Арон протегна ръка и се опита да сграбчи въздуха. Не се разочарова, защото малка частичка в самия него го убеждаваше, че няма да стане, но той не й повярва тогава. А сега се рееше сам из тези самотни земи и търсеше себе си. Умът му се бунтуваше и отказваше да отвори очите му за реалността, а вместо това заблудено го подтикваше да продължава докато намери най-накрая това, което всъщност търси. Той се ядоса и ритна един камък. Сух пясък се надигна от движението, камъкът излетя с тих, прозрачен звук, а след него остана само една тъмна дупка. Арон отново потъна в размисли. Ах, хората са толкова странни същества, мислеше си той. Как е възможно мислите им да препускат така диво и необуздано? Нима аз не съм господар на самия себе си? Никой не му отговори. Слънцето печеше с последни сили и изморено огряваше пустошта. Тих вятър галеше останките на загубилите пътя и разкриваше тяхната пагубна история.
... Но Арон сякаш не дишаше, не живееше и не изпитваше никакви чувства. Очите му бяха сиви, пра ...