Бай Георги - ІV
Пристигнахме в Равалпинди вечерта и скоро след това в Исламабад, за който почти може до се каже, че е новопостроеният модерен квартал на Равалпинди. Спряхме пред къщата на Жотев. Жена му и дъщеря му веднага изскочиха на улицата и се хвърлиха на врата му. Искаха да му зададат купища въпроси и най-вече защо сме с такси, защо не се е обадил, че пристига днес, защо .... и т.н., но той им каза, че първо трябва да посрещнат гостите, а въпросите после. За да не ги безпокоим излишно и най-вече да има само една версия казах, че двигателят на Маздата се е повредил сериозно и за да не се занимаваме с нея и да загубим дни, а може и седмица, направо сме я продали, взели сме това такси и ето ни тук.
Дадох допълнително 30$ на шофьора в знак на благодарност, а той горкият не знаеше как да изрази своята признателност, не само за парите, а, може би най-вече, за проявеното от нас човешко отношение към него.
Къщата, наета от Жотев, беше голяма, с хубав двор. Веднага ни настаниха в две големи стаи, след което взехме по един душ. Когато се събрахме в хола, масата вече беше готова. Кога бяха успели да стъкмят такава вечеря, така и не разбрах.
Данчо, вече поосвободен от тъгата по любимата си “Мазда”, веднага отпусна голяма ледена бутилка “Московская” и разтоварването от тежкия ден започна.
“Христе, каква ще е програмата оттук-нататък.”, не пропусна да бъде наясно по въпроса бай Георги. Делови човек.
“Ами утре ние с Данчо ще отидем в посолството, за да осигурим кола, ще се обадим в министерството на транспорта и други ведомства, за да уредим съответните срещи. Ти през това време ще прегледаш мини стопанството на другарката Жотева, с молба за съдействие от твоя страна, а Чалъков ще намери едно такси или рикша и ще я придружи до пазара. Понеже няма къде да се храним, ще помолим това мило семейство да ни приютят, като още сега ще дадем по 50$ на домакинята за покупки, а когато свършат, ще дадем още. Така всичко ще бъде на чисто. След срещите в Исламабад, ще оставим пакистанците да помислят върху въпросите, които неминуемо ще им поставим и докато те мислят, ние ще отидем до Делхи. С въпросите свързани с терен за база на предприятието, което евентуално ще бъде създадено, изясняването, макар и приблизително, на съответните разходи и срокове за изграждане на базата и т.н., ще се занимаем след връщането ни от Индия. Други въпроси?”, попитах, след като направих набързо едно резюме на програмата.
Оказа се, че допълнителни въпроси, поне за момента, няма и ние се съсредоточихме в изпразване съдържанието на бутилката, естествено, без активно участие от страна на бай Георги. Той не биваше да пие много.
Съгласно програмата от вечерта, сутринта с Жотев взехме нарочно една рикша и отидохме в посолството. Както и очаквах, “другарите” в началото се опитаха да важничат. Това ме принуди веднага и в прав текст да им заявя, че сме дошли тук да изпълняваме държавни задачи, а не да слушаме нравоучения и ако те не искат да ни съдействат, ще се оправим и без тях. Те веднага смениха тона и попитаха с какво могат да ни помогнат. Казах, че поради непредвидени обстоятелства имаме непосредствена нужда от автомобил, както и че е за предпочитане срещите със съответните ведомства да бъдат уредени чрез посолството. Веднага пуснаха познатата ми вече плоча. Ама в момента и те имали проблеми с транспорта, лимитът им за гориво бил малък и т.н.
“Вижте, ние няма да ходим на срещи в министерствата с рикша, както дойдохме тук. Щом нямате възможност, ще се наложи да ползваме кола под наем или ще купим нова, но аз не мога да пиша в доклада си, че посолството ни е оказвало някакво съдействие. Просто ще отбележа, че такова направо ни е било отказано. А копие от този доклад ще бъде изпратено в МВнР”, казах без заобикалки.
