Траурът бе обхванал цялата рода. Покойникът – възрастен мъж на около 70 години – бе предал Богу дух рано сутринта след двегодишно боледуване, като по всеобщо съглашение с тази си съобразителна постъпка облекчи до голяма степен някои членове на фамилията си, принудени да се грижат за него през тези две години на мъка и отчаяние. Те, въпросните членове де, не дадоха воля на облекчението, което почувстваха, щом научиха за трагичното събитие. Напротив! Повечето предпочетоха да приложат до болка познатата тактика „ред сълзи, ред сополи“, за да изразят безкрайната тъга, наслоила се в душите им след ненавременната кончина на стария Гунчо.

            Най-напред с материала беше любимата племенница на мъртвеца кака Гица, с която той делеше покрив и компания през последните си десетилетия и която в момента не пропускаше случай да сграбчи за папийонката  първия изпречил  се пред очите й опечален посетител и с ревливо хленчене да му разкаже за едва петнадесети път как точно била открила мъртвия си чичо Гунчо, как умрял без думичка да каже и колко празен щял да бъде домът й след неговата смърт. Тя, естествено, дискретно пропускаше някой друг нелицеприятен момент от съвместното им съжителство, като например този, когато тя му сервираше чиния с любимата му боб чорба, а старикът внезапно получи нервен тик в краката и изрита злочестата Гица в пищялите, в резултат на което тя залитна, описа един превъзходен пирует с боба в ръка и накрая шумно се разстели на пода с цопнала във врелия фасул физиономия... Но не, тези топли спомени тя съвсем логично не сподели с никого от присъстващите, но затова пък повтори и потрети, че чичо й до последно бил с всичкия си и напълно съзнавал случващото се около него.

            Ех, драги читателю, ако само можеше да видиш прескръбното изражение на многоуважаемата Гица,  ако можеше да си представиш  клюнестия й нос, изпод който на две буйни вадички се стичаха бледозелени гъсти носни секрети, ако би зърнал бързия й като на змия език, който се стрелваше, за да оближе въпросните секрети, ако би имал смелостта да чуеш как устата и с криви зъби млящи новоуловените сополи и хвърля баластра  от слюнка в лицето на някой случайно издърпан и заклещен в ъгъла гост на погребението, то ти би решил, че кака Гицка е същинско олицетворение на самата мъка.

-        Ах, колко ми е мъчно, стрино Митке! – скимтеше наша Гица.  – Отиде си, ма! Отиде си! Ей го на! Тука седеше... На ей тоя стол... дръпни се, мари Вутке, да покажа на стрина ти Митка де седеше свако ти. На го, ей тука! Скръстил ръце, милият ми, кротува, дума не обелва... Ох! Още ми е пред очите как го заварих! Опнал се възнак като рязан турчин, ще речеш, че си поспива, а то – зъркелите му облещени, ченето му разкрачено, калцуните му ей до там проснати... мръдни, ма как‘ Момке, да види буля ти Митка, ох, спънах ли те? Че къде ли си тръгнала с тоя арпаджик, ама на... Ооооох, стрино Митке! Мъка ми е, мъка ми е! Какво ще правя сега в цяла къща? На мен не ми е да се ширя, не ми трябва, нееееееееее... Аз компания си исках, другарче, ама то виж... По-полека с боба, бульо Вътке, да го не разсипеш, чичо много го обичаше. Сипвай, сипвай, подавай да има! А, що рече? Няма ли? Ами като няма, няма. Тука мъртвец оплакваме, да не е панаирска шкембеджийница, я! Който остане гладен, да знае за друг път да си вземе от тях. Ох, стрино, стрино, пари като хората нямам чичо си да погреба като бял човек, все на просия го карам. Тичах на сутринта преди да дойдеш при комшийката Пуна да я моля за някой лев, че да изпратим чичо как си му е редът. Ауууу, усойна жена, ма! Гледа ме, ще рече човек, че боба съм и изяла. „Чакай!“,  ми вика и ми хлопна вратата под носа. Мисля си аз междувременно, от тая скрипя хубаво да не чакам, а тя ми се връща и ми хвърля една шепа монети. „На, кай, толкоз имам, толкоз ти давам!“ и пак ми трясна. Ах, стрино, гледам ги едни жълтъци по една, по две, за кое по-напред? И на, добре че зълва ми зае малко, та барем се не изложа. Ооох, стринке, стринке, лесна е твойта! Ами аз сега какво ще правя? Сам-самичка на една пенсия да я карам...

