Ех, спомени, споменари, всите са най-шантави, щото от главата се правят на голямата работа па после, кумиш се, не кумиш се, стават едно голямо въобразено чудо. Но тъй де, разбира се, че като изкусен Зигфрид Философ длъжен съм да почна тоя разказ с фраза трудно разбирама от мен самия, дума след дума следващи се (уж танцуват, ама знаят те, че по-скоро бой ще е или някой ще настъпи другия), та така и се почва тоя разказ.
Една сутрин блажено си пийвах кафенце, на балкона във Варненската къща. Да, онзи балкон, драгий читателю, дето трябва да излезеш през прозореца за да се метнеш на него, онзи в родната къща на моята съпруга. Та там, не питай как се чекнех (държейки чаша горещо кафе) докато изляза, па после благославях или не късите си крака и чевръстата си ръка дето държеше чашата. Седнал на земята (щото там на тоз балкон стол ли да изнеса, а, без такива мъки допълнителни) аз потъвах в спомените. В частност, спомена за Зигфрид Философ и НАТФИЗ… пардон, НАТФРИЗ, щото тогаз станах на шушулка студ и мраз от унижение (тогаз се още мислех за Ключова Значеща за обществото фигура) и все едно не в зала, а във фризер се намирал бях. Тогаз, брате, аз бях отишъл с пълното съзнание че съм родено за Величие актьорче и как, ама как много си вярвах, пращеше актьорство от ушите.
Как започна всичко, драгий читателю, още кат малък. Повтарях непрестанно револуционни стихове наляво-надясно, вживавайки се в див дух и с една крива сопа от клон (откраднах я от Западен парк), размахвах аз меч и мачках въздушните си врагове. Тогаз, непрестанно се аз, видиш ли, на Хаджи Димитър оприличавах, на глас висок и покъртителен рецитирах, че Жив е, и вярвах много в това. А, недай си Боже някой да тръгне да спори жив ли е, брате, тогаз целият квартал разбираше колко е жив, щото, видиш ли, виковете му храбри и мъжествени се дочуваха от София до самия Балкан (тоест, аз виках, де, ама нали, вживявах се, мислех, че Хаджи се казвам, та тъй се и представях тогаз). Един ден на вуйчо ми рецитирах и тъкмо да стигна до тежкото “пейте, робини” ме вуйчо прекъсна.
— Ти — вика той с топлия си бас — ще да станеш актьор, момчето ми! Бива си те, ясно произнасяш, светят ти очите! Жар и огън си!
Ех, ама как горд се почувствах тогава! Тъй де, не след дълго забравих за това (но Хаджи Димитра още го помня, бре, преговарям си го от време на време) и си живеех безпътно кротичкия животец дорде не станах на смътна по-зряла възраст. Отдавна уж трябваше нещо да е станало от мене, пък то — нищо или всичко, с какво ли не се занимавал бях само не и с едно единствено занимание! Та, реших аз, завета на моя вуйчо да изпълня и да явя се в НАТФИЗ-а да ставам истински актьор.
Важно — трябва да знаеш да рецитираш, да танцуваш, и да пееш. И може и да има още задължения на бъдещия Ромео, ама ще да съм ги забравил. Наумил си беше Зигфрида да танцува, брате, не какво ли не — а щедро хоро. Право. Мислех тогаз, че така ще да впечатля Обществото българообичащо, че сълзи ще се леят от очите. За рецитирането избрал си бях Шекспир, щото ми подшушна една приятелка че с туй ще да взема най-щедрите сълзи. За пеенето — а сега де? Едни силни ветрове погнали са ме тез дни… Позна ли що съм искал аз да пея, брате?
Ще ти дам още една секунда да помислиш си. Мисли задълбочено, мисли в краски страстни на сълзи (щото в сълзите се целех, видиш ли, разплача ли комисийката приели са ме)… да, точно така! На прав път си! Мисли тъжни струни на китара, мисли огньове, мисли таз нощна гоненица… а? Сети ли се?
Не Лили Иванова, не! Видиш ли мъж да пее Лили Иванова?
