ІІ част

СЪНЯТ ПРЕДВЕЩАВА

Едва положил глава на речния камък, Агамор прекоси прага на реалността и навлезе в дебрите на непознатото царство на сънищата. Тялото му се отпусна, стори му се, че полита нагоре и лазурът на дневното небе го дари с ласката на слънцето си. Един топъл глас го заговори:

-         Агамор, сине Добромилов, позна ли ме, сине? – говореше

му познат глас, който Агамор помнеше от детството си, един глас, който старият вещер Архимегон бе затворил в една кутия, а феята Касина бе обрекла на вечен живот. Огледа се, но не видя нищо освен прага на гората и камъка до него. `Сигурно все още чувам миналото!` - помисли си, но гласът пак го заговори:

-         Агамор, виж ме! Аз съм Любовир, владетеят на Кралството на зелените ливади. Не си ли чувал за мен?!

-         Чувал съм! – отговори Агамон и се усмихна сам на себе си –

Сигурно полудявам! Говоря, а не виждам никой. Сънувам... сънувам... да, сънувам, че говоря с някой – продължаваше да се успокоява той.

-         Нищо, че сънуваш! Аз дойдох в съня ти, за да ти разкажа цялата история. Не само частта, която покойният ти баща позволи да се знае. Ти, Агамор, трябва да знаеш цялата истина преди да прескочиш прага на ивицата на нищото. Слушай ме и помни чутото!

Преди много години, в началото на летоброенето, светът се състоеше от четири кралства, Средна гора и Планините на орисниците. Битките между кралствата не стихваха и децата ни се раждаха с оръжие в ръка. Непрестанно нарушавахме границите си, макар да знаехме, че едните не можеха да завладеят или живеят в земите на другите. Вие, водните поданици, не можехте да живеете в Кралството на скалните орли, както и ние, но и ние, ливадните потомци и орлите не можехме да живеем във водните ви палати, както вие не можехте да живеете в ливадите. Но всички ние бяхме взаимно зависими и когато дойдеше време да се скараме, всеки гледаше да открадне от народа на другия нужното му...

-         Ти каза четири кралства...

-         Не ме прекъсвай, Агамор! Имай търпение и слушай:

Кралството на блатата се кипреше зад тучната зелена Средна гора, която често напоявахме с кръвта на воините си. То бе управлявано от чудна хубавица на име Федера. Зелените ù очи секваха дъха на всеки мъж, дръзнал да я погледне. Всеки един от владетелите на нашите три кралства прекара по една нощ с нея. Аз пръв нападнах Птицекам Великолепния, защото мислех, че той ще ми отнеме любовта на Федера. Моите степни войни измираха от припека по стръмнините на каменното кралство, но това не спираше атаките ми към върха. Птицекам нападна Добромил, когато разбра, че той също е посетил покоите на блатната владетелка и Добромил му отвърна. Всъщност аз най-много обичах Федера. Бях готов да затрия народа си, но да спечеля сърцето ù. Птицекам също се влюби в красавицата и по-често от всички ни посещаваше покоите ù. Една нощ Добромил ù бе отказал ласките си и Федера толкова се ядосала, че нежният ромол на гласа ù се превърнал в страховит животински вой. Лицето ù се разкривило в страшна гримаса и красотата ù мигом изчезнала. Добромил видял истинската ù същност – грозна и своенравна, Федера търсела изгода за себе си. Тя остави настрана ласките на Птицекам, тъй като по скалите на неговото кралство тя не би могла да вирее, но баща ти и аз, Агамор, бяхме благодатни за увеличаването на земите ù. Птицекам ревнуваше, че е изоставен и нежелан, въпреки че неговото кралство петдесеткратно надвишаваше пределите на нашите две. Затова предприе поход към водното кралство точно в мига, когато баща ти бе за последен път при Федера. След като бе видял истинското ù лице, Добромил преспал с нея, обещавайки ù въпреки всичко да са заедно. После оседлал вятърния си кон Вихрогон и препуснал с всички сили обратно към двореца си. Пред портите му заварил обсадните оръжия на Птицекам, но вместо да изпадне в паника, повикал го настрана и му разказал видяното. Птицекам, разбира се, не повярвал, но взел вятърния кон на Добромил и отишъл при Федера. Скрит измежду дърветата на гората, Птицекам наблюдавал разярената си любима. Прекрасните ù очи били изгубили нежния си блясък и лъщели със страховит плам, озлобената ù физиономия се кривяла все повече, когато изговаря древните заклинания за омагьосване на гората. Тогава Птицекам побързал обратно с коня Вихрогон да предупреди за настъпващото зло. Макар че Владетелят на скалните орли притежавал мощта отдалеч да вижда нещастията, сега любовта му го била ослепила. Аз също препусках с войската си към вашето кралство, защото един орел кацна на прозореца ми и носеше в клюна си вода. Тогава разбрах, че нещо се бе случило и аз трябваше да тръгна веднага. Когато реших да мина през Средната гора, за да си спестя пътя и времето, орелът се засили насреща ми. Изплаших се. Но преди птицата да се удари в мен, направи остър завой, обръщайки с крило главата ми към гората, покрай която вървях и аз видях как навлизайки в територията ù, орелът се превърна във факел. Осъзнах, че трябва да побързам и да съм нащрек за дебнещи ме опасности...

