Тъмно е. Всичко живо спи, но не и аз. За поредна вечер се замислих над това, че ако аз или ти, или всеки един друг човек на този свят не се беше родил, светът щеше да е различен, така, както щеше да е различен света без дъжд, без слънце, без различни сезони и така нататък. А колко ли пусто щеше да е вечерното небе без луна и звезди? Погледнах към небето и сякаш чаках отговор, изведнъж от звездния небосклон проблесна нещо, но какво беше това? Приличаше на падаща звезда, но не беше. Падна точно пред нас и ярката светлина, която огряваше цялата околност, мигом изчезна, и най-странното беше, че не почувствах страх, а едно силно любопитство, и дори за миг не се поколебах, а бързо облякох първите дрехи, който ми попаднаха и изтичах навън, за да видя какво е това нещо, приличащо на звезда. Докато стигна обаче до там, от главата ми не излизаше мисълта: защо нито една тераса не светна и защо нито един човек не излиза? Но както и да е, стори ми се безсмислено да се чудя и затова забързах темпото, докато най-сетне се озовах пред... всъщност още не съм сигурна пред какво. От силния удар се беше получила дупка и, ей така, от любопитство, надникнах вътре... о, не!Точно в средата, цяло в сажди, лежи някакво тяло, но не съм сигурна дали е човек, защото виждам и нещо, приличащо на крила. Изведнъж лек страх обзе мислите ми, но нямаше никой друг покрай мене и си помислих: ами ако това е човек? Лека полека се спуснах по едната стена на дупката, докато не почувствах почва под краката си, обърнах се и понечих да погледна. Изведнъж тялото се размърда и сякаш с последни сили се опита да стане, но... не успя. А аз просто стоях и гледах, дори не можех да помръдна - цялата се бях вцепенила, защото разбрах: това не бе нито човек, нито птица, това бе ангел! Не знам откъде, но намерих сили и подадох ръка на ангела. Тя нежно повдигна глава и отпусна ръката си в моята. Издърпах я на повърхността и видях, че едното и крило има дупка сякаш от огнена стрела. Не знаех какво да правя и първото нещо, което ми дойде, бе да се опитам да поговоря с нея:

   - Как се казваш? - попитах аз.

   - Алрора - отговори тя с тих и нежен глас.

   - Коя си ти?

   - Ами аз... аз съм ангел на любовта!

   - К-к-какво си ти? Ангел на любовта? Но какво правиш тук?

   - Да! Аз съм ангел на любовта и съм тук с много важна...

   - С много важна какво?

  Но тя не ми отговори, тогава погледнах към нея и видях... тя бе затворила прекрасните си кафяви очи. Не знаех какво да направя, но сърцето ми казваше да не я оставям сред нищото да лежи сама и то ранена, помислих, че някой се е опитал да й попречи да изпълни мисията си и ще продължи да я търси, докато не се увери, че е мъртва! Бързо я вдигнах на крака, като внимавах с крилата й. Заведох я у нас, сложих я на леглото ми и отидох до другата стая, за да намеря нещо да превържа крилото й. Превързах я и сега не знам какво да правя. Тогава си казах: "Защо да не легна, пък дано като се събудя и тя да е будна, за да разбера как да и помогна, а може и това да е просто сън?" На сутринта се събудих и като отварях очи си помислих: "Ами ако сега Алрора я няма?", ала, за мое щастие, тя беше там. Красивата й черна коса се бе разляла по възглавницата, а бузките и бяха поруменели. Тя отвори красивите си кафяви очи и с нежен глас каза:

   -Благодаря!

   -Няма за какво. По-добре ли се чувстваш?

   -Ами да, но ако до днес вечерта не изпълня задачата си, две сърца, две влюбени сърца ще отидат в колекцията от разбити сърца, на дявола.

   -Но защо? Какво трябва да направиш? Какво е станало с крилото ти? Как мога аз да ти помогна?

   -Вчера през деня, дявола отново реши да си поиграе с чувствата на хората и докато гледаше какво става по света, случайно попадна на една влюбена двойка и реши, че трябва да ги раздели, и аз реших да го спра, но докато летях към земята, той улучи крилото ми с огнена стрела, за да ми попречи и може би наистина ще успее. Единственият начин да му попреча, е, крилото ми да заздравее, а това ще отнеме месеци! Единственият начин да заздравее по-бързо, е, на него да капне сълза от влюбено сърце, сълза на най-искрената и чиста любов, защото любовта е най-бързият лек!

   -Как ми се иска да можех да ти помогна... Впрочем аз се казвам Ливия, но, викай ми Ливи.

   -Приятно ми е, Ливи, а ти не си ли влюбена?

   -Какво да ти кажа Алрора! Мисля, че не съм. Аз много не вярвам в приказки за любовта...

   -Но защо?

   -Защото не знам какво е любов и не знам дали съм се влюбвала. Кажи ми какво е чувството!

   -Любовта е... много е трудно да се определи, но когато един човек е влюбен, той сякаш няма проблеми, сякаш дори невъзможното може да направи, за да чуе: ОБИЧАМ ТЕ!

   -Звучи красиво, но дали наистина има такава любов?

   -Помисли малко! Ти не си малко дете, замисли се дали в момента обичаш?

   Някой звънна на звънеца и аз изтичах да отворя... но, странно, там нямаше никой. Когато се върнах в стаята, за да продължа разговора си с Алрора, тя лежеше долу на земята с пробито от нож крило и с последни сили, докато държах окървавеното и тяло, тя ми каза:

   -Моля те, помогни ми! Намери тази истинската любов...

   Повече не каза нищо. От очите ми започнаха да текът сълзи, сякаш я познавах не от вчера, ами цял живот. Една от сълзите ми се стече по крилото й и влезе точно в раната. Аз продължавах да плача и изведнъж една ярка светлина огря цялото тяло на Алрора, раните й изчезнаха тя се изправи и с тих глас ми каза:

   -Когото твоята сълза се докосна до крилото ми, аз видях целия ти живот и разбрах защо не вярваш в любовта, но освен това видях, че в твоето сърце я има, най-чистата, най-искрената любов! А именно - любовта към живота! Благодаря ти, че ми помогна да се върна към живота и благодарение на теб ще спася душите на двамата влюбени.

И за миг Алрора се сля с ярката светлина, и изчезна, а аз стоях безмълвна в стаята си и все още не бях разбрала какво се случи.

Когато излязох навън и разказах на приятелите ми, те казаха, че съм сънувала, но аз, а и вие знаете, че това не беше сън, а урок на любовта: никога да не казваме, че любовта я няма, колкото и наранени да сме били преди това!{J}