Амара беше най-красивият спомен от детството ми. Докато бях малък и баща ми все още пътуваше по моретата, с майка ми живеехме в една стара сграда близо до морето. Стаята ни беше на първия етаж - малка и бедна, но само докато татко пътуваше. Дойдеше ли си, се премествахме в голяма и хубава стая на третия етаж – с тераса и малка кухничка. Всичко беше нормално и хубаво, когато баща ми си беше вкъщи. Майка ми беше слаба, болнава женица и живваше, само когато татко си беше вкъщи. През останалото време тя вечно гаснеше и гледаше през прозореца. Имах чувството, че майка ми беше кукла, която оживявяше, само когато татко беше наоколо. И аз бях свикнал да се гледам сам. Сам трябваше да ходя до пазара, сам ходех и на училище, сам си играех и сам се лекувах. Амара живееше в стаичката до нас. Съседите ни не я харесваха, наричаха я лоша жена и ù обръщаха гръб, когато се разминаваха в коридора. Аз не можех да разбера как е възможно Амара да е лоша. Имаше най-зелените очи на този свят, а толкова зелен ...