Сгушен някъде в Южен Лондон, Сътън се събужда много рано. Летните нощи в това предградие са прохладни и по свой начин несправедливо къси за сметка на дните. Имам чувството, че на Острова на Нейно величество се запознах с едни от най-нетърпеливите дни, които съм срещал през живота си. Гонят се един след друг и бързат кой ще се роди пръв. Надпреварват се с хората и техните мечти, с проблемите и плановете им. Един след друг редят безкрайния пъзел на времето, което тук никога не спира, за да си почине, защото или не се уморява, или просто така е свикнало. Някаква местна традиция. Една от многото, върху които са положени основите на Британската империя.
И все пак всичко е много относително, защото както казва един приятел "Сърцето на Лондон бие като джаз музика - никога с еднакъв ритъм, никога с едни и същи ноти, никога по един и същ начин, никога по едно и също време".
Това е усещане, което не може да се опише с думи, а може би и не е нужно, защото трябва да се преживее, да премине през те ...