“Добрите учители дават на децата си корени и криле. Корени, за да знаят къде е домът им, и криле, за да летят надалеч и да правят онова, на което са били научени”

Дж. Солк

Плачеше ли?!

Ангелите не плачеха. От раменете ù се отрони и бавно полетя към пода поредното перо. Двете кървави клечки на гърба повече приличаха на пипала, отколкото на крила. Сухо шумолене. Настръхна, когато перото тежко падна на пода и се разпръсна в прах. Блъсна я усещане за безвъзвратност.  Пръстите ù несъзнателно стиснаха прашинките в шепа. Бяха остри, различни, бодяха, не, по-скоро боляха. Отвори длани и учудено се взря в капките кръв – нейната. Беше толкова ярка. Все повече заприличваше на човек.

Наказана. Бяха я наказали за непослушание. Бяха я наказали за любопитство. „Не задавай въпроси. Истинските ангели  не питат защо, те безпрекословно изпълняват това, което им е отредено да направят.”

- Но защо, защо хората... а ние защо...

В отговор винаги получаваше безизразно мълчание. После се появиха погледите –едните я гледаха състрадателно, сякаш казваха: „Горкото дете, не осъзнава важността на промяната”, другите, от тях я болеше повече, сякаш бързаха да се вмъкнат в ума ù и да ù се присмиват, с ехидния кикот на душевно болен. „Спри да питаш! Стани като нас, бъди една от нас!”

„Опърничава”?! Всъщност тя изобщо не искаше да е такава, дори не искаше да се забърква в неприятности, никога, никакви. Искаше да е добра и послушна, искаше татко да я харесва, да я взима вечер в скута си и да ù разказва колко много обича хората. Той, между впрочем, точно това и правеше, докато не осъзна, че мъничката му Лара е заобичала бедните тленни създания повече и от него. И тогава татко спря да ù разказва, дори спря да говори с нея.

Вратата. Както винаги беше там. Погледна критично перата си -  изрядно бели и лъскави. Готова е. Този път ще се справи.Този път ще бъде послушна. И ще зарадва всички. И татко. И той вече ще ù говори, ще я обича като преди. Нея, неговата Лара.

- Мамо, тук ли си?! Мамо! – слабичко гласче изчурулика някъде отдалеч. Тръсна глава и спомените избледняха. Вдясно от прозореца се мъдреше поочукано болнично легло. Завивката лекичко се поотмести и една тъничка ръчичка помаха в нищото. После очертанията на чаршафа смениха формата си и Лара усети как в очите ù се впиват две странни, изпълнени с мрак очи.

- Здрасти. Коя си ти? Къде е мама?

Изтръпна. Не бе възможно да я вижда. Нямаше начин. Никой смъртен не виждаше ангели.

- Ехоооо, на теб говоря, ти коя си?

Момченцето се усмихна и плесна с ръце. Беше малък, много мъничък, някъде 6-7 годишен, болен. Косата му я нямаше, кожата му имаше сиво-пепеляв оттенък, в гърлото му, под огромни розови лепенки, се мъдреха някакви прозрачни тръбички, а покрай леглото, изправили ръст, като на пост се бяха подредили стойки със системи.

- Ела, ела, не се крий, виждам те...

Приближи се предпазливо. Болестта беше оставила дълбоки следи по личицето му.

- Ти ме виждаш?

- Разбира се, че те виждам. Много си красива. Като ангел. Светиш... Мама ми прочете, че ангелите идват при нас, когато е време да си тръгнем от този свят и ни отнасят върху белите си криле на по-добро място, като лебедите, които отнесли сестра си Елиза през океана, далееееееече от лошата мащеха. Ти ангел ли си?!

- Да, аз съм твоят ангел.

- Дошла си да ме отнесеш – думите заглъхнаха в тъжен шепот. По бузата му бавно се търкулна сълза. Учуди се колко е съвършена - отрази немирен слънчев лъч, успял да проникне крадешком през тежките плюшени завеси на прозореца и сътвори дъга.

- Страх ме е...

- Няма от какво да се страхуваш, Алекс.