И така до безкрай опяваше като престаряла попадийка кака Гица, превъзхвалвайки живота на чичо си Гунчо и оплаквайки несправедливата си съдба, сякаш самата тя лежи в дървения ковчег, а не той. На някои от по-младите това дойде в повече и те побързаха да се изнижат яко дим, ама заетата с провлачения си рев домакиня не обърна кой знае какво внимание на това неуважение към непрежалимия й родственик. Тъй или иначе, тя не искаше къщата й да заприлича на крайпътен хан, стигаха й толкова посетители, колкото самата тя имаше физическата и емоционална възможност да приклещи в някой ъгъл и да окъпе в лиги и сополи. Чичо й бе имал една по-близка родственица, която рядко сееше зор за него, но от кумова срама тя и двамата й сина се бяха домъкнали на погребението и от немай къде бяха откъснали от сърцата и кесиите си някоя стотинка за мъртвеца. В промеждутъците между някой особено сополив изблик кака Гица стрелваше гърбовете на тримата презрени роднини на чичо й и нареждаше в ухото на някоя пенсионерка от махалата.

-        Гледам я, лельо Душке, гледам я старата Лалка с двете си копелета се домъкнала... Хм! Приживе една шайба я мързеше да му завърти ей тъй, да го пита жив ли е, здрав ли е! Знаеше да изпрати някой лев и торба сланина, кога заколят свинята на село, ама се видеше на Лалка, че и това й беше тежко дарено. Тц, тц! Сега се напъва да реве, още малко запъртък ще снесе от зор! Ах, гиди мръсница! И тия два крокодила до нея мятат крачолите. Сигур‘ само за сеир са дошли. Гиди отрепници, черната да ги подлупа дано и Лалка и другите! До девето коляно да ги подлупа тия... Ах, лельо Лалке, зад мен ли си била, не те видях! Не плачи, лельо, не плачи! Той чичо доволен си отиде, доволен и нахранен. И гащите му бях опрала, и шушона ми бях закърпила, бобец му бях наварила да има! Доволен беше той, не плачи... И на децата кажи да не тъжат, млади са, бива ли тъй! Успокой се, а така... Ах, гиди отрепница такава, бял ден да не видиш зарад‘ тия крокодилски сълзи!

И така под нос си дърдореше безспир добрата Гицка, настанена до скръстения си чичо и стрелваща с поглед някои от дошлите да почетат паметта на милия Гунчо. След известно време, след като подложи на варварски жестока критика и обсъжданица почти всички гости, обсъди ги с другите, после обсъди и тези други с първите зад гърба им и след туй повтори цялата тая процедура и обясни за двайсети път как точно умрял чичо й и демонстрира нагледно в каква поза го била намерила, кака Гица зачопли друга своя отворена рана. Този път на прицел й бяха погребалните агенции.

