяха тук- в участъка. Нищо повече не е станало. Макар, че...

   - Макар, че какво?- отново се наостри Снежана.

   - Слави се държа малко грубо и наистина ме засърбя езика да му кажа... Спокойно!- видя погледа ѝ и вдигна ръце пред нея, сякаш като знак „стоп“- Оскърбих го- аз! Нараних го! Но той си ме постави на място.

   - Добре, добре... Може ли да я видя днес?

   - Разбира се. Тя е в парка и ме чака. Ще я доведа!

   - Добре, но когато тя влезе, ти оставаш зад тази врата! Разбрахме ли се?- вече имаше властта да си го поиска.

   - Напълно!- категорично отговори Ирина и излезе.

   Когато Дани се поуспокои, вече можеше да се изправи. Той ѝ помогна разбира се. Тялото ѝ още беше отпуснато, но вече със собствена воля и усет.

   - Виждаш ли в какво съм се превърнала?- опита се да се смее тя.

   - В какво? И не смей да ми казваш жалка!- с абсолютна твърдост ѝ отговори той.

   - Необуздана- в действия и емоции.

   - Защо? Смяташ, че някой би се справил по-добре с такъв тип езда? Какво говориш, момиче? Още ли не разбираш? Сила на твоята равна, никой няма! И никой никога няма и да има!...

   - А защо трябва да умират хора? Честно ли е?- отново се разплака.

   -Нищо честно на тоя Свят няма, Дани! Ако имаш късмет- човек за човека. Все оче са останали такива, ала намаляват с всеки изминал ден. Сякаш се топят сред злобата и завистта на останалите.

   - Може ли да остана за малко сама? А и ти имаш нужда от почивка! Не искам състоянията ми да те държат като затворник?

   - Ами, ако аз искам да е така?- изстреля той, като веднага след това му се прииска да затвори звука на думите си в пространството. Стана малко неловко.

   - Искам да се опитам да сложа някакъв ред в главата си! Не ме разбирай погрешно. Не искам да съм пречка да вършиш работата си и още повече, да те спирам да правиш всичко, което обичаш!

   - То е... прошепна той и се спря. Бръкна в джоба си и извади листчето- „Пази я!“ Това ми каза той!- и го сложи в краката ѝ- в този момент вратата се отвори.

   -Светлине!- извика Даника. Зарадва се. Човекът дойде точно навреме, за да ги отърве от ситуацията.

   - Дани, добре ли си? Разбрах, че си тук, не разбрах какво е станало, но дойдох да те видя.

   - Добре съм!- усмихна се тя- Вече съм добре!

   - Аз ще изляза!- вметна Орлин- Ще ви оставя да си поговорите!- Дани винивно го погледна, из зад рамото на доктора, докато излизаше през вратата.

   - Искам и аз да изляза от тази стая!- каза Дани- Вече ми е тясно тук!- и двамата се засмяха.

   - Добре тогава!- каза Светлин- Хайде на разходка с мен!- и всички излязоха.

   - Наистина- добре ли си? Не дойде за уговорката- не, че това е важно сега, но се притесних!

   - Добре съм, наистина! И ако все още всичко- важи, искам да видя момиченцето!

   - Моля, те, Дани! Не сега- след всичко преживяно, не е добре за теб!

   - Напротив! Точно сега мисля, че ще е най-добре за мен!

   - Сигурна ли си в себе си и в това, което ми казваш?

   - Напълно!

   - Добре! Малко на въздух и отиваме там!

   На вратата тихичко се почука. Шумът приличаше по-скоро на капки дъжд по перваза на прозорец.

   - Влез!- извика Снежана. Плахо се подаде една глава- Заповядайте, Янина! Моля, седнете!

   - Аз... Може ли права?

   - Както Ви е удобно!

   - Хайде на „Ти“! Много моля!

   - Добре!- усмихна се тя- Чаша чай, или кафе?

   - Не, благодаря!- също тъй тихичко продължаваше да говори тя.

   - Вода поне?

   - Моля те! Кажи ми, защо ме повика?

   - Добре! Така да бъде- караме направо! Когато се видяхме първия път, се държах малко грубо, за което приеми моите извинения. А сега по същество... Сама си прецени дали нистина не искаш да седнеш, защото това, което ще ти кажа, наистина е меко казано шокиращо!

   - Давай!

   - Когато дойде при мен с тази странна молба, не успях да намеря логика, защо си чакала толкова много време. Но случаят ти наистина ме заинтригува и се превърна в мое собствено разследване. Исках да ти помогна, защото усещах, че мога. Стигнах до следа, която обаче до никъде не ме заведе... е, поне не в началото. Ти и Ирина обаче се оказахте доста свързани.

