БАЛАХНА И ДРУГИ, НО... ЗАБАВНИ ИСТОРИИ

Във връзка с работата, ми се налагаше да пътувам много. Тук ще се опитам да разкажа само сегменти  от мои пътувания до руския комбинат за производство на хартия в   ОАО “Волга” (Обединено Акционерно Дружество „Волга”), Балахна

В “Баварски лойд”, Регенсбург,  бе постъпило запитване за превоз на 60000 тона хартия на рулони от Балахна до египетското пристанище  Александрия.

За да се подготви съответната оферта, имаше нужда от допълнителна, точна и актуализирана информация за възможностите тези количества да се превозят до черноморски пристанища или до Рени, респективно Измаил, на Дунав, обемите, които могат да се подават дневно, сроковете за превозите по съответните отсечки до пристанищата, формалности, гаранции, разбира се размера на съответните разходи и т.н. Успоредно с това трябваше основно да се проучи и вариантът за превози от Балахна по воден път до Черно или Азовско море и оттам с морски, или речно-морски  кораби до Александрия.

И кой трябваше да свърши това? Отговорът беше ясен и  след няколко дни тръгнах за Балахна през Москва.

Пристигнах на  летище Шереметево към обяд. Преминах бързо гранична и митническа проверка - всъщност проблем можеше да имам единствено заради немалкото фирмени подаръци, включително и сравнително скъпи неща, които носех със себе си. Взех такси и казах на шофьора да ме откара до гарата, от която мога да взема влак за град Нижни Новгород - бившият Горки.

Купих си билет за спален вагон първа класа, след което  позвъних в представителството на ОАО “Волга” в Москва, за да съобщя с кой влак ще пътувам за Нижни. Обади се самата шефкиня на представителството и ме помоли да я почакам в гарата, като уточни точно мястото на срещата. Оставих багажа си в гардероба на гарата и отидох да чакам на уговореното място.

След около двайсетина минути при мен дойде една висока синеока млада жена.

“Вие ме чакате, нали? Приятно ми е. Таня.”, представи се тя и ми подаде ръка.

“Много ми е приятно, Христо.”, представих се и аз.

С това “процедурата” по запознанството приключи и тя премина на конкретни неща.

“Съжалявам, че не се обадихте от София с кой полет пристигате или поне от Шереметево за да ви посрещна. Но следващия път надявам се да не забравите.”

„Обещавам. Сега, като знам кой е щял да ме посрещне и аз започвам да съжалявам, че не съм го направил.”, последва моят отговор, без да се отклонявам кой знае колко от истината, след което попитах:

„Може ли да се обадим в Балахна?”

„Вече се обадих, ще Ви посрещнат на гарата в Нижни, така че всичко е уредено. Но до заминаването на влака Ви има още мното време, така че като домакиня съм длъжна да се погрижа за вас.  Ако искате, можем да отидем в представителството, или да Ви разведа малко из Москва. А може би искате да посетите някоя галерия, музей, да отидете на кино? Вие решавате.”

“Благодаря Ви за богатия избор, но ще се изненадате ли много, ако Ви предложа  да отидем в един ресторант с хубава кухня?”, попитах, може би не съвсем възпитано.

“Това също е решение и то не лошо. Тогава да тръгваме.”, засмя се Таня и ме поведе към служебната волга.

Обядът беше наистина на ниво. Навярно и затова се проточи повече от нормалното. След това Таня ме разходи из Москва, после посетихме някакъв изискан дневен бар. Накрая ме върна на гарата, взех си багажа, тя ме придружи до перона, пожела ми приятен път и си замина, а аз се качих във влака.

Оказа се, че в купето вече се е настанил моят бъдещ спътник, който много се зарадва, като разбра, че съм българин и поясни, че той самият е арменец. Веднага започна да ми разказва за почивките си по нашето Черноморие през “добрите стари времена” и как за малко не се оженил за една много хубава чехкиня във Варна.

“Защо пък чехкиня, а не за някоя българка? Да не би нашите момичета да не са Ви харесвали?”, опитах да се пошегувам и най-вече да се завърже някакъв разговор.

“Нищо подобно! Вие наистина имате прекрасни девойки, но тогава още бях много млад, а и чехкинята беше не само хубава, но и много напориста. Запознахме се на плажа и още след вечеря ме вкара в леглото си.”, даде по-подробни обяснения той и после добави:

“Ще имаме достатъчно време да си поговорим, а сега по-добре да не губим време и да се заемем с нещо по-конкретно.”