-        Идват тука ти казвам, бульо Тодорицо, две женски. Едната на човек не мяза. Влизат, тряс-тряс! „Къде е мъртвецът?“, ми боботи едната. Вкарвам ги аз при чичо Гунчо, оная като го емна за врата... „Ще го местим на там, кай!“ Викам си сакън, умориха го! Дърпа го оназ за гушата, втората за краката, че като го замяткаха като прани кюлоти а насам, а натам, че го пренесоха усулчекиджийската на ей оня креват. „И сега?“, викам аз. „Носи ми туй, туй, туй...“, занарежда едната шаврантия и аз нося. „Ще го бръснем, кай, ще го къпем, гащите ще му сменим...“, взе да изброява едната. Мъкна аз легени, бръсначи, не знам на кой свят съм вече, ония двете глиганици грухтят тука наоколо, че най-подир свършиха. Гледам го аз чичо, обръснат, изкъпан, като нов! Па оная като ми изтърси: „Сто и петдесет, вика, за туй нещо!“ вярвай ми, бульо Тодорицо, езикът ми на фльонга се върза! Какво беше туй бръснене, какво беше туй нещо? Такова обръсване ми удариха, че една година напред на хляб и гьозум трябва да карам. Ах, то днеска да си умреш не си е работа! Ако нямаш пари, и там не те искат, ама на... Живот е туй, не пита като дойде! Викам им на ония двете чумата да ги тръшне, кожодерки с кожодерки! Тях дано ги обръснат някой ден! Та на такива работи, бульо Тодорицо. А добър човек беше чичо ми Гунчо, на мравята път струваше. Лоша дума за никой не е казал! То на хубавите хора така им се връща един ден, добър човек добро не вижда! Виж го колко е спокоен в смъртта си, виж го...

И двете оплаквачки се взряха в каменната и озъбена физиономия на покойника. Езикът му се беше надул, посинял и връхчето му зееше навън и всеки момент – аха! – да бъде прехапано от жълтите му пресъхнали зъби. Очите му бяха придобили белезникав оттенък, а едното често-често се опулваше като на шпинонин, сигурно за да провери как върви суетнята наоколо. Кака Гица тогаз набързо го склопяваше отново с единия си пръст и подир една необичайно широка и сополива усмивка обясняваше на шокираните погледи на хората до нея: „Живее му се още, не му се мре на свако ви Гунчо!“. И пак подемаше възхвалната ода за житие-битието на мъртвеца.

Така се точеха минутите и часовете, а скръбни скимтения на превзети бабушкерки не спираха да огласят целия комшулък дълго време. Пенсионерките бяха почти единствените останали, понеже мъжете им се отегчиха да им слушат брътвежите и затова сега достолепните женоря си направиха хортувка, скупчени около починалия си съсед и родственик. До мръкване повечето свещи бяха изгорели, а с тях и желанието на бабките да се вживяват в ролите си на последни изпращачки на човешките души по дългия път към отвъдното. След като бяха минали всички възможни клюки в махалата, обсъдили бяха тривиалната тема за безсилието на човек пред смъртта и крайно актуалната новина, касаеща новия любовник на Донкината снаха, опечаленките отново се концентрираха върху живота на бачо им Гунчо. Като по-веща в това отново се открои наша Гица, която затвърждаваше или отхвърляше едно или друго твърдение, касаещо миналото на скъпоценния Гунчо.

-        Не е тъй, стрино Керо, чичо никога не е задявал момата на Карачоплеви! Веднъж само я бил дръпнал за опашката, ужким тъй, да я подкачи, а то цял наръч косми му останали в ръката. Анемична била девойката, анемична...

Или пък:

-        Права си, зълво Понке, чичо вярно млад е отишъл в казармата. И пръв във всичко бил, да знаете! И в боя, и в пиенето..

Така с маниер и държание на регионален съдия, който произнасяше особено важна за обществеността присъда, кака Гица продължаваше да излъсква лекьосаните случки в живота на покровителя си и да изтъква някои негови върхови постижения. В това отношение тя отново беше първа и ненадмината на фронта. Не ще я чуе човек да каже лоша дума за чичо си и дори и най-срамните му мигове тя с лекота превръщаше като с магическа пръчица в геройства.

Имаше обаче една тема, която дори тя нямаше как да замаскира. Тая тема Гица никога не я разискваше пред чичо си. Никога! И дори нещо повече – иначе кротък и добродушен по характер, щом чуеше за тоя срамен период от живота си, чичо Гунчо намига кипваше и обсипваше с огън и жупел осмелилия се да засегне тази негова стара болка. Затуй Гунчо добре я беше дресирал нашата хубостница Гицка, че тя не само си държеше езика зад зъбите (нещо, което за нея беше толкова непосилно и трудноосъществимо, все едно да дяволът да започне да раздава бонбони), но тя дори шъткаше зловещо на някой гост или комшия, дръзнал да се изпусне по повод тая минала работа. Дори сега, насред суетенето около починалия, тя беше дочула някоя друга дума по тоя повод, но на мига побърза да преглътне преувеличените си сълзи и да скръцне със зъби на подшушналия грешник. Можем да бъдем сигурни, разбира се, че всичко живо на момента губи ума и дума...

