Когато тя се роди, не заплака, както плачат всички други новородени, но големите заплакаха.
Имаше нещо в гласа й. Напомняше песен, но макар все още не беше истинска песен, трогваше повече от истинска песен. И тъй като сърцето й, още тогава беше безкрайно отворено, а сетивата й изострени, тя усети, че не бива да разпуска гласа си, за да не кара хората около себе си да се чувстват така особено.
Растеше и мълчеше. Мислеха я за няма. Можеше да говори, но гласа си заключваше зад тежката метална врата на волята си, не по-малко силна от нотите в гласа й. Родителите й малко се срамуваха с нея, много не я обичаха. Искаха здраво и нормално момиче. Децата не искаха да играят с нея. Растеше самотна и тишината напомняше песен, песен на която искаше да приглася, ала не смееше.
На седмата си година намери свое място в гората. Толкова тихо и закътано, че никой нямаше да я чуе. Там запяваше. Не с човешки думи, а с думите на дърветата и тревичките, с думите на формата, които рисуваха извивките на гласа й. Птиците я чуваха и не разбираха, що за странна и божествена птица пее. Бояха се от нея също както и хората, но докато хората я подценяваха, птиците изпитваха страхопочитание. Вълците бягаха далече, не смееха да я доближат и мечки. И дори глухите змии чувстваха магията на гласа й. Връщаше се преди да се смрачи и до следващата вечер, мълчеше ли, мълчеше. Броеше часовете, чакаше да стане време в което никой нямаше да забележи отсъствието й. Тогава, когато баща й е на ритуалната си чашка, а майка й е твърде заета с малкото й братче на което отделяха цялото внимание и родителска обич.
Тъй растеше и веднъж все пак я чуха. Деца които я познаваха и не повярваха ни на очите си, ни на ушите си. Това не беше ли онова момиче? Тихото. То, но какъв глас! Затичаха към къщи, заразказваха задъхано. Мълвата скоро обиколи махалата и тъй тайната на момичето беше разкрита, а защо е криела, че има глас, никой не разбра.
Склониха я да пее. И тя страхливо запя, първо нещо весело. Заскачаха хората, заръкопляскаха. Усмивки озариха лицата им, пламнаха очите им. Скачаха и танцуваха. Кръгове хоро занизаха. Лоша беше реколтата тази година, посърнали бяха. Тъжни много тъжни изглеждаха, а тъй бързо се промениха когато чуха гласа й. И тогава тя съжали, че толкова дълго е крила дарбата си. Усети, че я изпълва обич към всичките тези хора. Усъвършенстваше гласа си. Разбра, че с песен може да лекува. Натрапчиви главоболия гонеше, безсъние, проблеми със стомаха. Дори лудата магьосница, една стара жена от покрайнините, която не беше истинска магьосница, но май наистина беше луда, започна да идва чуе ли песента и да се радва както всички останали.
Времето минаваше, а момичето - вече красива млада жена, започна да осъзнава, че колкото тази дарба й дава, толкова и взема. Защото хората се възхищаваха на гласа й, прекланяха се пред ангелската му способност да лекува и създава хармония, но никой, нито един човек не й протегна приятелска ръка, никой не я допусна в сърцето си. Търсеха я от близо и далеч за помощ, но нямаше ни един, който да я погледне с нежност и любов.
Залиня и посърна девойката, все по-често се случваше да рони горчиви сълзи и скъпоценната дарба, която преди я правеше щастлива, започна да се превръща в непоносима тежест за нея. Искаше просто да бъде като всички останали, да живее обикновен живот, да обича, да бъде обичана, да носи дете под сърцето си...
Една надвечер тъкмо се прибираше от гората, където все по-често намираше утеха и спокойствие сред горските твари, когато се натъкна на селската магьосница.
Поздрави я и понечи да отмине, но старицата я спря:
- Я чакай, все се каня да те питам - да не си нещо болна напоследък? - изгледа я изпитателно под побелелите си вежди.
Момичето поклати глава, готово да отрече, а после изненада и само себе си, като изплака:
- Тъжно ми е, толкова много ми е тъжно, а няма ни един човек, с когото да споделя...
И без да се усети, наравно с горчивите сълзи изля и цялата си насъбрана болка, трупана с години. Старицата я изслуша замислено, нито веднъж не я прекъсна, само от време на време помръдваше мустачки и се почесваше по брадавицата, кацнала на огромния й нос.
