Тя го обичаше. Знаеше това. Пареше ù. Болеше от истината. Всяка вечер в съня ù идваше като демон, изтощаваше всичко и сутрин се събуждаше с черни сенки, обляна в пот и изсъхнали сълзи. Но познаваше всяка негова частица, знаеше неговата игра вече. Беше готова. Познаваше болката от играта му, но той не я бе познал. Нямаше кой да го надхитри. Но тя се вливаше по малко, с течение на времето, във вените му. Изучаваше всяка клетка и детайл. Отровена веднъж от него. Тя разливаше собствената му отрова в него.
Лъжеше за болката, за усмивката, за липсата, за другите, за чувствата, за тъгата. Играеше, но той не бе виждал нейната игра. Не подозираше, че тя отлично се беше обучила при него. Излъга го, че го иска отново. Излъга го, че би простила болката само да е с нея. Излъга го, че друг истински не е имала. Излъга го, че той е единствен. “Този път ще бъда по-добра” - беше единствената истина, която изрече.
Той ù повярва, защото знаеше че тя не може да лъже. И когато той падна в капана и каза, че това ще е жената, с която ще продължи напред, а и беше време да се замисли за по-сериозни неща, тя щеше да бъде идеалната жена, стояща вкъщи при децата му.
Уговорката беше да отидат заедно на сватбено тържество на нейна приятелка, какво по-идеално място да предложи брак, а и знаеше колко мекушава е тя. Готов, с пръстен в джоба, бе застанал в уречения час и място пред обредния дом, където трябваше да я чака. Тя бе облечена в бяло.
ТЯ… бе БУЛКАТА. А той беше изиграният…