Оказа се, че кола има, но гумите й не били добри, а те не можели да ги сменят, защото не били изминали пробега. Казах, че искам да видя автомобила, а що се отнася до гумите, това е наш проблем.
Уредихме срещи с военното министерство и министерствата на транспорта и на икономиката, след което отидохме да видим автомобила. Той беше в добро техническо състояние, но гумите действително си бяха като галоши. Казах на Данчо да закара колата на сервиз, да я проверят основно, да сменят масла, филтри, ако трябва и други неща и обезателно да я обуят в нови и то маркови гуми.
На срещите няма да се спирам, защото за неспециалисти те ще бъдат направо скучни. Ще подчертая, че хората с които се срещнахме и говорихме следващите няколко дни, бяха предимно военни, с характерния за тях начин на мислене. За мен вече беше ясно не толкова, че вътрешни превози в Пакистан няма да има, колкото, че такива въобще не бива да започват. Не ми се иска да занимавам хората, които евентуално ще прочетат този разказ с обемисти, но неоспорими доказателства. Когато се прибрах в София, всичко това беше посочено в един подробен доклад с множество приложения. Въпреки всичко, напъните да се организират вътрешни превози в Пакистан продължиха, но вече без мен. Накрая нищо не излезе, но това е друг въпрос.
За всеки случай се разбрахме, че пакистанците от съответните ведомства ще обсъдят поставените от нас въпроси, свързани с организирането и нормалното функциониране на евентуални вътрешни превози с участие на СО МАТ и след седмица отново ще ги обсъдим.
Жотев докладва, че автомобилът е основно прегледан и всичко необходимо е сменено съгласно дадените указания, включително и гумите. С други думи няма проблем да тръгнем за Индия.
Тръгнахме за Делхи рано сутринта. На границата видях същото, както и преди няколко години. Стоките за Индия се претоварваха от пакистански “Бедфорди” на индийски “Тата”, от другата страна индийските стоки от “Тата” на “Бедфорди”. Все още напрежението между двете държави беше такова, че не бяха разрешени директните доставки, нещо, което усложняваше и оскъпяваше транспорта и естествено снижаваше неговото качество. Поради тези и други допълнителни проблеми, на границата нямаше автомобили от трети страни. Значи директни превози с наши автомобили до и от Индия щяха да бъдат свързани с твърде големи проблеми, което можеше да доведе и до определени рискови ситуации и ниска, ако не и отрицателна рентабилност. С други думи, информацията, която вече бях предоставил на разположение на София преди няколко години, не беше се променила . При това положение нямаше и смисъл да влизаме в Индия. Но от друга страна, така или иначе вече бяхме на границата, Делхи беше на по-малко от 600 км, пък и бай Георги и Чалъков нямаше да може да разказват как е бил в “тъмна Индия”. В интерес на истината и аз самият бях сигурен, че няма да навреди, ако още един път се поразходя из тази огромна и изключително интересна и с културата си и с безбройните си забележителности, и с начина си на живот и т.н., страна.
Минахме границата и още след двайсетина километра гръмна задната лява гума. Едва тогава видях, че гумите са регенерат, а не оригинални и щях да експлодирам. Жотев веднага почна да се оправдава, че купил регенерирани гуми понеже те били много по-евтини, а и от магазина му казали, че без проблем може да се минат 50.000 килиметра. От друга страна, защо ние трябвало да купуваме гуми на посолството, пък и бил притеснен от времето.
“Тези приказки ще ги разправяш на жена си, не на мен. Гумите, които си купил и с които можеше да ни претрепеш, са си твои и прави с тях каквото искаш. И без това ще останат за твоя сметка.”
Когато сменихме гръмналата гума, казах на Жотев:
“ Сядай веднага отзад! И нито дума повече!”
Бях много ядосан и то с пълно основание. Заради неговата простотия можехме да се размажем като гербови марки.
Още в следващия град намерихме магазин за гуми. Сменихме и четирите гуми с нови “Мишелин”, а регенератите Жотев все пак успя да продаде и то с печалба. Не съм се интересувал, но няма да се учудя, ако в неговия произход има еврейска жилка.