- Хм...- измърмори най-накрая, когато девойката замълча. - Мисля, че само един човек може да ти помогне и това е сестра ми Елора. Е, малко си пада особнячка, сама ще видиш, но притежава истински магически способности - и понеже долови недоверчивия поглед на момичето, се тросна - Като казвам истински, значи истински! Много по-големи от моите, ако трябва да уточняваме, но...Да не изпадаме в подробности!
Загърна се с плътната си пелерина, защото с падането на вечерта северният вятър започваше да се усеща по-осезаемо, и продължи:
- Ако си склонна да отделиш един ден от времето си, мога да те заведа при нея още утре. Но е добре да тръгнем по-рано, защото Елора живее чак от другата страна на планината, зад големите водопади. А това си е доста път.
Девойката цяла грейна от породилата се надежда и се втурна да я прегръща с такъв радостен възторг, че старата жена побърза да се измъкне и чак на края на пътеката се обърна:
- Утре ме чакай тук по изгрев! И гледай да не закъснееш!
Речено-сторено. Изгревът едва бе мацнал първото си розово-сънено петънце на далечните облаци, когато двете жени потеглиха на път. Девойката нямаше търпение и понеже бе свикнала да броди по горските пътища часове наред, вървеше толкова бързо и леко, че старицата току я навикваше и мърмореше недоволно, докато поспираше да си поеме дъх, подпряна на тояжката си.
- Извинявай, толкова съм несъобразителна! - разкайваше се девойката, послушно забавяше темпото и спираше да изчака възрастната жена да си поеме дъх. Но след малко, щом поемеха отново по неравният горски път, пак забравяше и хукваше на крилете на надеждата.
В крайна сметка пристигнаха когато слънцето се бе издигнало високо в небето. Тук местността бе колкото красива, толкова и усойна - острите зъбери на скалите сякаш разсичаха небето и скриваха слънцето, а от най-високата им точка се изливаха хиляди блестящи струи, забулени в облак от бяла пара. В подножието пропадаха в езеро, чийто тъмни води създаваха усещане за незнайни бездни, пълни с нечувани и невиждани опасности.
Момичето усещаше, че са на края на своето пътешествие и кротко пристъпваше зад старата жена, която с мъка преодоляваше стръмнината на тясната скалиста пътечка. Най-после се спря пред голяма скала, която - според девойката - по нищо не се различаваше от околните надвиснали камънаци. Пъхна костеливата си ръка в един процеп и докато момичето примигваше ококорено, скалата се завъртя почти безшумно и откри част от дълъг, мрачен коридор. Приличаше на преддверието на голяма пещера, в което двете пристъпиха, докато голяма скала зад гърба им отново се завъртя и затвори входа.
Девойката с учудване осъзна, че въпреки липсата на дневна светлина, в тази каменна утроба съвсем не е тъмно, нито студено, макар да се усещаше едва доловим хладен полъх. Само след няколко крачки попаднаха в средно голямо помещение, от което се дочуваше тихото пращене на огън и се долавяше благоуханието на вкусна гозба.
Близо до голяма камина седеше най-старата жена, която девойката някога бе виждала. Държеше огромен черпак в ръка и разбъркваше в котлето това, което ухаеше неземно на билки и подправки. Беше с гръб към тях, но изглежда ги усети.
- Кого си надомъкнала пак, Фрида, стара досаднице? - кресна така внезапно, че момичето се стресна и затаи дъх зад гърба на старицата. - Знаеш, че мразя неканени гости!
- О, стига, Елора, тя не е кой да е! - отвърна старицата и дръпна изплашеното момиче за ръкава. - Виж я! Тя има истинска дарба! И има нужда от помощта ти.
Под погледа на странната жена девойката се почувства като насекомо под микроскоп. Усещането бе съвсем осезаемо и страховито и тя не смееше ни да помръдне, ни да поеме дъх.
- Виж ти, виж тииии! - процеди вещицата и се приближи до момичето. Изглеждаше заинтригувана. - Ти...да не би да си Ангелогласната?
- Да - едва отрони то, хипнотизирано от безкрайната черна бездна на очите й. И макар от устните й да излезе само тази кратка думичка, сякаш хиляди кристални камбанки зазвъняха сред топлите благоухания на каменната стая.
Вещицата се засмя доволно:
- Я гледай, значи не са само хорски приказки! Тя наистина има дарба, голяма дарба! От най-ценните и рядко срещаните! Не като теб, Фрида, шарлатанке такава! - изкиска се и се настани в люлеещия стол до камината.