Още докато говореше, Арам (така се казваше спътникът ми) отвори един голям сак и почна да вади от него разни неща за ядене и бутилка водка.

“Заповядайте, нека да се опитаме да направим нашето пътуване по-приятно.”, каза той и сипа водка в две пластмасови чаши.

“Наздраве!”, допълни спътникът ми и гаврътна чашката. Аз направих същото и още преди да си задам въпроса защо ажеба не чукнахме чашите си, отговорът долетя – щом няма звън на истински чаши няма смисъл.

Замезвахме си добре и не забравяхме да вдигаме наздравици. Поръчахме на шафнера да ни донесе нещо безалкохолно и си продължихме моабета, като бързо преминахме на “ти”. Арам ми разказа какво работи, къде и защо отива и т.н. Като всеки арменец, говореше като картечница, но за сметка на това не пропусна да разкаже и куп чудесни вицове. За съжаление, за разлика от други неща, нямам способността да помня вицове, още повече да ги разказвам добре - иначе следващите поне десет страници щяха да са пълни с такива прекрасни истории, че при всички случаи щяхте да имате мускулна треска от смях. Жалко.

Когато бутилката с водка вече беше празна, Арам извади някакъв много хубав “Арменяк” и ние превключихме на коняк и шоколадови бонбони, които той предвидливо беше поръчал на шафнера. Накрая решихме да поспим.

По онова време в Русия, а редовна практика.

“Ами като заспя и  този юнак реши да ме обере? Като нищо може да го направи когато влакът спре на някоя гара и да изчезне яко дим.”, помислих си аз, защото и Таня ме предупреди, че обирите във влаковете, особено в нощните, не били изключения.

В интерес на истината при подобни пътувания аз тръгвах със значителни суми долари или марки и то в брой, тъй като всичко може да се случи, а пък и в Русия по това време кредитните карти все още не бяха толкова на мода. Парите, в едри купюри, обикновено носех в предния десен джоб на панталона си. Рискът си беше реален, но все пак трябваше да поспя малко.

Моят нов приятел обаче  заключи вратата на купето, като допълнително завърза дръжките на вратата с метална верига, която заключи с катинар и каза:

“Не се учудвай, че правя това. Тук всичко може да се случи, затова по-добре да си се подсигурим.”, след което си легна и както се казва, още преди да си допре главата до възглавницата, заспа „във въздуха”. Аз също заспах бързо.

По едно време чух, че шафнерът почука на вратата и каза, че наближаваме Нижни Новгород. Веднага станахме, обръснахме се, облякохме се, поръчахме  по един силен чай, хапнахме и бяхме готови.

“Ако искаш мога да те придружа до хотела?”, предложи Арам.

“Благодаря ти, но ще ме посрещнат хора от комбината. Беше ми приятно да се запозная с теб и ти желая успех.”, отговорих аз и след като се сбогувахме, той слезе от влака и се загуби в тълпата.

Беше февруари и когато слязох на перона на гарата в Нижни Новгород, ме скова страшен студ. После разбрах, че температурата била минус трийсет градуса. Всички пътници бяха облечени както подобава за такъв студ и обезателно с кожени калпаци със спуснати наушници. Само аз бях облечен в нормален, макар и дебел, балтон и мека шапка. Добре, че жена ми беше сложила дебели пуловери. Преди да тръгна от София, моят кум, който беше учил в Москва, ми обеща да ми даде кожен калпак, но в последния момент се оказа, че не можал да го намери. Подведе ме.

Студът просто пронизваше главата ми. А и кожените ми ръкавици,  също се оказаха неподходящи, макар и елегантни - всъщност точно заради това. Добре, че бях с подходящи  ботушки. Ядосах се много и то най-вече на  себе, че съм тръгнал неподготвен, както, че и дори в Москва не си купих кожена шапка. Опитах се да се успокоя като си спомних, че една от основните причини немците да закъсат пред Москва беше и това, че не са били подготвени за лютата руска зима, но даже и този безспорен факт  не успя да ме стопли.

Вече бях решил да взема такси за Балахна (около 35 км.от Н.Н.), когато при мен дойде едно момиче и ме попита аз ли съм човекът за Балахна. Сякаш Христос бе слязъл от небето, или оттам, където е отишъл след възкресението си.

“Оля”, представи се девойката, подавайки ми ръка и обясни, че е изпратена с кола да ме посрещне и отведе в комбината.

