А можеше да няма "Утре"
"Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда..."
/Давидов псалом/
Случката която искам да ви разкажа, на пръв поглед е съвсем обикновена и дори невзрачна, но когато се върна трийсет години назад, осъзнавам, че можех да остана завинаги на 15. Днес за мен щяха да си спомнят единствено родителите ми, а много от сегашните ми приятели дори нямаше да подозират, че някога ме е имало.
Беше горещ ден, лятната ваканция набираше скорост, а аз нямах търпение да си отида на село при любимите баба и дядо. Случи се така, че братовчед ми, който е по-голям от мен и не живее в нашия град, пътьом от някъде решил да се отбие за няколко часа в къщи, преди да продължи за село. Спомням си, че много се зарадвах на възможността да тръгна с него. Щяхме да пътуваме със следобедния влак, който обикновено беше претъпкан. Потеглихме, а влакът наистина беше претъпкан, всички прозорци отворени и въпреки това, едва се дишаше. И за да бъда по-ясна, става въпрос не за какъв да е влак, а за електричките, които и в днешно време все още успешно се придвижват по българските железници. Двамата с братовчед ми останахме правостоящи в самото начало на вагона, за по-навътре не можехме и да си помислим. Пътуването трябваше да продължи около час. След като на третата гара от нашата влакът отново набра скорост, аз усетих силен удар по главата и докато се усетя какво точно става, установих, че по мен се стича кръв. Само след секунди цялата бях обляна, хората около мен започнаха да викат за помощ, появи се началникът на влака и ме отведе в първия вагон близо до машината. Братовчед ми не се отделяше от мен. Докато ме почистват, опитвайки се да спрат кръвта, началника и кондуктора ни разпитваха. Оказа се, че точно в края на това населено място покрай ЖП линията си играят ромчета, чиято любима занимавка била да хвърлят камъни по преминаващите влакове и един от тези камъни връхлетял през отворения прозорец точно върху моята глава. Аз вече усещах своята неадекватност, доста кръв бе изтекла, дрехите ми бяха алено червени, а ударът се оказа съвсем близо до слепоочието.
Накратко, това можеше да бъде краят на земния ми път.
Днес когато си спомням за всичко това, просто благодаря на Бог за милостта и знам, че Той винаги е, не просто няколко крачки пред мен, а цял един живот.
© Руми Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Стойчо, може да съм малко краен, но ако ги толерираме и не говорим по тази тема, те никога няма да се интегрират, а това е вредно за самите тях и за обществото ни като цяло! Познавам ги много добре: склонни са винаги да те измамят и ограбят. Това е генетичната им обремененост, вина за което имаме и ние. Извинявай, Руми!
-
На всички вас, скъпи хора, благодаря от все сърце за милите думи, за топлото отношение и за отделеното време! И понеже днес е световният ден на приятелството, аз съм истински щастлива, че във ваше лице откривам, не просто хора със сходни интересе, а приятели! Благодаря ви! Бъдете щастливи и вдъхновени!
-
Уникална си, Руми! От малко зрънце, можеш да изградиш нещо голямо и със съществена цена! И добре, че Господ е бдял над теб, за да имаме удоволствието да те познаваме!...Дано те пази и в бъдеще и от всичко!...
-
Наистина има божия намеса в тази случка. И неслучайно. Станалото е, за да те има, Руми и да ни радваш с творчеството си. Роми по гарите - това беше пряк резултат от кошмарното управление на Тато. Той позволяваше на ромите да живеят в катуни на самите гари. Например Сливенската гара представляваше един ужасяващ катун. Да те е страх и гнус да слезеш на нея. Поздравление за правдивия кратък разказ!
П.П. Ползвам случая да ти благодаря, че постави в Любими стихотворението ми "Моя тъжна любов". -
Благодаря за бисера, който си намерих, скъпа Руми! Потръпнах, развълнувах се и се просълзих. Произведението е от онези кратки на пръв поглед обикновени истории, които бележат живота ти и оставят следа завинаги. В действителност са необикновени. Ще запомня този знаменателен разказ, който отвежда към най -важните въпроси за всеки човек. Безкрайно съм благодарна на Господ, че е опазил живота ти! Радвам се, че цениш всеки ден, който Той ти е подарил. Завършвам с прекрасния ти финал: „ Днес когато си спомням за всичко това, просто благодаря на Бог за милостта и знам, че Той винаги е, не просто няколко крачки пред мен, а цял един живот.” Силно, силно те прегръщам, мила Руми! Благодаря ти!
-
Много красив разказ за вярата!
-
Стойчо, Исмаиле, радвам се, че сте прочели тази моя история и ви благодаря за споделеното. В никакъв случай не съм искала да засегна темата за интеграция и приобщаване на ромите, просто така се случи, че точно те се оказаха в "центъра на събитията".
Бях забравила тази случка, но поради някои обстоятелства наскоро, си я припомних и се замислих, колко крехък е животът ни. Благодаря ви още веднъж! -
О,не!Категорично съм против!
Съжалявам, че се намесвам в коментарите, но аз имам приятели сред циганите ,които също биха осъдили подобна постъпка!
Всичко е въпрос на образование и възпитание!
Съжалявам, че трябваше да се впиша в един излишен коментар. -
Представих си тази случка и ужасът, който е настъпил в крехката ти душичка, Руми! Стана ми мъчно за теб! А понякога упрекваме Хитлер! Може би пък да е имал основание, да ги прави на съпун!
-
Бог е с теб!
Имах подобен случай, но аз пътувах с военна линейка към летище Безмер,Ямболско. След разклон от летище Бършен (близо до Сливен)се вляхме в потока от автомобили по
пътя за Ямбол. Пред нас пътуваше самосвал, натоварен с камъни. Изведнъж, там където стоях, вдясно от шофьора, предното стъкло се посипа и камък, достатъчен да убие, падна в краката ми...
След това осъзнахме,че Съдбата е милостива!
Поздравления, Руми!🌹
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Благодаря, че сподели преживяното премеждие, Руми, при това в светлината на вярата!