Ако можеха да говорят...
Името му беше Петер. Едно малко момченце с живи искрени очи и ангелска руса косица. За жалост, блясъкът на невинното му личице се изгуби само за миг. Преди година малчуганът стана свидетел на катастрофа. За радост - или не - бе оцелялото след инцидент дете на загиналите си родители. Видя смъртта им, спаси се от нея, но загуби говора си. Въпросите му останаха без отговор, а отговорите му никой не можеше да чуе. Сподави мъката си, сълзичките събираше в малките си шепички, за да не може никой да ги види. А на лицето му остана само безизразното мълчание, което уби живота в него и замъгли погледа му. Топлите сини очи бяха вече бледи и сиви, само сянка на миналото.
И не стигаше трагедията на това малко създание, та и другите деца го подминаваха бездушно като призрак. Ако някое непознато дете опиташе да поиграе с него, останалите веднага убиваха желанието му: ”Остави го, той е ням! Как ще си играеш с него?”. В тези моменти никой не подозираше каква стрела пробождаше нараненото вече сърце. И каква воля му беше необходима, за да таи всичко в душата си без да може да го сподели. Тогава то отключваше една нова вратичка – тази на мечтите, където можеше да има всичко. Но от толкова много отчайващи реплики на околните, се беше примирило със смъртта на близките си. Не мечтаеше да ги върне обратно, защото знаеше, че не може. Копнееше само за едно – приятелство. Искаше някой, който да го разбира, да улавя неизречените от него думи и да му отвръща с внимание и обич. Но такъв човек нямаше. Хората бяха твърде заети със себе си, за да чуят неговия вътрешен зов за помощ.
Така, в болка и пренебрежение, измина още една година от деня, преобърнал живота на Петер. Но дойде рожденият му ден и той очакваше единствения си подарък с вълнение и трепет. Сякаш някаква фея бе подшушнала на баба му какво витае в мислите на внучето и и тя му подари рибки. Лицето на детето отново светна и не можа да скрие емоцията си. Този път радостта го изпълни и смехът отново прозвъни из стаята. Оттогава нямото дете се сдоби с неми приятели. Прекарваше часове пред аквариума и общуваше с тях по свой си начин. Любуваше се на красивите елегантни движения и лекотата, с която се носеха във водата. Тези моменти му напомняха уюта на майчиното сърце и татковата прегръдка. А случаите на дрязги в аквариума свързваше с децата, играещи гоненица навън. Някога и то беше сред тях. Сега единствената му връзка с изминалото щастие бяха безмълвните му приятели. За тях нямаше значение, че Петер не може да говори. Оставяха го да играе с тях и да се наслаждава на водните им пируети, без да изискват нищо. А сърцето на момчето беше толкова голямо, че ги обичаше само заради спектакъла, който му подаряваха. Стигаше му да знае, че те винаги ще са с него и може да ги погледа, когато пожелае.
Но една сутрин детето намери приятелите си мъртви. Земетресение беше унищожило и техния живот. Природата за втори път го оставяше сам. Тогава дойде баба му, за да го успокои. Петер заплака в скута ù с глас. Сякаш някаква мистична енергия го изпълни и викът от дълбините на сърцето му излезе наяве: ”Защо?”. Развълнувана и щастлива от чудото, баба му отвърна: ”За да научиш и другите да говорят като теб – със сърцето си!”
© Мануела Петлешкова Todos los derechos reservados
Хората са жестоки един към друг и може би урока по човечност,губим в детството...Минават години,но сърцата на възрастните остават неми...
Днес попаднах на едно филмче,което ме разплака...Дано го видят повече хора,за да осъзнаят,че с човешката болка шега не бива...
http://vbox7.com/play:3a4c2f0b