Няколко капки тъга
просветваха като мъниста
по паяжината на съществуването...
Любими ѝ бяха онези тягостни, мъгливи и потискащи дни, когато небето едвам се удържаше да не се стовари върху главите на хората и безмилостно ги наказваше със сълзите си. Почти винаги в дни като тези, тя си намираше нови приятели. Започна да забелязва това случайно, когато се натъкна на Него в онзи бездушен ноемврийски ден. Нямаше да го забрави никога – той стана първият ѝ приятел.
...
В другия край
неуморна плетачка
довършваше мрежата на невидимото...
Сивотата някак естествено подхождаше на този ден – недоволен и намръщен, като стар господин, увит в дебел балтон против студа, който точно се кани да се оплаче от живота – всеки бързаше нанякъде, за да избяга от студа и влагата. Разхождаше се безцелно по тихите улици на града. Само тя, уличните лампи и нестихващият дъжд щяха да са свидетели. Никой нямаше да може да каже с точност какво се беше случило, дори самата тя, а дъждът никак не беше достоверен свидетел. ...