Вещицата въртеше дървената лъжица в калената тенджера. Синьо-зелената течност бълбукаше и на повърхността й пукаха жълти искри. Кала извиваше дланта си, като чертаеше плавни кръгове във врящата смес. С наклонена глава, тя се взираше в плода на десетгодишната си работа. „Най-сетне ще му отмъстя!“, промърмори на себе си.
На вратата се почука. Кала прекоси сумрачната, претъпкана с вехтории стая. На прага стоеше десетгодишно момче – с висящи панталони на тънките му крака и съдрана блуза. Лицето му жълтееше в полумрака, очите му имаха цвят на пресечен белтък. Трепереше.
„Наркотична абстиненция!“, потри доволно ръце тя.
– Е! – рече Кала с усмивка – готов ли си за следващата ми поръчка?
– Да, госгоспожо! – момчето облиза напуканите си устни – к-кога?
– Веднага!
Детето пристъпи напред и тя бръкна в джоба на дългия си пеньоар. В ръката й зашумоля целофан. Отчупи парче тъмен шоколад. Протегна ръка и момчето захапа пръстите й. Изсмука шоколада като изгладняло бебе. Даже и след като сладкишът се разтопи в устата му, зъбите му продължаваха да се впиват в кожата й. Тя издърпа дланта си.
– Сега тичай до централното гробище.
– До...до гробището?
– Да. Знаеш къде е, нали?
– Да. Дядо ми, като умря...
– Иди до пети парцел, третия гроб вляво. На надгробния камък пише „Най-нежният“. Оставила съм до плочата кирка, лопата и брадва. Изчакай да се стъмни още малко и пазачите да заспят. Изрови ковчега и отрежи главата на трупа. Донеси ми я. Още тази нощ.
– Ъъ? – момчето я гледаше с увиснала челюст. „Този път те шашнах,а, малкия! Няма да смееш да ми се противопоставиш, обаче! Няма и да искаш!“
Тялото на детето бе спряло да трепери. Кала видя как с всяка секунда, стойката му става все по-твърда и уверена. Раменете му се вдигнаха, в ирисите му се изля тъмносиня боя. Ръцете му се стиснаха в юмруци. Зъбите му се оголиха, в гърлото му заклокочи ръмжене.
„Безценно шоколадче!“, помисли Кала.
– Тръгвам! – каза момчето рязко – ще ви донеса поръчаното веднага щом свърша!
– Добре! Остави главата в задния двор, нали знаеш? Прескачаш оградата, както обикновено, през жълтия участък.
– Да, госпожо!
Вратата се хлопна.
Мракът се сгъстяваше зад прозорците от пурпурно стъкло. Ленард влетя в стаята и отръска от синия си плащ водопад от електрически искри.
– Готова ли ми е вечерята? – изръмжа. Главата му беше едра, с издадена напред, груба челюст – същински булдог. Когато свали плаща, огромните му рамене надвиснаха застрашително над масата. Кала веднага притича, с тенджерата в ръце.
– Къде ми е чинията? – излая той – нито чиния има, нито прибори! Може да сме от долната каста, но това не значи, че трябва да лоча като звяр!
„А как ще ти отива!“, помисли Кала. Омразата й към него се събираше в погледа й като сгъстяваща се мъгла. Образът му се размазваше. Тя наведе очи.
– Извини ме, Ленард пророни – котката счупи няколко чаши и докато почистя....забавих се.
Грамадният му юмрук тресна по масата, тенджерата подскочи нагоре.
– Проклета котка! Откога ти разправям да я разкараш! Превърни я в плъх!
„Теб ще превърна в плъх!“ Кала донесе приборите и докато ги нареждаше на масата, гледаше със свити устни мощните ръце на мъжа си. Спомни си желязната им хватка, обгърнала я в нощта преди десет години, докато кръвта на любимия й Габриел изтичаше върху тревата в парка. Спомни си как безпомощно висяха дланите й изпод наметалото на Ленард и как протяжно виеше пролетният вятър, като погребален оркестър.
Ленард използваше вилица и лъжица, но се хранеше като чудовище. Докато тъпчеше напоени със супа парчета хляб в устата си, мляскаше и сумтеше, Кала стоеше зад него и се взираше в жилестия му врат. Ленард никога не сваляше защитната си обвивка срещу нараняване, но с годините, тя бе открила уязвимото му място. Сред обгръщащите го кръгове енергия, имаше пролука. Намираше се там, отзад - между двата шийни прешлена, до най-изпъкналия сегмент на гръбначния стълб.
Кала извади ножа от престилката си. Ленард продължаваше да се гребе лакомо от чинията. Тя замахна. Блестящото острие описа дъга във въздуха и се заби мълниеносно в тила на мъжа. Не отскочи, отблъснато от електрически искри, а потъна цялото, до дръжката. Кала отстъпи. Ленард изпусна приборите, хвана се за врата. Загъргори, захъхри, помъчи се да се изправи, но не успя. Главата му тупна в чинията, пръски супа и кръв се разлетяха из стаята.
Настъпи тишина.
Кала дишаше дълбоко. Посегна и се опря на стената.
– Най-сетне пукна! – изсъска тя – Най-сетне, твар мръсна!