Вярно е, че като цяло тая срамна тайна е станала достояние на бая широк кръг от хора в родното селце на Гунчо, но сегашните му съседи само бяха подочували оттук-оттам откъслеци, които често не отговаряха на самата истина и те (особено женската част) ставаха все по-раздразнително любопитни да разучат повече за тая пикантна история от минали години, отнасяща се до – Бог да го прости – стария Гунчо.

Скупчени около неуморната Гица, която плещеше бисер след бисер, бабичките трудно можеха да вземат думата от нея, а камо ли да приложат ораторските си умения (каквито всъщност не притежаваха), за да откопчат от нея така желаната информация, жизненонеобходима между другото за тяхното екзистенциално битуване, прекарвано в люпене на семки по пейките в махалата. След много и все по-нетактични намеци относно младите години на Гунчо от тяхна страна, те бърза разбраха, че непреклонната Гица няма току-така да отвори дума по тоя въпрос и спешно се налагаше да използват външна сила. На помощ им се притече старото изпитано средство...

-        Още вино, Гицо?

-        Сипи, сипи, как‘ Йозке! Сипи за Бог да прости. Ама малко, малко... А още малко... И още... А стига толкоз! За Бог да прости, момичета, стария ми чичо, дето Господ млад го прибра при себе си... – захленчи пак Гица.

-        Пий, пий, Гице, пий за Бог да го прости човечеца! – бутаха те чашата с кървавочервено вино до сами устата й и плачливата племенница на две големи глътки излочваше цялата течност, примлясваше блажно-блажно като преял котарак, та пак поднасяше да й налеят руйно винце.

-        Ох, сладко е туй, сладко! – нареждаше тя след втората си чаша и току се оригваше от тая въпросна сладост. – Оп! Прощавайте, момичета! Прощавай ме и ти, чич‘ Гунчо! Аз за твойта памет, не за друго, Бог да ти прости греховете... То и какви ли -хлъц!- грехове си имал... – заобяснява се тя, а очите й скоро светнаха, хлътналите бузи се зачервиха, гласът й взе да заваля и да претупва цели фрази, а езикът й почна да вкарва в употреба все по-цветисти епитети , като междувременно честичко се показваше, за да оближе напоената с червено вино мустаката горна устна на Гица.

-        Казвам ви аз – хлъц! – искаше ме едно време на Морчемлиеви сина, все едни погледни ми хвърляше, като разгонен котарак на млада мацана, ама аз не му се дадох – редеше през смях опиянената от мъката си женица. – Мама ми казваше тогаз: „Дръж го, ма Гицо, това момче, парата е у него. А и красавец!“ Ама аз не рачих. На! Не ми беше там сърцето и – хлъц! – друг си избрах. Пусти късмет да опустее! На най-калпавия попаднах! Мичо пиянде си падаше, да знаете. Не беше лош – хлъц! – човек, ама с чашката по се любеше, отколкот‘ с мене. Опа! Прощавай, чичо! Аз за хубаво говоря. На моя Мичо ракийка му дай – лют първак и шопска салата лете, а зиме туршия от камби. Още влиза и – хлъц! – очите му на масата да види дали съм му сложила ракийцата. Сипи, сипи, как‘ Фотке, сипи за Бог да прости! Аз за хубаво... Пък да съм имала – хлъц! – късмета да закъснея с ракията... що псувни отнасях... И на! И той рано си – хлъц! – отиде! Инфаркт ли, инсулт ли, кой ти го разбра? Прибира се един ден: „Без ракия, кай, днеска не съм тавряс!“ Че викам си – хлъц! – какво ще да му е станало на моя старик опустелия? Барем въздържател ли ще го раздава вече? А той – хлъц! – като ми се пльосна ничком в краката, та стой и гледай. Потрепери веднъж като петел кога му кълцат главата, изрита един къч като дива магарица и – хлъц! – туй то! Без да мърдоли повече. Че кълна го и до ден-днешен – едно дете не ми остави да ме – хлъц! – утешава, като остана сама. Да е жив и здрав чичо, само той ми е компания сега! Нали тъй, чич‘ Гунчо? Ах, ама верно, нали и той тая сутрин опъна петълите! Ей го на, занули ЕГН-то й той. Пред очите ми е...  И неговата, да знаете, - хлъц! – никак не е била лесна, особено зарад‘ онуй нещо... Ама чичо не обичаше да се говори за това – унесените в безкрайното каканижене на Гица бабушкери в един момент се сепнаха като попарени кокошки.

