Търся думи, с които да опиша как се чувствам, но все не намирам подходящи. Няма начин с думи да бъде изразено тава бедствие, вътре в мен. Застинал вулкан от емоции сега се пробужда, решен да изпепели всичко по пътя си. Няма да се смили над мен, няма да ми остави нищо. Лавата бавно се надига горяща, кипяща и изпепеляваща... Плаши ме фактът, че това нещо е вътре в мен. Не съм и предполагала, че мога да изпитвам подобен гняв, ярост, злоба... Но какво ги е предизвикало? Коя е причината за стихията, бушуваща в мен? Дали пък това не са хората? Нима има нещо у тях, което ме е влудило до такава степен? Страх ме е дори да си го помисля. А дали съм единствена? Дали нечия друга душа не гори от лавата на някой друг вулкан? Чувството е ужасно. Усещам как се стопявам, по-бързо, отколкото някога съм предполагала, че е възможно. Ще остане ли изобщо нещо от мен? Това печално чувство ме унищожава. Отнема ми личността, а аз не мога да направя нищо. Загубвам се в необузданите си емоции и бързо изчезвам. Вече не мога да намеря сили да се боря със себе си. Нима е възможно това да е в мен и да не убива? Не искам да повярвам, че това е краят и ще ме погуби. Трябва да се сбогувам, а не мога, вулканът ми отне дори това. Осъзнавам, че с мен окончателно е свършено и затварям очи. Усещането ми за живот постепенно намалява и накрая напълно изчезва.
Но какво става, аз все още съм жива. Питам се как е възможно? Вече не виждам отражението си в огледалото, все пак съществувам. Лавата изпепели всичко и ме остави без чувства, без емоции, без душа... Вече не виждам смисъл в съществуването си. Стоя и се питам защо просто не ме уби...
© А. Ж. Todos los derechos reservados