   - Така е, приятелки сме!

   - Нямах това предвид! Съдбите ви са свързани и лошият човек, изиграл роля в тях е един и същ!

   - Как така?

   - Човекът, причинил ти всички нещастия, е бил неин... чичо... От когото тя също е избягала. И е изоставила едното си дете и мъжа си, за да спаси сина си... Нероденият си син...

   - Все още не разбирам... Защо тя нищо не ми е казала?

   - Не знам това... Може би е решила, че ще я сметнеш за виновна по някаква линия с роднинските си взаимоотношения с нея... но нека вървим към твоята история... Когато говорихме първия път, ти няколко пъти се опита да кажеш едно и също нещо и все се спираше. Сега аз ще ти го потвърдя... Съмнявала си се, че имаш близнаци, права ли съм?

   - А?- оцъкли се Янина- Да, дааа, точно така!- и стисна силно чантичката си. Притисна я до себе си.

   - Съмненията ти са абсолютно основателни- ти наистина имаш две деца, двама синове- близнаци- очите ѝ се напълниха. Сега Снежана внимателно търсеше да подбере следващите си думи, защото знаеше, че приятелството по между им с Ирина, можеше да се превърне във война- Като за начало- и двамата са живи!

   - Това е прекрасно!

   - Единият си го оставила, пред дом за деца в Благоевград, нали- паметта не ме лъже!

   - Точно така!- все по-окрилена отговаряше Янина.

   - И това е детето, което помниш! Второто дете, за което си се съмнявала, е останало при онзи човек. Малко след това обаче, той умира и детето е оставено също в дом, но тук- в Смолян. Там му дават името Явор- това са разчели на лист хартия, оставен върху дрешката, от жената, която те е изродила и впоследствие гледала детето ти, докато...

   - Значи той е тук?- разбърза се тя.

   - Не съвсем!

   - Не разбирам!

   - Животът го е превърнал в... ммм...

   - Кажи го де! Не ме мъчи!

   - В престъпник!- изплю Снежана- И с течение на времето разбрахме, че е извършил доста неред... лоши неща.

   - Какво имаш предвид? Кажи си го! Майката парцал, синовете какви да са?

   - Не!- отсече Снежана, даже направо ѝ се скара- Не си права!

   - Вероятно Явор е причинил нещо много лошо на Даника.

   - А коя е тя?- попита Янина, въпреки, че предусещаше отговора.

   - Детето, което Ирина е изоставила... Янина наведе глава и заплака.

   - Моля те, недей! Не всичко е толкова черно, колкото ти се струва сега! Близнаци! Забрави ли? Не, че трябва да ги делиш, разбира се, но Янина, ти имаш и друго дете!

   - Какво е станало с него?

   - Превърнал се е в един прекрасен млад мъж!

   - Ти го познаваш?

   - Дааа! Почакай малко!- отвори шкафа и ѝ подаде снимка- Правена е в дома, преди да избяга- тук е седемнайсет-осемнайсет годишен!- Янина прехапа устни- Вече го познаваш, нали?- тя кимна разплакана.

   - Това обаче трябва да е Явор, нали?

   - Майчиното сърце никога не греши! А ти си се запознала до колкото разбрах вчера със...

   - Слави!- тихо довърши тя. Отиде до нея- Благодаря, Снежана... за всичко. Позволи ми аз да му кажа- когато и както сметна, че ще бъде най-добре?!

   - Твое право е! Коя съм аз, че да го реша вместо теб?

   - Приятел, надявам се... вече. Е, за мен поне със сигурност. Първо обаче трябва да си поговоря с моята приятелка преди всичко останало. Сега ще те оставям!- и стисна дамската си чанта по същия начин, както при първата им среща. На излизане отново каза: Благодаря!

   - Всичко наред ли е!- посрещна я Ирина.

  - С теб трябва да си поговорим!- тихо каза Янина- Нека се върнем отново в парка. Снежана ги изпроводи с поглед и докато ги гледаше, тя си спомни нещо.

   - „Едното семе е бяло, а другото черно“!- Дали? Наистина ли?- зачуди се тя- „Детето, което помниш...“ Паметта избира бялото! Нима е възможно тя да е казала... Единият къса връзката с баща си... и се хоцна на стола, като се повъртя на него доста дълго време... После обаче се сети за следващите думи и това я изплаши. Инстинктивно събра ръце пред себе си, сякаш прегръща някого. Загледа се в дървото през прозореца... и го видя! А това вече... Наистина я уплаши...