28 ene 2009, 8:07
5. Моят малък филм за красотата и палачинките с шоколад
5 мин за четене
Да ме видиш да плача? Е, това няма да стане. Състоянието ми - изхабена, уморена, незабележима, пренебрегната, захвърлена, употребена, със сърце разградено като химичен елемент. Сълзите ли? Те идват като си тръгнеш. Идват заедно с тъжната музика. Идват заедно с мислите: "Защо, по дяволите, трябва да ме нараняваш и защо по дяволите трябва да се мъча." Идват и с филмите - онези, красивите. Знаеш, че нищо от тях не е реално и че се случва само при някой и отчасти, но в същност искаш този някой да си ти. По дяволите, искам да почувствам нещо по-различно от болка. Щастие? Може би истински щастливите ми моменти, моменти, в които съм се чувствала като на филм са два. И тези два пъти беше с теб. Сега вече нямам сили да повярвам, че нещо хубаво би могло да ми се случи... Щастие, страх ме е да го желая. Просто искам нещо по-различно от болка, както вече споменах...
Искам да си нарисувам филм.
За първи път искам да си представя най-красивото, което искам да усетя и почувствам. Ще се опитам да нарисувам желанията, които винаги са били скрити дълбоко, някъде под страха и болката. Знам, този филм няма никога да излезе на лента, но сърцето вече толкова ме задушава, че трябва да го нарисувам сега, сега, когато съм по-наранена от всякога...
***
Тя отново бе сама. Толкова сама, че се чувстваше като мъничка прашинка в цялата вселена. Устните и бяха напукани и сухи. Пороят от сълзи вече беше преминал, а тя продължаваше да се надява, че повече няма да завали. Надяваше се някой да я стопли... не, не печката, която гореше напразно. Ръцете и трепереха, но не и беше студено, усещаше само биещото си сърце, което почваше да измръзва...
Не смееше да мечтае, не смееше даже да си помисли, че телефонът би звъннал. Единствено музиката беше с нея. Баладите, руските балади, толкова красиви и чувствени... Как искаше някой да пее тези песни за нея. Тогава може би щеше да се почувства някак жива, някак истинска и полезна...
Внезапно и напълно неочаквано телефонът почна да звъни с до болка познатата мелодия. Тя не искаше да го погледне, страхуваше се, знаеше, че това не е той, а го желаеше с цялото си съзнание... Мелодията продължаваше, а тя с нежелание не можа да издържи и погледна бегло към телефона. Тя остана вцепенена, очакваше всеки друг, но не и него... Може би го очакваше, но толкова тайно, че даже беше успяла да заблуди и себе си.
- Слез. Пред вас те очаква изненада.
- ?!
- Ще видиш.
- ?!
И той затвори...
След секунди, без да се усети тя вече беше на стълбите където видя малко пликче. Отвори го както малко дете отваря подаръка си от Дядо Коледа, с треперещи от бързина, а не от студ ръце.
"Аз съм тук и те чакам. Нещо липсва в обятията ми, о, да това си ти. :) Вече вървиш към мен, нали, знаеш къде съм. Казвала си ми колко искаш някой ден да бъдеш на онова специално място, а мен все ме беше страх да си помисля, че този някой може да съм аз. Сети ли се вече. Аз съм там и те чакам за запълниш празнотата."
Дъхът и спря. В късната вечер, това беше може би най-невъзможното нещо, което можеше да се случи. Но разумът вече беше изчезнал, сърцето биеше толкова силно, че заглушаваше мислите и. Без да се усети тя вече бягаше, но не от страх, а от нетърпение. Знаеше, че там, на бункера до блатото я чака той. Не беше го виждала може би седмица. Мислеше си, че той я отбягваше. Чувстваше се изхабена, уморена, незабележима, пренебрегната, захвърлена, употребена, със сърце разградено като химичен елемент. За това и плачеше. Но сега тя плачеше от неописуемо щастие, болката беше заглушена дори и за малко.
Видя силуета му, очертан от светлинките, които се отразяваха в иначе мътната вода на блатото. Наистина гледката беше прекрасна, на фона на всички кооперации,нови строежи и огромни машини, това кътче беше може би единственото място останало недокоснато от цивилизацията. И той беше там. Тя се запъти към него с бавни крачки, плахо и неуверено, а от вътре сърцето и прескачаше.
- Хайде идвай вече, не съм толкова страшен, нали?