“О, първото чудо вече е факт. Ангелът Спасител пристигна.”, пошегувах се аз, а всъщност бях плътно до истината.

Тя се засмя и ме поведе към изхода на гарата, където ни чакаше приятно затоплена нова волга. Както е известно, автомобилите “Волга” и всички други автомобили “ГАЗ”, се произвеждат в Нижни Новгород.

“За пръв път ли идвате по тези места?”, попита момичето, когато вече се настанихме в колата.

“За съжаление да, но се надявам да не е за последен път.”, отговорих възпитано, без да знам, че още няколко пъти ще идвам в този район.

“През зимата при нас е много студено, но през останалото време е толкова красиво, особено покрай Волга и Ока. В момента в Балахна е по-студено отколкото в Нижни.”, каза Оля, навярно за да ме успокои, без да знае, че точно тази информация предизвика в мен определено обратен ефект.

“А откъде идва името Балахна?”, попитах аз, не толкова от някакво любопитство, колкото просто да поддържам разговора. Възпитан човек.

“Не се знае със сигурност, тъй като има няколко предположения за произхода му. Но това едва ли ще Ви бъде интересно.”

“Напротив. Дори настоявам да ми ги разкажете.”, доста се увлякох в интереса си към названието.

Момичето се зарадва и продължи:

“Някои твърдят, че цар Иван ІІІ, известен като Иван Грозни, е заселвал на това место изпадналите в немилост новгородци.Тези хора работели в солниците и солените пари просто разяждали телата им. Тогава те се обърнали с молба към царя да нареди да им дадат “балахони”- груби дълги дрехи, които да ги пазят от солта. Той изпълнил молбата им и оттам дошло името на Балахна.

Други пък казват, че името идва от това, че селището е разположено в район с много блата и езера. И понеже някога на малките езера им викали “балахонцы”, това име останало.

Има още една версия, която сигурно ще Ви бъде интересна.”

“С нетърпение чакам да я чуя”, веднага отвърнах, по-скоро послъгах аз, и тя продължи:

“През 12 век на мястото на сегашна Балахна живеели волжките българи, които въртели оживена търговия, като за целта имали така наречените “балагани” (дъсчени постройки по панаирите), идващи от съчетанието на  “бал” и “хан” (понеже са били собственост на хана) и така се получила думата Балахна, която и останала като име на селището.

Има и още версии, но те не са убедителни и фактически са отпаднали. Кое обаче е вярно и до днес не се знае със сигурност.”, завърши Оля.

“Как не се знае? Явно, че името идва от “балаганите” на моите древни братовчеди.”

“И аз самата мисля, че това е истината”, с усмивка отговори Оля на моята не особено изтънчена шега.

“Но Вие много добре сте запознати с тези неща.”, вече искрено похвалих  момичето.

“Е, нали всеки трябва да знае нещо за своето родно място?”, отговори тя, явно поласкана от похвалата.

“А има ли добър хотел, в който да отседна?”, попитах я нещо, което всъщност много повече  ме интересуваше от името на някакво селище.

“Не, при нас хотели няма.”

“Значи довечера трябва да се върна в Нижни Новгород? Може ли от Балахна да запазим стая в някой добър хотел, или това да направим още сега?”, вече доста разтревожен от току-що получената информация, попитах аз.

“О, няма защо да се безпокоите. Ще Ви настаним в сградата, където посрещаме нашите гости. Надявам се да Ви хареса. Там и ще се храните.”, успокои ме тя – този път наистина успя..

Това вече наистина си беше Една Много Добра, по-точно прекрасна Новина. Даже не се наложи да задам и следващия въпрос, отнасящ се до наличието на ресторанти. Два, както се казва, жизненоважни въпроса бяха уредени и аз започнах спокойно и с удоволствие да гледам красивите и изписани къщурки покрай пътя, почти засипани от дълбокия сняг.

Пристигнахме в Балахна и волгата спря пред една сграда.

“Сега първо ще Ви настаним, а след това ще Ви заведа в управлението на комбината”, каза момичето.

Когато влязохме вътре, Оля каза на мъжа, който ни посрещна:

“Това е човекът, когото очакват.

“Приятно ми е, Антонов.”, представи се той и ми подаде ръка.

“Василий Петрович е шеф на нашия битов комплекс.”, поясни Оля.

След като се запознахме, Оля отиде да се обади в Управлението, а Василий Петрович ме заведе в стаята, определена за мен. Тя беше на втория етаж, много добре обзаведена, с чудесен изглед и което най- много ми хареса, добре отоплена.