-        Пийни си, Гице, пийни още малко – заподканяха една след друга те.

-        Една чашка, може, да, сипете, момичета, сипете! Аз за хубаво... – хлъц! –и докъде бях? А, да! Не я обичаше тая случка чичо, все ми шъткаше  - хлъц! – да си мълча за нея, че го било срам и страх да не дочуят хората. Ама и то една попара като надробили навремето... Айде да не разправям, че...

-        Ама кажи си, кажи си, Гице! Ето ти малко винце да ти не пресъхват устата, когато говориш – задружно се разкудкудякаха бабишорите и една през друг засипваха вино в Гицената чаша.

-        То не е за пред чужди да ви кажа...

-        Ама как? Та ние чужди ли сме? Кажи си, Гице, да ти олекне мъката, много си се натъжила, види се...

-        Права си, ма стрино Дръндо! Сам-сама останах без наш Гунчо. Сърцето ми е мъка! Аз само на вас сега мога да разчитам, дааааааа... Ама друго исках да ви кажа, пусти език! Огелпи се!

-        За чичо ти, за чичо ти! – припомниха й нейните верни дружки.

-        Да, тъй! За чичо! Ама – хлъц! – дума да не обелвате пред другиму, момичета, че тогаз чичо от оня свят ще се върне и тежко и горко ми на мен злочестата, ако ме сгащи натясно. Като ми се озъби с тия изпокапали  зъби, че като ми се оцъкли с тия изблещени популяци, та гледай как ще запретна и аз цървула подир него в отвъдното – с вперени в бледожълтото и изпито лице на чичо си Гунчо бръщолевеше тя, а картините с неговия оживял и станал от гроба труп, който я гони да отмъсти за изпортената тайна минаваха като на филмова лента в главата й. – Довереницата си му бях! – изпъчи сухите си гърди тя напред. – На мен той всичко споделяше! По-верен другар не ще можеше да намери от мен и човек, дето да му пази скритите работи! А сега слушайте за какво иде реч...

                                  *                                 *                                 *           

- Вие сигурно си спомняте, че допреди малко тука се мандахерцаше оная дъртата Лалка барабар с двата си мушморока, дето й се пишат синове. Та тя – хлъц! – да ви кажа, му беше доста близка по род. Хич, да ви кажа, не го долюбваше от сърце тая скръндза. Още от едно време им останала тая вражда –хлъц! – и тя има пряка връзка с туй, дето съм се наела да ви кажа, момичета. Да ми прости чичо, ако струвам грях, ама аз ей тъй, за добро... Докъде бях? А, а! Следиш ли ми мисълта, как‘ Момке? Вие също сигурно знаете, че – хлъц! – чичо Гунчо е бил доста харесван левент на младини и всички моми му се лепели като мухи на каца с мед. Младо момче бил той кога се задомил с невеста – хлъц! -, още брада и мустаки нямал. Взел се той с една девойка, красавица била, всички по нея точели лиги, ама тя наш Гунчо си избрала и нищо чудно. Гледал я той като писано яйце по Великден! Косъм не давал да й падне от главицата! То хубаво, ама за пуста участ взела, че се гътнала скоро след това оная ми ти невеста и – хлъц! – чичо овдовял млад. Като ми разправяше за нея, все сълзи му потичаха, горкия, Бог да го – хлъц! – прости! Очи много време за друга нямал. „Аз мойта невеста си исках, душичка давах за нея, ама Бог реши рано да ми я вземе и ме остави да кукувам!“ Ей тъй редеше през сълзи той за нея. Е, да е кукувал, колко да е кукувал! Пръчът си иска коза. След години се хванал с една вдовица, той самец, тя самка и набързо претупали една сватба и ей ти ги задомени. Хубаво, ама оная шафрантия пък имала щерка, младо момиче, тамън разпъпило жена да става, тамън за женене. И ней й се редели на опашка ергените, ама тя не ги искала. „Що тъй, бе дъще? Не ги ли искаш тия момци? С майка ти на драго сърце ще те дадем на някой от тях!“, рекъл й той, ама – хлъц! - не могъл да я надума и туй то.              