Тя замълча,не че нямаше какво да каже, просто знаеше, че гласът и ще започне да трепери и очите да се насълзят отново. А не искаше да плаче, не искаше той да я вижда слаба и уязвима...
- Не очаквах да дойдеш по това време. Та ти не обичаш спонтанните неща.
- Това не е нещо спонтанно. Искам го от толкова отдавна...
- Защо ме отбягваше толкова дълго?
- Няма да разбереш - каза той и отново я остави само с въпросите.
Тя знаеше, че няма смисъл да пита и се сгуши в него. Той я прегърна толкова здраво, че спря дъха и.
- Знаеш ли, искам да ми кажеш какво послание искаш да откриеш под капачката. Ще отида в склада, където произвеждат Queen`s и ще им кажа да я напишат само на една капачка. Искам да ти я подаря...
- Аз не очаквам да отворя и видя нещо точно определено. Искам просто някой ден да намеря моето си послание. А се страхувам да очаквам каквото и да е.
-Тогава аз ще ти кажа. Посланието ми за теб, не написано под някоя капачка, а казано от мен е:
"Ако паднеш, няма да се нараниш, защото аз ще те хвана".
- Тогава дай ми само тази вечер. Само тази вечер искам да те усещам до мен. Да се усещам малка в прегръдките ти. Даже няма да искам друг път, ако трябва. Искам просто тази вечер да ме стоплиш, напоследък страдам от измръзване...
- И аз го искам наистина. Но знаеш, не мога. Не мога просто да забравя за всички ангажименти.
- Знам, каза тя, с почти насълзени от болка очи. Тя знаеше, че винаги е на последно място в списъка му с "ангажименти". Искаше и се да можеше да го задържи при себе си, но вече се беше отказала.
- Но пък знаеш ли, искам да съм с теб, не ми пука за останалия свят. Ще дойда.
- Но нали трябва да ставаш рано...
- Не, не говори. Разваляш момента.
Хвана я здраво за ръката и се запътиха към тях.
Това бе най-прекрасната вечер в живота и. Но мина така неусетно. Щом беше в прегръдките му тя не можеше да заспи... А сутринта дойде така бързо... Гледаше го как спи, не искаше да си тръгне, но знаеше, че е неизбежно. Стана от топлите завивки и отиде в кухнята.
- Ставай вече, събуди го с целувка тя. Закуската ще истине.
Той отвори очи и видя на малката кръгла масичка палачинките,които тя бе направила.
- Обичам палачинки с шоколад.
- Знам.Надявам се някой ден да обичаш и мен така, както палачинките...
***
Искам да си нарисувам филм.
За първи път искам да си представя най-красивото, което искам да усетя и почувствам. Ще се опитам да нарисувам желанията, които винаги са били скрити дълбоко, някъде под страха и болката. Знам, този филм няма никога да излезе на лента, но сърцето вече толкова ме задушава, че трябва да го нарисувам сега, сега, когато съм по-наранена от всякога...
***
Тя отново бе сама. Толкова сама, че се чувстваше като мъничка прашинка в цялата вселена. Устните и бяха напукани и сухи. Пороят от сълзи вече беше преминал, а тя продължаваше да се надява, че повече няма да завали. Надяваше се някой да я стопли... не, не печката, която гореше напразно. Ръцете и трепереха, но не и беше студено, усещаше само биещото си сърце, което почваше да измръзва...
Не смееше да мечтае, не смееше даже да си помисли, че телефонът би звъннал. Единствено музиката беше с нея. Баладите, руските балади, толкова красиви и чувствени... Как искаше някой да пее тези песни за нея. Тогава може би щеше да се почувства някак жива, някак истинска и полезна...
Внезапно и напълно неочаквано телефонът почна да звъни с до болка познатата мелодия. Тя не искаше да го погледне, страхуваше се, знаеше, че това не е той, а го желаеше с цялото си съзнание... Мелодията продължаваше, а тя с нежелание не можа да издържи и погледна бегло към телефона. Тя остана вцепенена, очакваше всеки друг, но не и него... Може би го очакваше, но толкова тайно, че даже беше успяла да заблуди и себе си.
- Слез. Пред вас те очаква изненада.
- ?!
- Ще видиш.
- ?!
И той затвори...
След секунди, без да се усети тя вече беше на стълбите където видя малко пликче. Отвори го както малко дете отваря подаръка си от Дядо Коледа, с треперещи от бързина, а не от студ ръце.