В три след полунощ, тя излезе в задния двор. Щурците свиреха, а луната огряваше объл предмет, килнат сред окосената трева. Кала се приближи до него.
Балсамиращия разтвор, с който бе намазала Габриел, преди да го погребе, се оказа качествен. Лицето се мержелееше срещу нея, със спуснати клепачи, точно каквото си го спомняше от преди десет години – гладка, бяла кожа, деликатни черти, разпиляна над челото руса коса. Кала се усмихна. Вдигна нежно главата и я понесе към къщата.
Там, в мазето, на огромен тезгях, лежеше тялото на Ленард. Голо. Мъждивата крушка изливаше поточета от сива светлина върху грамадния, мускулест труп. Трупът беше обезглавен. „Като разфасован дивеч!“, помисли тя, „дали ей-сега няма да стане и да ме погне?“
Кала подуши въздуха. „Ще ме погне, друг път! Още вони на умрели плъхове от изгорялата му кратуна! Свършено е с тоя проклетник!“
Тя положи главата на Габриел на тезгяха, до врата на трупа и ги съедини възможно най-плътно. Пламъците пращяха от камината в ъгъла на стаята. Кала сви нос, изтри потта от челото си и свали пеньора. Черния комбинезон лепнеше по тялото й. Взе от рафта малък стъклен буркан и се взря за миг в синьо-зелената течност. „Ще подейства ли наистина?“
Обърна се, приближи се до тезгяха и отвори буркана. Лицето на Габриел бе обърнато към нея. Стори й се, че чертите му я умоляват, както в онзи последен ден. „Не ме оставяй, Кала!“
„Никога не съм те оставяла, миличък!“, помисли тя, „Никога!“
Тя полека изля синьо-зелената течност върху мястото, където вратовете на Габриел и Ленард се съединяваха. Зачака.
Докато стоеше с празния буркан в ръка, течността започна да пуши. Над мъртвата плът се издигна зелен, смрадлив дим. Той замъгли зрението й, нахлу в дробовете й. Кала се закашля. Във въздуха затрещяха светкавици. Тя отстъпи назад. Една искра описа дъга право пред краката й и я накара да подскочи; изпусна буркана и той се строши на парчета. Стъклата се разлетяха из стаята. Пушекът бе толкова гъст, че издигна черна стена пред погледа й. Светкавиците раздираха дървените стени на мазето. Изведнъж се разнесе оглушителен гръм. Къщата се разтресе. Кала изпищя, сви се в един ъгъл и скри лице в ръцете си.
Не знаеше колко време е стояла така. Най-сетне задиша по-леко. Отвори очи. Димът се беше слегнал, в стаята бе светло и тихо. Различи мебелите – рафтовете на стената, камината в ъгъла, тезгяха в средата. А на този тезгях...там...
....там седеше Габриел, цял целеничък. Опираше длани на дървената повърхност, краката му висяха през ръба. Лицето му руменееше, изпълнено с кръв, блестящи руси къдрици падаха върху челото му. Усмихваше се, сякаш си припомняше хубав сън. Кала се изправи полека и коленете й изпукаха. Изкашля се, за да прочисти задръстените си от дима дробове.
Габриел погледна към нея. Будните му, изумрудени очи я погълнаха, сякаш се потапяше в дълбок океан. Усмивката му се разшири.
– Ккала? – той заекна – къде съм!
– При мен! – тя изведнъж се хвърли към него, разперила ръце. Сърцето й се разтапяше, като млечен шоколад под лъчите на лятно слънце – вече си при мен! Тук си, любими мой!
– Но ..какво стана...помня как се бихме с Ленард...и ти беше там, отстрани...и после болка...ужасна болка...а после нищо....
– Уби те проклетникът! – тя го прегръщаше с все сила Намушка те, а после ме зароби в тая бърлога и ме мачкаше като парцал цели десет години! Но аз успях да намеря съставките на целебната вода, за която говорехме! И ето те пак тук, Габи! Аз те съживих! Вече никой няма да те отнеме от мен!
Той мълчеше. Тя се отдръпна и наклони глава към него. Габриел се взираше безмълвно в тезгяха, опрял длан на челото си. После помести ръка, опипа внимателно лицето си. Погледът му се спусна към тялото му.
Веждите му се смръщиха. Той се ококори и челюстта му увисна.
– А? Ама какво е станало с мен?
Кала се усмихна.
– Не се ли харесваш?
– Ама. ...ама това не съм аз...това тяло...чакай малко! То не е мое!
Тя го погали по рамото.
– С цялата ми любов, Габи....ти имаш изключително сладко личице, но винаги си бил толкова кльощав...хилав като вейка...затова и всеки те побеждаваше в дуелите. Реших да ти направя подарък. Сложих ти тялото на Ленард.
Габриел отново замълча. Огледа пак торса си. От устата му се изтръгна едно: „Хмм!“, после той вдигна ръка и я сви в лакътя. Бицепсът се изду като футболна топка. С другата си ръка, той опипа внимателно железния мускул.
– Ехаа! – констатира след малко. Устните му се разтеглиха в широка усмивка – Готино!
Кала го потупа по главата и той измърка като коте.
© Невена Паскалева Todos los derechos reservados