Е, да ама да. Луд неразбран аз си направил бях собствена някаква вариация на Ветровете, малко рок тъй да звучи, автентично да е, абе срам ме сега хваща само като си спомня. Ама на млад зелен можеш ли акъл да му набиеш у главу?!
Ясно се видяло веч, че Зигфрид Философа си пада по епика и драма.
Още от бебе.
Тъй де, да се не отплесваме, моля, никой да си не представя как бебето излита от майка си с “ееее” в стил Лили.
В деня на изпита, ако ще да го нарека тъй, бе един дъждовен и сив софийски ден. Всите хора се изпокрили в къщите, празни улички само чакаха ме да си репетирам песента. И чуха я, не се съмнявай, драгий читателю! Бе, пеех “Дъждовеее… гонят ме по улици празни… а бълхите се губят… без пощада в косата ми млада” Не! Ся туй си го измислих, аз не съм бил куче тогаз, заклевам се!
Пристъпих в стаята, или върви да го нарека мъничката сценичка — миришеше на дървено и артистично, сила се наля във вените ми, хъс запали пръстите ми, хорото тръпнеше на ходилата ми. Силен час бе този, братия, силен и могъщ!
Моят миг дойде. Още докато възправях се пред комисионе, се чудех що са всички други кандидати отвън тъй притеснени, едни нотки се гризяха, едни погледи стръвни се пущаха, пък аз весел (и съвсем от дъжда мокър) с бодра крачка влязох да завладявам. Ех, сълзи на очи, чакам само вас!
— Добър ден, аз се казвам Хаджи Зигфрид от Волфрамово и кандидатирам себе си за най-сладкия мед и най-застоялото вино дето днеска ще опитате!
Комисията се състоеше от трима честни възрастни колекционери на актьорство. Тъй де, преподаватели. Две от тях жени бяха, моята преценка бе че първо техните очици ще да се налеят с горещи сълзи. По една усмивка им дарих, брате, не питай каква! Мъжът в ляво критично ме изгледа, най-вероятно чудейки се на мокротията, с която си позволил бях да вляза. Или пък, преценявайки колко съм ази компетитивно Алфа мъжкарски настроен.
— От коя школа сте? — вежда вдигна мадам Великолепна с Готина Прическа.
Кво туй? Не чувал бях за таквиз школи и прочее.
— А, бре, завършил съм една много изящна гимназийка, тъй де, затуй ли ме питате?
Всите гледаха намръщено. А, ще видят те, Хаджи Димитра да не би да се е спрял пред враговете? Още по-нахъсах се ази.
Нема да ти описвам, брате, как се спогледаха двечките. Яд в мене кипна та преля, аз от всите школа най съм школувал в сърцето си! С туй намерение изправих си високо рошавата тиква, наперчих гръден кош, и щедро въздух всмуках.
— Ех, Донатело, ех, Микеланджело, ех Флоренция! Очите твои в мене с жар изпепеляват горещо всяка строфа, с огнени пръсти пиша аз на Медичите да ме прегърнат и разцелуват! Ах, каква болка прорязва гръдта ми — тука се понамръщих, за впечатление — ах, каква силна емоция!
Тримата ме слисано гледаха. О, да, моето изпълнение най-първо беше!
— Какво беше това, господин… Волфрам?
— Туй е Шекспир, започнах с рецитирането! — напъчих се аз.
Абе, нещо не беше кат хората. Туй изражение, брате, не беше на светло възхищение.
— Ъъъ!…
— Това не беше Шекспир! — заяви другата дама, с такваз ясна дикция че ще да е по сценична реч даскалица. Сценичните речи аз най-ги разбирам, а тя тука нещо ще да се е сценообъркала.
— О, ами да и не, това е мой авторски превод с допълнени краски за да правилно изразя високото страдание!
— Къде видя Донатело в Шекспир, момчето ми? — разсмя се дамата. Аз се нацупондрих.
— Е, как къде! Където е Жулиета, там е и Донатело, госпожа!
— Пробвай с нещо друго — тя се беше широко разхилила.