- Хайде, Елора, не почвай пак да се заяждаш - промърмори сестра й, докато разглеждаше странните ярки плодове в купата на масата. - Човек все трябва да преживява някак.
Старата магьосница не й обърна внимание и продължи:
- Само веднъж през живота си съм чувала за човек с подобна дарба, но то бе отдавна, преди поне петстотин... - тя внезапно се намръщи и млъкна. - Както и да е. Е, какво, млада госпожице, дарбата се оказа твърде голяма за теб, а?
Момичето кимна и наведе глава в опит да скрие внезапно бликналите сълзи. Старицата протегна ръка и повдигна брадичката й.
- Самотна си, нали - тихо изрече. Докато се взираше в разплаканите й очи девойката усети, че тя вижда много повече от видимото. - Да, дарбата е голяма отговорност и голям товар, момиче. Не всеки може да я понесе. Трябва да се откъснеш от човешкото в себе си, за да се съхраниш. А не успееш ли, тя може да те погуби.
Столът проскърца под тежестта й и леко се залюля, когато старата вещица се облегна назад и затвори очи.
- Дарбата те прави различна - продължи тя, ала като че повече на себе си говореше. - А хората се страхуват от всичко различно, защото не го познават. Никога не го приемат докрай, дори и то да е истинско чудо. Радват му се, възхищават му се, търсят го, когато имат нужда от него, но не се интересуват от човека, който го притежава. Кой би могъл да обикне необикновено момиче като теб, кой би се решил да има деца от жена, която може да преобразува материята само с гласа си?
Засмя се тихо и горчиво.
- Всеки избира сам за себе си. А понякога...понякога дарбата избира и ти не можеш да се противопоставиш - въздъхна и замълча за миг. После се изправи на стола и се наведе напред, момичето долови странният й билков дъх, когато прошепна - Мога да премахна тази дарба от теб завинаги. Но това също си има цена.
- Каква? - разтрепери се момичето, неспособно да задържи вълнението в себе си. - Имам пари! Някои хора ме отрупват с много пари и подаръци, когато им помогна. Много повече, отколкото...
Старата вещица вдигна ръка с толкова категоричен жест, че момичето не посмя да продължи.
- Изобщо не става дума за пари. Ще изгубиш не само дарбата си, а и гласа си. - И понеже видя объркания поглед на момичето, изрече натъртено - Ще онемееш! Нито звук повече няма да излезе от гърлото ти. Устните ти ще останат безмълвни до края на дните ти. Хората, разбира се, ще бъдат разочаровани. Някои ще се разгневят, ще те намразят, задето не можеш да си им полезна, както досега. Може да има и такива, които да се опитат да ти навредят. Но ще има и такива, които ще започнат да те виждат такава, каквато си. Красива, млада, чиста. И много от тях ще поискат да се възползват от това. Само един ще прозре, че сияйната външност е само отражение на красивата ти същност. Ще се влюби в теб и ти ще се влюбиш в него.
- Но...- тънка бръчица резна безупречно гладкото чело на момичето. - Как ще разбера кой е той? Истинският?
- Ти не - сряза я старицата, - сърцето ти ще разбере! Върви си сега, а утре, като се събудиш, сама ще усетиш, че дарбата си е отишла завинаги.
Мина много време от тогава. Толкова много, че онези, които още помнеха за Ангелогласната, вече не бяха сред живите или пък отдавна бяха забравили за нея.
В един слънчев, ярък ден, млад мъж спря колата си пред голямата болнична сграда и помогна на старата жена да излезе от нея. Жената очевидно бе много възрастна и трудно се движеше, затова той неотменно бе до нея и я подкрепяше, докато стигнаха до голямата стъклена преграда пред родилната зала.
Вътре имаше поне двайсетина новородени, които за всеки обикновен човек биха изглеждали съвсем еднакви, но възрастната жена безпогрешно разпозна малката и лицето й се озари. За миг, само за миг очите й заблестяха както някога и от тях надникна онова странно красиво момиче, което много отдавна хората бяха нарекли Ангелогласната. После светлината в тях преля и по бузата й се плъзна самотна сълза.
Младият мъж я погледна с обич и прегърна крехките й рамене:
- Решихме да я кръстим на теб, бабо - тихо й каза и се усмихна трогнат, защото помисли, че това са сълзи на радост.
Тя затвори очи и кимна. Нямаше как да му каже, но вече бе усетила, че новороденото й правнуче носи нейната изгубена дарба в себе си.
© Христина Мачикян Todos los derechos reservados