Ами какво да ви кажа? Просто гаден ден. От онези, дето започват иначе тъй нормално и скучно, че дори и весело и изведнъж те издебват нагло изотзад и те сриват със земята. Изобщо, и въобще, и хич, и просто ей така напук ти се случва нещо, дето дори не си мислил, камо ли да очакваш, но въпреки това все някой очаква да се справиш с него. Разбира се, най-често това е този, дето ти го е причинил (очаквателят де), но да не издребняваме. Издребняването до нищо добро не е довело като се замисли човек. Хубавото е, че хората, по принцип, не му мислят много-много и затова са щастливи. Лошото е, че някои, в частност, се замислят и откриват, че щастието не е много разпространен феномен, ако благоволиш да попрехвърлиш нещата през главата си, вместо да се метнеш през глава. Тук, разбира се, идва другата дилема, кое е по-доброто във всеки един случай. Да случваш на каквото се случи или да мислиш какво ти се е случило. Ако, не дай си боже, правиш и двете (защото те не са взаимно изключващи се, а взаимнослучващи се) тогава безпредметният главоболеж ти е в кърпа вързан... защото гадости се случват, и очаквани и неочаквани, ама номера е да спреш да ги очакваш и да ги мислиш. Защото, кой каквото ще да ми обяснява, ами лошото все ни изненадва, а пък за доброто все се драскаме за подготвени. Така че, не знам за вас, ама на мен ми писна да се готвя и все да съм неподготвена, защото нервите ми станаха на преварена супа и мозъкът ми – на превъртяла каша. Пускам се по течението и каквото сабя покаже, а, и наивността ми, ама най-глупашката.