Движението по индийските пътища беше по-лошо и от пакистанското. Катастрофирали автомобили имаше през 5-6 километра. Даже пред нас стана един зверски челен удар между два автомобила “Тата”. Шофьорите, заедно с половината от автомобилите направо се размазаха. Предполагам, че основната причина е заспиването на волана, както и крайното изтощение на водачите. Но те знаеха, че имат девет живота и понеже сегашният не им харесва, явно не са държали особено много на него.
Ние също преживяхме няколко критични ситуации, но за разлика от тях знаехме много добре, че имаме само по един живот и добре че си останахме с него.
Пристигнахме в Делхи и наехме две стаи в един хубав хотел в центъра на града – както винаги, аз с бай Георги в едната стая, а Жотев и Чалъков в другата. Вече знаех и от личен опит, че бай Георги хърка юнашки, но от друга страна, той наистина не искаше в никакъв случай да се отделя от мен. Даже ми довери, че когато не е бил близко до мен, му се качвало кръвното. Вероятно послъга, но може и да е било вярно.
Предупредих моите хора в никакъв случай да не пият вода от чешмата, ако не искат да хванат амеба или друга някаква болест. Разходихме се из града, хапнахме в ресторанта на хотела, пихме по едно питие в бара и... в леглата.
На сутринта, бай Георги, който винаги ставаше рано, излязъл на балкона да погледа от високо.
По едно време чувам:
“Христе, Христе, ела, ела да видиш чудо.”
Станах и отидох да видя за какво чудо става въпрос. По съседните покриви и балкони бяха накацали безброй пъстри папагали.
“Откъде се взеха тези животинки и то толкова много?”, не можеше да се начуди бай Георги.
“Сигурно са избягали от някой зоомагазин или зоологическа градина.”, пошегувах се аз.
“Олеле, майко. И как ще си ги приберат? Ами те, горкичките, ще умрат от глад.”, започна да се безпокои той.
“Не се тревожи, това са диви папагали и са свикнали сами да се оправят.”, успокоих го аз.
“Миличките. А виж колко са хубави! Поне да имахме нещо да им дадем да хапнат.”, съжали ги добрият човек, нещо, в което вече напълно убеден.
Закусихме в хотела и се обадихме на две спедиционни фирми, чиито телефони знаех отпреди и си уредихме срещи за следващите два дни. Едната се занимаваше с износ на текстил и мебели, а другата с внос на индустриални стоки и резервни части от Европа.
Този път, наруших принципа си и се обадих на нашия консул и то не за друго, а защото се познавахме от години. Той ни покани в посолството да се видим.
Новото посолство вече беше завършено, макар и с някои съкращения на проекта, поради липса на достатъчно средства. Отпред течеше една вада, около която се беше настанил цял катун от дрипави палатки. Тази вада служеше за всичко: вода за пиене, за миене, за пране и разни “други” нужди. Още щом спряхме колата, бяхме заобиколени от деца и възрастни с протегнати към нас ръце за милостиня. Тягостна картина.
Консулът ни посрещна много сърдечно и ме попита по какъв случай съм в Делхи. Казах му с няколко думи за целта на посещението и го помолих, ако познава някоя фирма, която би била интересна за нас, да ни свърже с нея. Той каза, че лично познава шефа на една спедиция, която се занимава предимно с превоз на дипломатически багажи и обзавеждане. Обади се по телефона и уреди среща за следващия ден.
Не се бяхме виждали години и той ни покани на обяд у тях. Естествено, не му беше удобно да покани само мен. Обади се на жена си и добави, че с удоволствие ще ни разведе из града, стига улиците да не са блокирани от масираните протести, които започвали днес и вероятно ще продължат няколко дни.
Попитах го какъв е този табун пред посолството. Обясни, че това всъщност са наетите по време на строителството на посолството индийски работници, които още тогава довели и семействата си и така останали тук, защото имало течаща вода. Посолството няколкократно се обръщало към индийското външно министерство с молба да се разкарат тези нежелани преселници, на които мястото им никак не е точно пред едно посолство, но и досега нямало някакъв особен ефект. Полицията идвала, изгонвала ги, но те веднага след това се връщали. Не забрави и да ни напомни да не пием нищо друго освен бутилирани безалкохолни.
