Глава 1

24.06.2001

“Черна неделя”

            Цял един свят вече напълно изчезна. Боли… Боли да изгубиш приятел… Боли да видиш как последният от вида си умира в ръцете ти…

            Стивън… Обичам те!

            Последният вампир в този свят се предаде пред болестта днес, след около 10 дневно боледуване. Защо не ме послуша? Мислех ти доброто…

            Преди около година намерих един освирепял от глад вампир, сприятелихме се и непрекъснато си помагахме, а днес той умря пред очите ми. Разтреперих се цялата, очите ми се напълниха със сълзи. Не исках да го изгубя. Страх ме е да се погледна в огледалото. Изглеждам ужасно, не съм спала като хората от седмици. Почти не се усмихвах, очаквах това да се случи, но наистина ми дойде много изневиделица. Бледа съм и едва се държа на краката си. Страх ме е!Стивън винаги е бил до мен, когато съм имала нужда от него. Не мога да повярвам, че го загубих наистина…

            Малко са хората, видели смъртта на вампир. Той беше винаги толкова жизнерадостен и изглеждаше по-жив от всички останали…Чувствам се виновна. Ден след ден го гледах в болницата, целия в системи, блед и изморен. Нямаше ден, в който да успея да сдържа сълзите си. Но днес… днес е най-страшно…

            Страх ме е да си призная, но се надявах да умре скоро и безболезнено. Ужасно звучи, знам, но той просто не беше заслужил с нищо тази болка. Той бе един 27 годишен мъж, който бе колкото отговорен, толкова и вдетинен. Просто едно момче, което така и не можа да изживее детството си. Жаждата за кръв винаги го е преследвала и той винаги се е борил с нея. Това му коства живота. Мисля… Надявам се, че в последните си мигове е бил истински щастлив, защото изпита радостта да види приятелите си, такива, каквито винаги е мечтал да бъдат.

            Не мога да стана от леглото. Сърцето ми кърви от болка. Мъчно ми е. Искам да разкажа на някой за страховете си, искам да намеря някой, на чието рамо да поплача. А единственият, към когото мога да се обърна в момента, това са белите листове хартия. Имам толкова много приятели, хора, на които знам, че мога да разчитам, а не ми стига смелостта да споделям с тях. Винаги съм била страхливка. Страх ме е от всичко, защото знам, че в този свят на конкуренция и “мръсни” номера всеки може да се окаже, че не е този, за който се представя.

            Иска ми се да съм човек! Може би тогава щях да си мисля, че “просто така е писано”. Животът щеше да бъде много по-лесен и неусложнен. Не казвам, че и тогава нямаше да ме боли, че нямаше да страдам, но поне нямаше да имам възможността да променя нещата.

            Аз съм все още на 13,а всички очакват от мен “чудеса”. Мислят си, че да си Заместничка е много голяма привилегия, а и идея си нямат колко трудно е всеки ден да усещаш злобата в очите на заобикалящите те. Завистта прогаря душите им. ”Защо Първата жена вещица избра точно нея, та тя е още дете?” - това се питат всички, това се питам и аз, но нямам избор. Знакът се появи на моята ръка и връщане назад няма. И ще бъда в този свят цял живот, докато и на мен не ме сполети същото като Стивън. Тогава, надявам се, някой ще изпитва същата болка, която и аз изпитвам сега. Надявам се, че някой ще ме обича толкова много, колкото аз обичам приятелите си и ще страда за мен до края на дните си. Един непрестанен цикъл от болка и щастие - това е животът…