Беше се облегнала леко на дясната си страна и гледаше замечтано през прозореца. Всъщност това не е съвсем вярно: тя по-скоро мъчително се взираше през него. Беше толкова изцапан, а зрението ù вече тъй отслабваше от възрастта, че едва успяваше да различи какво имаше отвън. Свечеряваше се и захладняваше значително. Тя можеше и да не вижда друго, но виждаше собствения си дъх. Всичко беше побеляло от снега, а нейните коси бяха побелели от старост, и все пак изглеждаше, сякаш носи снежна шапчица. Отвъд мръсната преграда, която представляваше прозорецът, прехвърчаха сгради и светлини. Всъщност и това не е съвсем вярно, освен ако представата ви за бързина не включва охлюв и счупен реактивен двигател. Дори бащината каруца, за която си спомни от детството си, се движеше по-бързо от този автобус, дори се клатеше по-малко и не миришеше толкова. За нещастие, освен този носталгичен проблясък, тя не можеше да се сети за нищо друго, дори за точния си адрес. Въпреки всичко, по измъченото ù лице се четеше надежда: надежда, че ще слезе, където трябва и ще намери дома си, надежда, че ще доживее през този Ад и ще стигне заветната спирка. Изведнъж бабата грабна огромните бидони с туршия и подскочи. През мръсотията тя различи нещо познато: остатъци от спирка и стърчащи железа. С пъргавината на планинско козле тя изхвърча от автобуса и се изгуби в тъмнината. Пътниците, които, според автора на този текст, до този момент са анализирали крехката структура на старческата ù костна система, останаха зяпнали, изумени от скоростта ù, чудейки се как успява да пренесе такъв товар, щом кокалите ù едва издържат собственото ù тегло. Никой не я видя повече.