"Аз съм тук и те чакам. Нещо липсва в обятията ми, о, да това си ти. :) Вече вървиш към мен, нали, знаеш къде съм. Казвала си ми колко искаш някой ден да бъдеш на онова специално място, а мен все ме беше страх да си помисля, че този някой може да съм аз. Сети ли се вече. Аз съм там и те чакам за запълниш празнотата."
Дъхът и спря. В късната вечер, това беше може би най-невъзможното нещо, което можеше да се случи. Но разумът вече беше изчезнал, сърцето биеше толкова силно, че заглушаваше мислите и. Без да се усети тя вече бягаше, но не от страх, а от нетърпение. Знаеше, че там, на бункера до блатото я чака той. Не беше го виждала може би седмица. Мислеше си, че той я отбягваше. Чувстваше се изхабена, уморена, незабележима, пренебрегната, захвърлена, употребена, със сърце разградено като химичен елемент. За това и плачеше. Но сега тя плачеше от неописуемо щастие, болката беше заглушена дори и за малко.
Видя силуета му, очертан от светлинките, които се отразяваха в иначе мътната вода на блатото. Наистина гледката беше прекрасна, на фона на всички кооперации,нови строежи и огромни машини, това кътче беше може би единственото място останало недокоснато от цивилизацията. И той беше там. Тя се запъти към него с бавни крачки, плахо и неуверено, а от вътре сърцето и прескачаше.
- Хайде идвай вече, не съм толкова страшен, нали?
Тя замълча,не че нямаше какво да каже, просто знаеше, че гласът и ще започне да трепери и очите да се насълзят отново. А не искаше да плаче, не искаше той да я вижда слаба и уязвима...
- Не очаквах да дойдеш по това време. Та ти не обичаш спонтанните неща.
- Това не е нещо спонтанно. Искам го от толкова отдавна...
- Защо ме отбягваше толкова дълго?
- Няма да разбереш - каза той и отново я остави само с въпросите.
Тя знаеше, че няма смисъл да пита и се сгуши в него. Той я прегърна толкова здраво, че спря дъха и.
- Знаеш ли, искам да ми кажеш какво послание искаш да откриеш под капачката. Ще отида в склада, където произвеждат Queen`s и ще им кажа да я напишат само на една капачка. Искам да ти я подаря...
- Аз не очаквам да отворя и видя нещо точно определено. Искам просто някой ден да намеря моето си послание. А се страхувам да очаквам каквото и да е.
-Тогава аз ще ти кажа. Посланието ми за теб, не написано под някоя капачка, а казано от мен е:
"Ако паднеш, няма да се нараниш, защото аз ще те хвана".
- Тогава дай ми само тази вечер. Само тази вечер искам да те усещам до мен. Да се усещам малка в прегръдките ти. Даже няма да искам друг път, ако трябва. Искам просто тази вечер да ме стоплиш, напоследък страдам от измръзване...
- И аз го искам наистина. Но знаеш, не мога. Не мога просто да забравя за всички ангажименти.
- Знам, каза тя, с почти насълзени от болка очи. Тя знаеше, че винаги е на последно място в списъка му с "ангажименти". Искаше и се да можеше да го задържи при себе си, но вече се беше отказала.
- Но пък знаеш ли, искам да съм с теб, не ми пука за останалия свят. Ще дойда.
- Но нали трябва да ставаш рано...
- Не, не говори. Разваляш момента.
Хвана я здраво за ръката и се запътиха към тях.
Това бе най-прекрасната вечер в живота и. Но мина така неусетно. Щом беше в прегръдките му тя не можеше да заспи... А сутринта дойде така бързо... Гледаше го как спи, не искаше да си тръгне, но знаеше, че е неизбежно. Стана от топлите завивки и отиде в кухнята.
- Ставай вече, събуди го с целувка тя. Закуската ще истине.
Той отвори очи и видя на малката кръгла масичка палачинките,които тя бе направила.
- Обичам палачинки с шоколад.
- Знам.Надявам се някой ден да обичаш и мен така, както палачинките...
***
© Нямам Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Може би не трябва да се съмняваш Алекс, това все пак е само филм, някаква историйка за да забравя за малко болката и да се потопя някъде из невъзможните мечти...
-
Палачинките са хубаво нещо,лошо е ако те обичат по-малко от тях(в което се съмявам)
-
Прекрасно е!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