“Закусвали ли сте?”, попита любезно моят домакин.

“Не се безпокойте за това, вече закусих във влака.”

“Добре. Тогава ще Ви чакаме долу.

Когато след десетина минути слязох долу, Оля ме попита:

“Готов ли сте да тръгваме?”

“Напълно.”

Управлението се намираше наблизо в една голяма сграда. Посрещна ни началникът на отдела по експорта - Наталия Брониславовна, добре сложена,  хубава млада жена. След като се запознахме, тя благодари на Оля и ме заведе в кабинета си.

Оказа се, че е много печена и веднага преминахме към  въпросите, които ме интересуваха. Обясни, че за тях не е проблем да ни оферират исканите от нас количества на база FOB черноморско или дунавско пристанище. След това поясни, че за времето, когато навигацията по Волга е спряна, може да се разчита само на ж.п. транспорт. Съвсем откровено ми обясни защо е по-добре те да организират доставките по железница до съответните пристанища и беше много права. Оставаше ние да си осигуряваме вагоните и тяхната експедиция. Ужас! За разлика от немците, на мен ми беше съвсем ясно какво значи това, както и свързаните с него трудности. В случая въобще не можеше да се прави сравнение с немските порядки.

Стана време за обяд и Наталия Брониславовна ме придружи до сградата, където ме бяха настанили. Влязохме в една зала, където вече ни чакаше отлично подредена маса. Дойдоха и други хора от ръководството. Естествено, се вдигна тост по случай моето пристигане. Обядът мина прекрасно, подкрепен със съответните количества водка. Както винаги, аз носех достатъчно скъпи сувенири като часовници, електронни органайзери, калкулатори, маркови химикалки, връзки, чудесни дамски шалове. Всички останаха много доволни от подаръците.

След обяд главният инженер на комбината ме запозна с производството на хартия, като ми обясни, че то датира от 1928 година, започвайки с финландски машини. В момента се монтираше нова машина “VOITH”, внесена от Австрия, с капацитет 250.000 тона на година. Грандиозно нещо.

Вечерята, в компанията на отговорни ръководители от комбината, премина весело и без обичайните в такива случаи официалности. Просто по славянски, така поне го почувствах аз.

На другата сутрин отново срещи и разговори, обиколка из комбината. Запознах се подробно  с техниката на товаренето на хартията във вагони, с оформянето на документите и други формалности, уточнихме реда за изпращане на авизата и т.н., все скучни за четене неща.

След обяд разгледахме пристанището на комбината на река Волга - кейови места, кранове, складове  и т.н., важни за мен тогава, но скучни за един читател неща. Навигацията по реката беше спряна още преди четири месеца, но складовете на пристанищата се използваха като буферни. Цялата река така беше замръзнала, че по нея спокойно се движеха и хора, които доста залитаха – според мен не само поради леда, а предимно заради голямото количество изпита от тях водка. По реката можеха да се видят и шейни. Не лед, а броня.

“Какво ще кажете да отидем на другия бряг да изпием по една водка при брат ми Костя, който живее точно отсреща?”, попита началникът на складовете.

“Заслужава ли си за една водка да се удавим в реката?”, опитах се да се пошегувам.

Той обаче помисли, че говоря сериозно и веднага поясни:

“При нас винаги така се казва, но поне аз не помня, дори и не съм чул, някога да се е разминало само с една водка. Но не може да не се съгласете, че ако няма  първа, не може да има втора и т.н.”, отговори този шегаджия

“Няма нужда да ме убеждавате – при нас е същото. Изглежда това е характерно за славяните.  Но как ще отидем до  другия бряг?”, попитах аз.

“По леда. Не се безпокойте, няма да потънем. Ледът е дебел поне  метър.”

“Това добре, но някак ми е неудобно да цъфна на гости на някого, който не само, че не ме е поканил, но даже и не ме познава.”

“Но нали говорим за истински славяни, а не например за англичани, немци и т.н. Брат ми Костя силно ще се обиди ако чие подобни думи. Така че все едно не съм чул последното Ви изречение.”

Дали наистина ледът е бил толкова дебел, аз естествено не знаех, даже силно се съмнявах и предложението не ми хареса кой знае колко. От друга страна пък си заслужаваше. Освен това с очите си видях, че хора и шейни смело преминават по леда.

“Добре, но ако закъснеем, трябва да се обадим на  Василий Петрович.”

