Веднъж при мен дойде един човек. Той беше стар, с дълга сребриста брада и коса. Носеше размъкнати парцаливи дрипи, които трудно биха могли да се нарекат дрехи. Бях сигурен, че не го бях виждал преди в живота си, но поради някаква странна причина, имах чувството, че този старец ми беше неестествено познат.
Старецът започна да разучава лицето ми. Останахме тъй за дълго - аз, зареял погледа си нейде към върховете на боровите дръвчета, които леко се полюляваха от нежния вятър, а старецът - впил съсредоточено поглед в лицето ми.
- Изглеждаш тъжен - заговори ме най-накрая старецът.
- Може би, но не съм тъжен - отвърнах аз.
- Личи си - контрира ме той.
Вдигнах рамене.
- Предполага се, че аз знам най-добре, нали?
- Тъй е. Но от друга страна може би просто опитваш да убедиш себе си в противното. Че не си тъжен. Когато в реалност обаче си.
За първи път откакто стареца беше дошъл, аз го погледнах в очите. Той отвърна на погледа ми. Миг по-късно тялото му трепна леко и двамата отместихме погледите ...