            Случило се тъй, че – хлъц! – в дома им често взел да се поспира бащата на чичо Гунчо, дядо Дафинчо, който също бил от много години вдовец, щото чичо си нямал майчица. Вие сигурно знаете, че – хлъц! – аз съм роднина на чичо си откъм другата страна на родата и нямам кръв ни с него, ни с неговите там (опазил ме Бог!). Ох, извинявай, чичо! Аз за твое добро! И – хлъц! – докъде бях стигнала? Следиш ли ми мисълта, бульо Тодорицо? А, да! В резултат на тия нередки посещения в дома на младоженците, дядо Дафинчо взел, че си откраднал доведената щерка на Гунчо и се оженил за нея. Дааааа, демек за внучката си! Не се чуди, как‘ Димке! Тъй станало, я! Голям скандал за онуй време! Сега се разгологъзват по телевизора и какви ли не простотии – хлъц! – дрънкат, ама тогаз не е било допустимо тъй. Чичо Гунчо какво ли не правил, за да осуети тая пуста дружба, ама не та, не! Нито баща му, старият дядка изперкал не искал да чуе, нито онуй младото завеяното, дето се хванало с дядо си гнездо да свива! Ама вижте – хлъц! – сега! Едно че дядката се жени за внучката си, но тя освен щерка на чичо Гунчо, вече му била и втора майка, понеже е жена на баща му, а пък баща му от своя страна – хлъц! – станал зет на сина си, тъй като е мъж на дъщеря му. Аааа! Следиш ли ми мисълта, Вътке? Следиш ли я? Хич не ахкайте, момичета! Има и още! Дяволът си знае работата. Едната злина – хлъц! – не идва сама! Горкият ми чичо, кой знае как са го правили за смях из селото, че харизал дъщеря си на мухлясалия си баща. Срам, сестрици, срам! И както казах, това далеч не е всичко! Като нагъл плод на тая грешна любов между дядо и внучка се родило едно дете – момченце. Ауууу! Да не ви казвам какви времена настанали! Туй изчадие се пишело на чичо Гунчо хем брат, хем внук. Иди го разбери! Ами нали било син на баща му, а едновременно и на дъщеря му! Няма нужда да казвам как се – хлъц! – обтегнали отношенията между двете семейства! Ония изчанчените не могли да се разберат кой син и кой снаха. Нищо лично, да не се обидиш, чичо Гунчо! Аз за твое добро тъй... Не ти клеветя родата, неееее! Аз не мога тъй. Следиш ли ми мисълта? Излиза още и че чич‘ Гунчо, понеже е мъж на майката на доведената си дъщеря, то тази му съпруга му станала също и баба, щото е майка на жената на баща му. А пък чичо в един и същи момент се оказва хем внук на жена си, хем неин мъж. Ха, да ви видя как ще го разберете сега туй, клюкарки недни! Ахкате и – хлъц! – пъшкате, а? И вий не загряхте кой кой е в тая комедия, нали? Срамотията била пълна, ви казвам! Таквоз – хлъц! – семейно гнездо и червеите не мога да оплетат сигур‘. Ама да не си помислите, че всичко свършва и мъките на нашия Гунчо спрели дотук? Нищо подобно!  Баща му на дърти години свежи булки краде и деца им прави, а синът му кротък и хрисим ли ще стои? Сетихте ли се, а? Сетихте се – хлъц! - , виждам! Жената на чичо Гунчо също ражда едно дете, което освен, че е син на Гунчо, а също така и шурей на баща му, т.е. на дядо си, а на Гунчо е и вуйчо, тъй като е братче на мащехата му, която му е дъщеря! И какво станало? Бачо ви Гунчо се оказал сам на себе си дядо, понеже жена му му е баба зарад всички тия ненормални отношения в рода им, а той по закон е неин мъж. Да не ви говоря – хлъц! – каква излагация били тия хора. Мало и голямо им се смеело и ги сочели с пръст.  „Ей ги ония – селските свахи!“ Така им викали насред площада и на мегдана, като ги срещнели. Доволни ли сте сега – хлъц! – като я научихте тая позорна истина за ей тоя хубавец, дето се е опънал пред вас, Бог да го прости! Проследихте ли мисълта ми, сестрици?