Когато излязохме от посолството попитах Бай Георги:
“Абе ти не беше ли ми казвал, че говориш цигански?”
“Да, доста го чаткам аз тоз език.”, похвали се той.
“Ами тогава защо не поговориш с хората?”, попитах го аз.
“Е, Христе, аз толкова те обичам и уважавам, а ти почна да се майтапиш със стария човек.”, разстроено отвърна той.
“ Никакъв майтап. Като дете имах един приятел Яшар, от когото бях научил доста думи, които чух тук. Я ми кажи как е вода на цигански!”
“Пани.”, последва незабавният му отговор.
“Добре, попитай сега консула как е вода на индийски, той поне това сигурно е научил.”, предложих му аз.
Бай Георги веднага отиде при консула и след малко със сияещо лице дойде при мен и каза:
“Христе, ама ти знаеш ли, че си прав.”
“Видя ли, оттук нататък ще ни бъдеш преводач.”, разсмях се искрено.
За всеки случай, той каза няколко думи на наобиколилите ни малчугани и те веднага изпаднаха в див възторг, явно разбраха какво им е казал. Сигурно този разговор щеше да продължи още дълго, но консулът, виждайки нови групи индийци, отправящи се към нас, ни посъветва да се изнасяме – той, аз и разбира се, бай Георги в неговата кола, Данчо и Чалъка с нашата отзад.
Направихме кратка обиколка из града. Някои от централните булеварди вече бяха блокирани от протестиращи. Бай Георги поиска да поговори с този революционен пролетариат, но след като ние с консула му обяснихме до какви опасни последствия може да доведе това, той бързо се отказа от желанието си да регистрира своята солидарност с протестиращите. За всеки случай му направих доста снимки, част от които после носеше в портфейла си.
Жената на консула, която от дълго време не беше виждала българи, освен тези от посолството, много ни се зарадва и с удоволствие богато ни нахрани.
Понеже беше зает след обяд, консулът ни предложи, ако искаме да попазаруваме, жена му да ни разведе из пазара на Делхи. Приехме с удоволствие.
Пазарът беше като пакистанския, нали всъщност това си е един и същи етнос. Но тук се продаваха и много и то най-разнообразни скъпоценни и полускъпоценни камъни, при това на изключително ниски цени. Предложих на моите хора да си купят по един малък рубин, или поне александрин, топаз, смарагд, аквамарина и т.н., но те явно въобще си нямаха хабер от тези неща и не проявиха интерес. След време ми разказваха как жените им вдигнали голям скандал за тяхната “глупост”.
По това време в България бяха модерни кожените сака. На едно место видях, че един крояч предлагаше направа на такива сака по мярка. Попитах го за колко време може да ми ушие кожено сако и той каза, че след три часа и половина сакото ще е готово. Цената беше два-три пъти по-ниска от тази в България, а материалът беше много качествен. Кроячът ми взе мярка, оставих му капаро и продължихме из пазара. Бай Георги пак налетя на някакъв плат с лъскотии, но аз му казах, че този път той ще мълчи, а жената на консула не само ще избере плата, но и ще се пазари за цената. Тя прие задачата с удоволствие и попита за възрастта на адресата. Избра един действително много хубав плат, при това постигна твърде приемлива цена.
“Абе ти на жена си нищо ли няма да купиш? Не може да не й вземеш нещо за спомен от Индия.”, обадих се аз.
“Да бе, разбира се, че ще й купя. Какво ли щях да правя без теб? Ако другарката не възразява, нека да избере и за нея нещо по-така.”, с готовност се отзова той.
Избрахме подходящия плат, даже бай Георги си “поговори” с продавача и с това приключи с покупките.
Достигнахме и до пазара за зеленчуци, плодове и ядки и жената си накупи разни неща. Данчо и Чалъка веднага поеха пликовете.