— Добре. — понаместих един-два мокри кичури от косата си, гърло прочистих — ех, Жулиета! Кажи, Ромео (тук си изтъних гласеца, та да е по-женствен), Абе, Жулиета бе, слез бе, момиче? Я се разкарай, пръч такъв, Ромео! Ако па за една жена не можеш да се качиш! Що са мъж си, а?!
Студени погледи. Нещо не трепнат пред Дулсинея (абе тогаз не знаех ази че и Дулсинея се не намира при Шекспир, право да ти кажа, драгий читателю, що па не? Те и до днес ми звучат като да са от един и също град, простено да ми е недоумението, нали? Нали!!?)
— Ще премина към пеенето, или искате да видите първо танца?
Те се спогледаха.
— Това, което ни представихте, е абсолютно несериозно. Моля да не ни губите времето повече! Не ви допускаме до Втори кръг — излая най-накрая мъж. Ех, бре, че са сериозни и те! Примигах, на свой ред напълно слисан.
— Ама вий не разбирате от изкуство! — сопнах се, и излязох, ядосан, като постарах се пламенно да затръшна вратата. Другите кандидатстващи ме зяпаха.
— А, мани, те тия са пълни некадърници! — заявих — аз им давам най-силната Жулиета, най-нескопосания тъп мъж Ромео, па те, кво? Зяпат, две не виждат! Толкоз ги шашнах, че лично ще ми се обадят после да ми кажат, че съм приет! И вий знаете ли кво ще кажа аз, а? Ще кажа — приет съм, ДА! То сигур не можахте да ме забравите с моята великолепна интерпретация на актьорство! То, ако Ромео не ще да се качи горе при Жулиета, къв смисъл има любовта им, къв смисъл има света, а? И Микеланджело даже за тях е построил Сикстинската капела! Ах, да ви и вас нищо не разбиращите!
Една мацка се разсмя. Сетне втора, след малко всите се смееха. Мигах, мигах, и сетне разбрах. Току-що бяха изпуснали най-добрия си комедиец!
Разсмях се и ази.
— Пич, само да ти кажа, че Сикстинската капела символизира Бог и Адам, а не Ромео и Жулиета — вметна един сериозен наглед Омега мъжкар.
— Ти па отде знайш туй, а? Само част от тая красота е Адам и Бог! Пък и, туй са само канончета, мойто момче, да знайш от мен! С празно око трябва да се гледат! — отвърнах.
Всите се все още смееха.
— Вий, бебчета мои, има още много да учите! Отивам да записвам Философия. Там поне ме уважават, а! Уважение, да си го имаме, па да го не изхвърляме! Нали!
— Абе, тоя е луд — прошушнаха си две приятелки.
— И чува! Луд да си е най-добре, инак с туй сериозното, мадами, нема спиране! От сериозен най-сериозен после сериозно ще си тръгнал от сериозний животу! Отивам да си рисувам, че да си изкарам гнева! Аамаха!
И тъй напуснах аз. Сетне дълго ходех по улиците празни на София и пеех за дъждовете и Микеланджело. Естествено беше, даже повече от най-натурално, да ме не бяха приели у НАТФИЗА-а, ха, приели, дори не бях минал на втори кръг, па то, братия, имало и трети. И да, бях един смразен от възмущенство. Ама пак, научих, братия, нещо тогава. Научих, че не ставам за преводач, което пък да продължа ме накара та то ден днешен превеждам Шекспир на Зигфридски (споделено само с жената)… И както казва Миг — “намиг”!
———
Послепослание (ПП)
Дъждове, гонят ме през улици празни
А бълхите се губят, без пощада в косата ми млада!
Ееее, ееехе!
Този ден е мощна метъл китара,
Сбогом, НАТФИЗ странен, папкай попара
Горд, оттеглям се ази, гладен дакел пред котка…
Не, Зигфрид, по-добре спри тук. Непозволено е подобно несериозненство! (казала съвестта ми и съм я ударил, с чест продължавайки да пея).
© Зигфрид В. Todos los derechos reservados