                                      *                              *                              *

Едва ли някой би могъл да си представи какъв ефект предизвикаха тия заваляни пиянски изповедания върху кокошата аудитория , която възкликаше, подскачаше, ахкаше, охкаше и затулваше уста с краищата на забрадката си по време на  подходящите моменти и ударения в разказа. А те бяха доста, ако се съди по тежката тишина, която можеше с нож да се разреже и която настана след като Гица млъкна. По лицата им човек би могъл да си представи, че границите на общото кръвно налягане сред присъстващите в стаята беше далеч над нормата. Същото важеше и между другото за кръвната захар. Някои от тях неусетно се бяха изправили на крака в напрежението си, други се бяха облегнали на едната страна на ковчега, а една бабка дори мачкаше нервно крайчеца на черната щръкнала обувка на мъртвеца и продължаваше да се пули с невярващи очи в Гицка.

-        Истина ли е туй, дето разправяш, ма Гицо? – недоумяваха някои от тях.

-        Истина, ма, истина! Както е истина, че ей тука пред вас лежи тоз‘ младеж непрежалимия – отвръщаше сериозно и с много ръкомахания  кака Гица.

-        Ами че дека са сега тия развратници, дето ни ги казваш? Дека са синът му, жена му, щерка му?

-        Ами че ето я доведената му щерка, ма? Ей оназ скумрия, дето мяташе фуста тук допреди малко.

-        Коя, ма Гицо?

-        Лалка, ма! Същата. Тя му е доведената щерка на наш Гунчо. Нейния мъж, сиреч на Гунчо баща му, я дари с още – хлъц! - един син, а после пукна и се не виде повече. Лалка затуй цял живот го мразеше баща си Гунчо. Щото човекът решил да се отърве от срама и се скрил. Ама той виновен ли е бил за тая посрамия, я? Не, ами! Не е бил! Правилно е постъпил, че е избягал. Не търпял той под път и над път да му се – хлъц! - смеят хората и си вдигнал чукалата, та подкарал гълъбарника нанякъде. Де е бил тия години, той тъй и не каза. „Аз си знам какво съм правил и що съм правил!“, казваше той приживе. Някои казвали, че се заселил в една колиба до някакви лехи с боб и живял като самотник. Ама аз на тия врели-некипели не вярвам! Чичо не беше такъв – хлъц! – човек! Не беше отшелник, не! Сред – хлъц! – хора обичаше да е той. Нали тъй, бе чичо? Нали бе? Говори бе! Защо не говориш?

И Гица се надвеси над мъртвия си родственик, хвана го за шията и го разтърси, а от устата й се изтръгна може би най-искреният и измъчен стон досега. От очите й закапаха горещи и болезнени сълзи, които падаха върху мъртвото лице на покойника, но той не се трогваше изобщо, докато тя продължаваше да крещи пиянски: „Върни се бе! Стани бе, изправи се! Защо ме остави сама? Стани и ми проговори за последно!!!“ Две-три от жените се опитаха да я издърпват, но тя не позволи и след като порева още малко, хватката й постепенно отслабна, очите й се забелиха и тя тупна върху умрелия си чичо, заспивайки полуприведена в един тъжно-комичен пиянски сън.