- Ти знаеш името ми?! Не, ти знаеш как ме нарича мама?! Само тя ми казва така. Мама. Тя е най-добрата. Страхувам се за нея. Винаги ми се усмихва. Казва, че ако всички се усмихваме повече, светът щял да заприлича на една голяма усмивка. Прегръща ме силно, защото в дебелите книги пишело, че човек трябва да получава по три прегръдки на ден, за да оцелее, по шест, за да е щастлив, и по девет, за да се развива като личност. Не знам дали е така, но знам, че мама ме прегръща с цялата обич на света и когато ме боли, ми пее. И ми разказва приказки. В тях всичко накрая завършва добре. Лошите винаги са победени от добрите, бедните стават богати, богатите – милостиви, хората се грижат за животните, а принцът и принцесата вдигат тежка сватба, най-малкото три дена ядат, пият и се веселят, и живеят щастливо до края на дните си. Сигурно е от приказките, но знаеш ли, тя, мама все мечтае. Голяма мечтателка е. Говори ми за неща, които никога няма да се случат – да видя морето, да се науча да карам колело, да си направим пикник, само двамата, край вилата на чичо Джем, да нашарим колата на съседа със спрей, или да му „пуснем” гумите, понеже той вечно паркира пред рампата, и докато извадим количката ми... Най-много обича да играем на една игра. Представяме си как ще изглеждаме след две, три или след десет години. Например, аз ще тръгвам всяка сутрин на училище, казва, че какъвто съм поспаланко, все ще изпускам автобуса, или пък ми говори за това, как един ден ще срещна голямата си любов, и не е чудно, ако тя всъщност бъде грозна като мен и с лунички. Дааааа, но пък ще е умна. Умните винаги са грозни. Ти видял ли си умна блондинка?! Аз всъщност не съм виждал никаква блондинка, нито умна, нито глупава.

- Защо мислиш, че няма да ти се случат?

- Защото ще умра.

- Всички хора умират някой ден, Алекс.

- Аз ще умра скоро, днес. Нали затова си тук.

Вратата тихо се отвори и в стаята влезе млада жена – дребничка на ръст, слаба, с леко чуплива, кестенява коса, прегърбена, сякаш от огромен тежък камък, и със зачервени очи.

- Алекс, скъпи, викаше ли ме? Трябваше да говоря с докторите. Казаха, че утре можем да си тръгнем, да се приберем вкъщи, момчето ми, у дома.

По бледото ù, изпито лице се плъзна горчива усмивка.

- Мамо, аз видях ангел.

- Объркал си се, миличък, ангели не съществуват, освен в приказките и  по иконите в църквите, но и там са само на рисунка. Никой не е виждал наяве ангел.

- Видях го, мамо, и още го виждам. Точно зад теб е.

Жената инстинктивно се обърна. Погледът ù обходи припряно стаята. Бързешком се отправи към леглото и силно прегърна сина си.

- Сънувал си, Алекс.

- Не, мамо, не съм. Виждам го. Много е красив, точно както ми го прочете. Перата му блестят в чудна светлина. Лицето му е толкова прекрасно. И е с руса коса. Това значи ли, че е блондинка?! Но той е много умен, не може да е блондинка, ние си поговорихме и знам.

Майката прегърна още по-силно момченцето, сгуши лице в рамото му и нежно му зашепна:

- Понякога ни се струва, че виждаме неща, които в действителност не съществуват. Алекс, ти си много уморен. Терапиите през последните дни бяха много болезнени и изтощителни. Трябва да си поспиваш повече. Искам сега да затвориш очи и да си представиш как двамата се разхождаме по плажа. Пясъкът е толкова фин и ситен, че не можеш да го задържиш между пръстите си, а морските вълни закачливо близват крачетата ти и бягат обратно, да разкажат на рибите колко си сладък, принце мой. Утре, като си тръгнем оттук, ще се обадя на чичо Джем и той ще ни заведе при морето. Обещавам, слънчице мое златно. Само изчакай до утре. Просто поспи, става ли?! Аз ще извикам сестрата да смени катетъра.

- Мамо, не отивай.

- Ще се върна след минутка, чу ли?! Сега поспи.

Стана и излезе. Ангелът я последва до дъното на коридора. Нямаше никой. Сгушена в ъгъла, майката заплака. Раменете ù се разтресоха и тихи ридания огласиха полумрака. Вдясно се отвори врата и жена в „бели одежди” въпросително я изгледа.

- Госпожо, добре ли сте?

Кимна и се  обърна с гръб.

„Горката, единственото, което има, си отива – смисълът на живота ù, най-ценното...” Мисълта на сестрата се вряза болезнено в съзнанието на Лара. Остра болка там, някъде, под брадичкатка, на педя отляво, я накара да погледне изненадано към искрящите си пера. Какво беше това?! Болка?! Ангелите не изпитваха болка. Нещо мокро се стичаше бавно по скулите ù. Вдигна ръце и ги избърса. С учудване откри, че по перата ù капеха едри капки кръв. „Не е кръв, не може да е кръв”...

- Татко, защо Моят Господ е плакал с кървави сълзи на Голготата?

- Безкрайно много е обичал хората, Лара. Той се е родил и е умрял, възкръсвайки, да ги спаси.

