Авторът винаги има право
„Дали да не премахнем умалителното „ръчички“ в този стих, мила Искра? Твоят лирически е мъж, все пак....“
Искра стана от бюрото, извади от хладилника бутилка минерална вода и жадно отпи няколко глътки. „ Последната бутилка-мина през измъчения ѝ от жегата ум.-Утре ще трябва да заредя...“
Върна се на бюрото, пред лаптопа и прочете отново краткия мейл на редакторката, с която, едната в Мадрид, другата-в София, ,,сглобяваха“ стихосбирката с емигрантска поезия на Искра Благоева.
Плъзна поглед по началото на стиха, за който се отнасяше бележката:
Мои верни ръчички
със напукани длани,
пак ще лижем самички
наш’те кървави рани...
– В никакъв случай!-тръсна глава тя, макар че редакторката ѝ нямаше как да я чуе.След това сведе глава над клавишите, кликна на „Отговори на писмото“ и зачука несръчно с два пръста :
Мила Мария,
Иска ми се да ти разкажа с няколко изречения за Найден, мъжът, на когото е посветен стихът, за да обясня защо съм избрала умалителната форма, по-точно- ...