А боровете шептяха
Бяхме петима в миниванa, преследващи залязващото слънце, което все се търкаляше напред и надолу към хоризонта. То бягаше бързо пред нас за да се слее със земята, някъде далеч напред, недостижимо особено имайки предвид скоростта, с която се движехме. Карах бавно, съобразявайки се и с колите около нас, а и с ограничението на скоростта, по натоварената Западна улица . Може би по скоро да се влачихме, отколкото да препускахме шеметно по някоя пуста магистрала към залеза, но компанията определено беше радостно превъзбудена и вътрешността на минивана - доста хаотична с отворените прозорци и бумтящата до дупка музика.
- Джони, намали радиото – извиках, опитвайки се да надвикам Фреди Меркюри, който крещеше със все сила - поне така ми се струваше, че е просто едно бедно момче, което никой не обича.
Джони се ухили и натисна бутона за контрол на звука – намали музиката малко, после малко я увеличи, после още малко и така докато стигне същите децибели както и преди. Протегнах се ...