Става 5. Следобед. Ноември. По средата. А-ха да се стъмни. Работа по улиците нямам повече. Искам вкъщи. Всъщност, първо искам да изпия няколко бири на спокойствие. Преди да е звъннал телефонът няколко хиляди пъти - "Мамо, може ли...?"
Изприщвам се всеки път, когато някой ме попита: "Мамо, ядосана ли сега или си в настроение?" Има два варианта на ситуацията. Първи - "двойки" и забележки. Втори - новоспасено животно. След милион инструкции, заплахи за най-страшни наказания и лишения, успехът в училище се повишава. Жестоко! Танцувам ритуално, в кръг, около бележниците на децата. Нощем, когато не ме виждат. Обаче... С животинският вариант няма оправия. Какви ли не гадини минаха през Къщата. Броих ги оня ден. Дванайсет за две години. Различни видове. От риби до куче. Единствено последният спасен се повтаря. Видово. Сега лежи в скута ми, мърка и дъвчи клавиатурата. И ръкава ми.
Хубавото на котките е, че търчат тихо. Ако не събарят предмети. И чаши. И кутиите на дъщеря ми с милион дрънчащи съ ...