Това е разказ. За мен, моя живот... и едно бурканче. Бурканче, от онези, които баба използваше за конфитюр наесен, с изкривена капачка и изпълнено със смисъл. Едно забравено в стария шкаф бурканче, което криеше аромата на едно отминало детство...

Наскоро съвсем случайно го намерих, без дори да съм го търсила. Един следобед ми се наложи да се кача до стаята на баба, за да занеса на мама желаните подправки. Намерих каквото ми трябваше и изведнъж видях в дъното на шкафа бурканче, което очевидно не беше пълно с подправки, а с нещо друго. Любопитството ми надделя и реших да проверя какво има в него. Каква беше изненадата ми, когато го отворих и усетих аромата... Една мисъл проблесна в съзнанието ми като гръм от ясно небе - това бе МОЕТО бурканче! В него бях събирала всичко, което смятах за важно... по време на игри, малки неща, с огромно за мен значение. Времето просто спря и всичко ми мина като на лента...

Счупена на две мидичка и малко пясък... Спомням си. Беше юли - точно преди да тръгна в 1-ви клас. Обикалях по брега на Дунава в късния следобед и си търсех камъчета с причудлива форма и окраска. Пясъкът пареше под краката ми и беше ужасно задушно. Наблизо един щъркел се разхождаше разсеяно из водата и си търсеше жабки. Бях извървяла разстояние от два водопоя и въпреки това търсенето ми на мечтаните камъчета се очертаваше като провал. Вече бях склонна да се прибера, когато във водата забелязах счупена на две парчета мидичка. Бях очарована от красотата ù. Напълно черна, покрита с песъчинки и леко се поклащаше по дъното от водното течение. Около нея имаше всякакви камъчета - и гладки, и грапави, черни, бели, даже забелязах едно с 4 петънца, но нищо не привлече вниманието ми, както тя. Беше ми тъжно, че е счупена и реших да си я взема. Прибрах се щастлива, стискайки в едната шепичка моята мидичка. Сложих я в бурканчето, доволна, че я спасих. Поръсих пясък около нея - да не ù е студено. Никой не ме видя, но и да беше - какво... Важното е, че ухаеше. Не, не лъжа. Ухаеше на реката, на брега, на горещия пясък... На онзи юлски следобед, преди да стана първолак...

Едно листенце здравец и малко захарче... Спомням си. Бях на девет. Играех си на терасата, като подреждах в букет различни листенца и скришом от баба си бях откъснала здравец от градината до чешмата. Баба много обичаше здравеца си и ревностно го пазеше от мен и брат ми, поливаше го редовно и полагаше големи грижи. Разказваше ми, че той е Божие цвете и не във всяка къща може да расте. Бях щастлива, че нашия дом е благословен, щом имахме толкова много здравец... И въпреки това си откъснах само едно листенце - не исках да обидя Господ, за това, че му късам от цветето. Споделих му, че ми е нужен за булчинския ми букет. Дано ми е простил... Прошепнах тихичко на здравеца (без никой да не чуе!) да ми донесе късмет - все пак го слагах на видно място сред останалите тревички... После страх не-страх, отидох да го покажа на баба, за да получа одобрението и похвалата ù. Тя не ми се разсърди въобще, като видя какво съм направила. Даже за мое огромно щастие ми даде едно захарче от кутийката си, която държеше скрита от мен и брат ми. И понеже мама казваше, че много сладко не е хубаво да се яде, аз си отчупих половината захарче и заедно с листенцето здравец го сложих в бурканчето. Разбира се, тайно от брат ми - той винаги ми се смееше, че се занимавам с глупости. Не беше така! Щеше да е лошо, ако бях изхвърлила здравеца и бях изяла цялото захарче. Просто си събирах свидни аромати - за после, за утре... Завинаги. Никой така и не разбра какво правех. А бурканчето бе почти пълно...

Шепичка земя... Спомням си. Бях на дванайсет. Късен следобед в края на август. Канеше се да вали. Огромни пухкави облаци покриваха небето и духаше толкова силно, че клоните на дърветата се удряха един в друг и се прегъваха. Винаги чаках с нетърпение летните бури, въпреки че съм родена през зимата. Цялата тежест във въздуха и земята от лятната жега се стопяваха след летния порой. А и баба казваше, че дъждовните капки са сълзите на ангели. Този ден, поглеждайки небето, си мислех, че са били много тъжни. Седях на терасата отвън, въпреки строгите заповеди на мама да се прибера вътре. Щяла съм да настина... Не исках вътре! Ангелите плачеха толкова рядко, че щеше да е грях да не постоя заради тях. Навън. В един миг сякаш небето се пропука и... заваля. Едри капки се стопяваха в локвите по шосето, а щъркелите в отсрещното гнездо стояха на един крак занемели. Гърмеше ужасно силно и жива душа не се виждаше наоколо. Но аз се чувствах пречистена. И си пеех с глас: "Топъл дъжд, чакан дъжд, плисна в миг и отшумя. Как света изведнъж, стана по-красив и бял." Само аз и дъждът. Сигурно валя часове, но аз все така си стоях отвън и пеех. Мислех си, че няма нищо по-хубаво и краткотрайно от лятната буря. И всъщност, както дойде - така си и отиде. Бързо изтичах в градината до здравеца и си гребнах една шепичка земя. Реших, че това ще бъде следващият ми спомен в бурканчето. Горещата земя, напоена с последния летен дъжд. Сълзи на ангели. В онзи ден... когато бях на 12...

В бурканчето имаше още една разплетена мартеница-гривничка, капачка от шише лимонада и мъничко листче с рисунка на слънце и дъга. За тях не мога да ти разкажа. Просто защото... нямаха аромат. Сигурно са ми били скъпи по някакъв повод, но с годините споменът си е отишъл... Като хиляди песъчинки след всеки летен дъжд.
...
Поставях в бурканчето частички от себе си. И по детски... складирах си... спомени.