Колко ми е познато. Дори редът на нещата вече съм го запомнила. Първо идва г-цата със слънчогледите и се усмихва мноого широко (а усмивката й е наистина заразителна) и аз също се усмихвам, защото тя ми обещава, че ще променя света и ми разказва приказки за света, в който всичко е красиво и пълно с разноцветни близалки. После обаче разбирам, че такъв свят няма и тогава идва разочарованието, а след него и червенокосото момче, което ме убеждава, че всичко е разруха и трябва и аз да руша, за да живея. Показва ми пренебрежението им и крещи, че трябва да ги мразя. После отново идва слънчогледовата г-ца и аз пак летя в облаците.
На вратата между световете се чука. Тихо и някак отнесено. След дългото и провлачено стенание на старото дърво в жълатата стая влиза тропот на токчета, след него и синя рокля последвана от синя коса и мноого бледо (почти синкаво) лице. Една ръка със син лак затваря внимателно вратата. Аз съм объркана. Синята дама сяда на един от столовете и кръстосва крака. Аз съм още ...