Сардияна се беше свлякла на колене, силите й бяха напълно изчерпани, опасяваше се, че ако си позволи да издиша, едва ли ще смогне да поеме дъх след това. Погледът й, премрежен, губеше контрол над образите, които самоволно се вмъкваха в съзнанието й, разбъркваха го и сякаш присмехулно отлитаха далеч, щастливи от ненадейната си свобода. Malisidia – древната сабя – се изхлузи от ръката на Сардияна и тупна встрани от нея, изглеждаше някак още по-изкривена и твърде непотребна.
Архиментарят, извисил се зад гърба й, бавно, почти гальовно успокои сребърния диск в лявата си ръка, лъчите му помътняха и накрая угаснаха, въртенето спря и дискът изчезна в дълбокия ръкав на нечестивия мъж. Шуг се вгледа изпитателно в сринатата физически и душевно Сардияна, по лицето му не личеше състрадание, напротив, очите му за миг се усмихнаха. Как би могло да се помогне на същество, което беше тъй емоционално – мислеше си той – пък и защо въобще трябва да се помага на някой, който винаги се самозапраща в средата ...