„Момченцето, то трябва да има шанс да живее, да види морето, да се научи да кара колело, да се вози в училищния автобус, да пуска книжни лодки и самолетчета, да рисува, да пее, и да се черви, когато е забравил домашното, а в голямото междучасие, да извади кутията с най-хубавия сандвич, маминия, и да го изяде доволен, че е намерил своето място, че е сред приятели. Трябва! За да прегръща всяка вечер за „лека нощ” тази, която му е направила същия оня сандвич, и да заспива сгушен в косите ù. Да порасне и... сам да прегръща своите деца, да търси причудливи камъчета и миди по плажа с тях, да бяга след колелетата им и заедно да нашарят колата на съседа, само защото „има грозна кола”. И да им разказва приказки, за ангели!

Лара се огледа. Болничната стая изглеждаше сива, точно толкова сива, колкото и мъничкото личице на Алекс. Той лежеше настрани със затворени очи и дишаше тежко, на пресекулки. Спеше ли?! Наведе се тихо  и лекичко го целуна по челото. Когато се изправи, върху завивката лежеше отронено едно бяло ангелско перо. От нейните. Протегна ръка. В мига, когато пръстите ù го докоснаха, повърхността на  перото се пропука и върху чаршафа се разсипа фина феерия прах. За миг се вгледа учудено в купчинката. Вдигна очи и се усмихна. Алекс също се усмихваше в съня си. По бузите му бе избила лека руменина. „Дано бъде добър човек” – обърна се и излетя през прозореца.

Вратата беше там. Вратата към завръщането. Вратата – с времето, бялото бе преляло в безцветно сиво. Виждаше улющените ъгълчета, захабената от хиляди докосвания дръжка. Трябваше да я отвори на всяка цена. Трябваше да... ( вече дори не знаеше какво трябва). Условности, задължения, забрани.

„- Милостта и състраданието са ù дадени от Нашия Творец. Нима Той не пожертва единородния си син за хората. Мен ли съдиш, или Господ?!

- Тя се проваля всеки път. От сътворението, та досега. Задраска следите водещи към кутията на Пандора. Излекува оная прокажената докторка, та да открие лек срещу болестта. Върна лодкаря при семейството му, да не гладували. Наговори реката да се успокои и  не пропука стената на язовира. Успокои вятъра и торнадото, след което очаквахме толкова души, просто се превърна в летен бриз. Онова момиченце щеше да е размазано желе, ако не беше се явила на пияницата в бара и не беше го прикоткала отзад, в сепарето. Ами автобусът, дето така и не катастрофира?! Изведнъж шофьорът получи провидение и отказа да се качи зад волана, без возилото да е преминало истински преглед. Оказаха се спирачки. Накара скейтъра да блъсне количката за хот-дог, точно в деня, когато кренвиршите бяха с мъртвешки изтекъл срок. Да не говорим за всички онези „весели самоубийци”, които вразумяваше. Ами случаят с  монетата в шапката на слепия музикант?! Помагаше, спасяваше... и за капак и това момче. Тя наистина се проваля всеки път, заради обичта си към тези тленни създания. Тя ги боготвори. Тя е заразна, тя е различна.

- Не богохулствай, Михаиле. Тя е повече ангел от всички нас.

- Решението е взето. Архангелският събор отсъди. И ти, Гавраиле, си длъжен да се подчиниш.

Вратата беше там. Приглади механично пера. Готова е.

„Готова съм да се върна. Пораснах, помъдрях, разбрах. Затича се с лекотата на дива сърна. Чуваше песента на крилете си. Сърцето ù не просто биеше, то преливаше от радост. „Радост?! Но това е човешко чувство! Това е...”

Леко докосване по челото. Отвори плахо очи. Той се усмихваше. Лицето му бе толкова близо, толкова красиво, толкова... Разплака се. ”Липсваш ми, татко!”. Ръката му нежно се плъзна по бузата ù и улови търкулната обич. Наведе се и приглади крилата ù. Перата им бяха гъсти и бели. Светеха. Очите му, тези толкова топли очи, я обгърнаха. Чувството за добро, за безкрайно добро, за сигурност и утеха, завладяха сетивата ù. И любов.

- Лара – гласът дойде от сърцето ù. Милата ми, малка Лара. Ти си най-хубавото и ценно нещо, което съм получавал. Лара, дълго чакахме да се родиш. Ти си дар!  Можеш да сътвориш цвете и да му вдъхнеш спомени за живот. Правиш чудеса и дори не забелязваш. Ти си чудо! Моето обично чудо!”

Лицето му помръкна.

- Винаги ще бъда с теб, чудо мое. Най-после се роди ти, за да бъдеш...

**********

Сърцето ù подскочи от силния шум наоколо. Яркостта на утринното слънце блъсна звънък детски смях в ушите ù. Подръпване – лекичко, но упорито,  малки изящни ръце, топлината им я учуди.

- Лара, хей, Лара, ела... готови сме.

Светът плисна цялата си еуфорична цветност в погледа ù. Багрите постепенно се отдръпнаха и отстъпиха място на рисунка.

- Ето, - прошепна тъничко детско гласче, ето това си ти, Лара, нашата учителка!

От рисунката я гледаше Ангел!