Насам-натам, това-онова и минаха определените от крояча три часа и кусур. Върнахме се при него и наистина сакото беше готово. Стоеше ми като излято. Даже Бай Георги каза, че съм станал по- хубав и от Ален Делон. Колко приятен и възпитан човек! И колко изискано говори! Просто понякога е истинско удоволствие да го слушаш.
“В кой хотел сте отседнали?”, попита жената на консула.
Жотев веднага отговори, даже каза, че е близко до парламента.
“А, знам го. Хубав хотел. В него поне няма да пипнете някоя от тукашните болести. Тогава да направим така: ще ме оставите вкъщи, след това ще се върнете в хотела. По-късно мъжът ми ще мине да ви вземе и ви доведе на вечеря у нас. Така се разбрахме с него.”, любезно ни покани тя.
“Получава се малко неудобно - и на обяд и на вечеря все у вас.”, притесни се с право бай Георги.
“Готово, приемаме поканата с голяма благодарност. Знаете, че с мъжа ви се познаваме отдавна и без това ще ми е приятно да си побъбря с него. Само че имаме две условия.”, казах аз.
“И какви са те?”, попита тя.
“Първото е, че вие ще приемете да ви заведем на ресторант утре вечер или през следващите няколко дни, защото след това се връщаме в Пакистан.
„А второто условие?“
То е, вие да определите ресторанта, защото аз съм бил в Делхи преди години и няма да мога да се оправя. А що се отнася до лютивите им манджи, не мислете за бай Георги, той хрупа арнаутските чушки като дражета.”, поясних допълнително.
“Прието. Сигурна съм, че мъжът ми няма да има нищо против, при това той познава ресторантите по-добре от мен.”, отвърна смеейки се тя.
Вечерята мина прекрасно. Разбрахме се, че на ресторант ще отидем на по-последващия другия ден вечерта. Бай Георги не пропусна да разкаже смешни истории, свързани с ТКЗС-то в Якимово, а останалите – хубави, но премерени вицове. Ние с консула ги оставихме да се посмеят на воля и излязохме в градината да изпушим по някоя цигара.
Следващите три дни проведохме интересни срещи със споменатите фирми, а през свободното време обикаляхме града и аз успях да направя доста снимки, включително и на огромните човешки маси от протестиращи по главните улици на града. Полицаите, чието въоръжение се състоеше само от носените от тях бамбукови тояги, бяха безсилни да озаптят тези лавини от хора. Гледахме с удивление и безпризорните крави, които се разхождаха най-спокойно, преживяйки, дори из центъра на Делхи, без някой да смее да ги закача. Да не говорим за бай Георги, които направо се ошашави.
Вечерта преди заминаването ни, консулът и жена му дойдоха да ни вземат за обещаната вечеря. Те по начало бяха прекрасна двойка, но сега бяха облечени много изискано и беше истинско удоволствие да се гледат тези идеално пасващи си един на друг красиви млади хора.
Заведоха ни в един прекрасен индийски ресторант недалеч от хотела ни. За всеки случай помолих моя приятел, гозбите, които поръчаме, все пак да не са люти по индийски. Той се засмя и ни обясни, че и три пъти да намалят лютото, те ще са като нашите много люти манджи. Оставихме той да избере най-доброто според него, без да се съобразява с цените. Ястията бяха наистина чудесни, но и люти, което ни помогна да погълнем и повече алкохол.
Имаше оркестър, дансинг и много танцуващи. Явно това беше елитно заведение, защото посетителите бяха много изискани. Моите хора се убедиха, че и сред индийките има изключително красиви жени. Останахме до късно и прекарахме наистина много хубаво.
Все пак Бай Георги не пропусна да попита какви са тези безпризорни крави даже и в града. Макар и свещени, те трябвало да се използват по предназначение. Консулът обясни, че ако удариш крава с автомобила си е по-лошо, отколкото ако удариш човек. След това добави, че пакистанците, които са мюсюлмани и въобще не ги е еня колко свещени са кравите, минавали нощно време границата и щом видели някоя от тях, веднага я прекарвали на пакистанска територия и й удряли ножа.