След няколко часа езда стигнах до портите на Добромил. Стражите отвориха веднага – значи ме очакваха. В този ден сключихме обета за съпричастност, носещ подписите на трима ни. А аз дадох като залог за думата ми сестра си Креола за съпруга на баща ти. Да, моята сестра, Агамор, е твоята майка. Федера я наказа най-строго затова, че се озова между нея и победата ù. Отне ù правото да вижда. Старите вещери и феите от кралството на деветте извора казваха, че очите на майка ти са скрити в тези два кладенеца. В мига на раждането ти, точно преди да те погледне за първи път, очите ù сякаш изтекоха и тя не можа да те види никога. Но ти, Агамор, ти имаш нейната усмивка и нейните очи. Затова се страхува Федера. Да я гледат очи, които е унищожила веднъж, е магия по-силна от нейната и това е твоето оръжие. Ти вече си чувал, че преди раждането ти дойдохме на лов в гората, защото много време не се беше случвало нищо странно и нищо необяснимо в нея. Зайците си подскачаха напред-назад. Тичаха сърнички. Всичко си беше нормално. Мислехме, че Федера е преживяла своя провал, но не беше така. Когато видяхме една девойка тук до извора, всички си помислихме, че трябва да се успокоим – ето, казахме си, щом това момиче е тук и му няма нищо – значи всичко е наред и тръгнахме смело към нея. Тя пееше и решеше косите си над извора. Когато застанахме прекалено близо до нея, тя се обърна. В този миг разбрахме – Федера пак ни бе излъгала! Девойката от извора беше самата тя. Когато ни погледна, аз – Любовир, и Птицекам се смразихме. Усетихме как кръвта във вените ни изстива и постепенно се вкаменихме. Баща ти избяга. Помогна му една орисница – твоята кръстница Биана. Не можах да те видя роден, но знаех, че все някога ще дойдеш тук и аз ще ти разкажа всичко... Птицекам не беше любимец на Федера и тя позволи на времето да разруши камъка. Постепенно гледах от тук как се превръща в прах и пясък и как вятърът го разнася по всички краища на света. Преди имах с кого да си говоря, но откакто Птицекам съвсем изчезна, само мълча... Преди бях крал. Сега съм само камък и спомен за предишно величие, Агамор. В теб е надеждата на всички ни...

Агамор се стресна – сънят му беше толкова реален, че не знаеше дали беше истина или беше само плод на умореното му съзнание. Подпря се на камъка, но преди да се отпусне на него, подскочи – по камъка се стичаха топли струйки вода -  сякаш сълзи се стичаха по облата му част и капеха в близкия извор. Агамор го погледа няколко мига и разбра: в ивицата на нищото имаше само реалност сега, но силата на един вкаменен владетел го бе накарала да прогледне чрез съня и да види незнайното – това, което гората не можеше да му покаже. Той стисна меча си, наведе се, целуна камъка и коленичи пред него:

-         Скъпи чичо Любовир Доброплодни, аз, Агамор, владетелят на кралството на деветте извора, се заклевам да отмъстя за теб и за приятеля ти Птицекам Великолепния и за изстрадалите очи на майка ми  Креола и за баща ми, великия владетел на моето кралство Добромил. Заклех се!