”Вай, горките животни.”, съжали ги веднага бай Георги.
Върнахме се при хотела, благодарихме си взаимно и се разделихме.
Мина ми през ума да заведа моите хора до Агра, за да се полюбуват на “Тадж Махал”, но се отказах, за което още съжалявам. А разстоянието до там е само 150 км. – нищо работа. Добре че преди няколко години с моя добър приятел Вернер Ваннингер прекарахме цял ден там с преспиване, възхищавайки се на наистина неописуемите красоти в този град.
Рано на следващата сутрин, тръгнахме обратно за Исламабад – аз на волана, бай Георги до мен, а другите отзад. По едно време пред нас просто изригна някакво феерично явление.
“Христе, какви са тези фойерверки, които никнат от земята без гръм?”, шашна се бай Георги.
Оказа се, че това са ято диви пауни, което беше хвръкнало от една нива, навярно уплашено от нещо и пъстроцветните пера бяха заблестели от слънцето във вълшебни нюанси.
Пристигнахме в Исламабад и на следващия ден продължихме разговорите, вече придружени с конкретни разчети, данни и приложения от наша страна, въпреки че на мен ми беше пределно ясно, че това е “кауза пердута”. Независимо от това, за да не бъда упрекнат, че самолично съм прекратил преговорите, продължихме срещите и проучванията. Спорните въпроси, които всъщност опираха да същината на въпроса (заплащането на навлата във валута, броят и престоят на нашите хора, регламентиране престоя на автомобилите в Пакистан, доставка на резервни части, гуми), останаха за допълнително разглеждане и решаване в София и Исламабад.
За всеки случай се запознахме и с няколко терена, на които би могло да се построи база, при евентуално споразумение, като пресметнахме и приблизителните разходи за изграждането й.
Посетихме и язовир “Тарбела”, основната част от оборудването на който бяхме превозили по шосе от Англия.
Понеже язовирът се намира близо до пакистанската граница с Афганистан, много ми се прииска отново да посетя моя приятел Карим Кан, вожд на най-свободолюбивото и гордо племе в този район. Дори и сега, след толкова години, продължавам да се чудя защо не го направих. Дори още по-добре щеше да бъде да оставя другите в Исламабад да си почиват, а аз да замина сам, да преспя при вожда и на другия ден да се върна – нещо, което не ми беше никакъв проблем. Но тя, глупостта , най-обича да ходи при хората, а в случая кацна и при мен. Ако кажа, че все още искрено съжалявам за това, ще бъде самата истина. При това вероятността отново да дойда в Пакистан и то толкова близко до неговата територия, си беше никаква. Остана ми само истинското приятелство с един изключителен мъж, готов във всеки момент да пожертва всичко за своя народ. Един човек, на който съм толкова задължен…
Не виждах причина за допълнителен престой в Пакистан и се приготвихме за полета до Техеран. Като благодарихме най-сърдечно за гостопримството, ние се сбогувахме с жената и дъщерята на Жотев и Данчо ни заведе до летището.
Оказа се, че ще летим с “Джумбо Джет” - Боинг 847 . Качихме се на самолета и ни настаниха на местата ни. След малко ни казаха да си затегнем коланите, защото самолетът вече е на стартовата линия. Да, но това като че ли не се отнасяше за бай Георги, който веднага стана от стола си и се качи по стълбата за втория етаж, не можейки да овладее почудата си от тази огромна птица.
“Христе, ама ела да видиш! Тук има и още един етаж. Леле малее, какво чудо.”, викаше той, без да се съобразява с каквото и да било.
Че е чудо, чудо е, но в най-голямо чудо се видяха стюардесите, полагайки неимоверни усилия да го озаптят и го върнат на мястото му, за да му сложат колана.
Що се отнася до престоя ни в Техеран, който в някой отношения е доста по-забавен, ще го оставя за друг път…
Край!
© Христо Запрянов Todos los derechos reservados