“Няма проблем. Първо ще се обадя на Костя, не за друго, а за да не се запилее нанякъде и да загубим излишно време да го търсим.”, зарадван отговори той и веднага се свърза с брат си и щом затвори телефона радостно рапортува:.

“Всичко е наред, Костя вече ни очаква. Затова няма защо да губим повече време, а да тръгваме.”

Отбихме се в моя “хотел”, оставихме бележка за Василий Петрович, взех си дипломатическото куфарче, в което сложих няколко подаръка и напуснахме сградата.

“Жена Ви няма ли дойде с нас?”, попитах навярно от любезност.

“Не. Тя се занимава с децата, а откровено казано, по-добре да не е с нас.”

„Защо? Да не е болна?”

„Не, слава богу пращи от здраве. Защото когато ми е най-хубаво, точно тогава решава, че трябва да си тръгваме.”

При този железен аргумент не можах нищо да кажа и мъдро замълчах.

Той обаче добави:

“Все пак трябва да се отбием до нас и то най-вече да Ви осигурим подходящи за този студ шуба и шапка, пък и жена ми да се убеди лично, че тази вечер наистина съм “служебно” ангажиран.” – отново железни доводи.

Когато пристигнахме у тях, той обясни на жена си, че аз съм бил „много важен клиент” за комбината, че сега отиваме на служебна вечеря, организирането на която било възложено на него, така че няма защо да се притеснява ако закъснеем. След това ми подаде хубава шуба и ушанка. Предложиха ми и валенки, но аз отказах. Когато ги облякох, чувството беше съвсем друго. Отново се почувствах нормален човек.

Тръгнахме към реката. Скоро пристигнахме при нещо като рампа и... стъпихме на леда. Започнахме да пресичаме реката и аз всеки момент очаквах да чуя характерния шум от пропукващ се лед. Но нищо не се случи.

Когато пристигнахме у Костя, там вече нетърпеливо ни чакаха домакините. Ръкувахме се сърдечно, съблякохме се в антрето и влязохме в хола, където се кипреше добре подредена с разни  мезета и водка  маса, около която без много мотаене се инсталирахме.

“Много се радваме, че сте приели поканата на брат ми да ни посетите.”, искрено каза Костя и наля чашите с водка.

“Добре дошли скъпи гости!”, обърна се той към нас и вдигна чашата си.

Както си му е редът, пихме на екс. Така де, това е алкохол и ако започнем да се туткаме, току виж взел, че се е изпари .и тогава “иди гони Михаля”.

Домакинята се беше постарала доста, защото на масата имаше разни салати, две купи с червен хайвер, много рибни деликатес и ястия и прясно приготвени блини. Започна се...

По едно време се сетих и помолих да ми донесат куфарчето, което бях оставил в антрето. На Костя и брат му подарих хубави часовници, на жена му прекрасен копринен шал, а на сина им химикалка “Паркер”. Останаха възхитени от подаръците. Братята веднага сложиха часовниците, да не говорим за жената на Костя, която веднага изтича навън, навярно да се види как изглежда с това “съкровище”. Отново наздравици, след това песни, но и те придружени с ядене и пиене.

Към десет часа казах, че е време да се връщаме.

“Никакво тръгване. Ще спите тук, сутринта ще закусим и чак тогава ще си ходите.”, категоричен беше Костя. На същото мнение беше и жена му.

“Благодаря ви много, но утре имам много работа. Моля да ме разберете. Виж, когато дойда следващият път, ще се видим за по-дълго и ще отидем за риба. Разбрах, че Костя е риболовец.”

”И то какъв! Вече ми е омръзнало от чистене на риба. Всичко рибно, което беше сервирано е приготвено от хванати от него риби..”, с гордост го похвали жена му.

“Вие да не сте рибар?”, попита ме Костя.

“Разбира се, а също и ловец . При това е известен не само в България.”, съвсем неочаквано изтърси брат му. Явно от изпитата вече водка имаше ефект.

“Така ли? Значи следващия път резервираш една седмица за мен, по точно за лов и риболов. Не е нужно да носиш нещо от България. Тук имам всичко и за двама ни.”, силно се зарадва Костя.

“Благодаря ти за поканата. Просто съм трогнат. Но да знаеш, че аз съм по големите животни”, на свой ред изтърсих аз, но между сродни ловджийски души, такива „откровения” не само са възможни, но и почти задължителни. Иначе язък за изпитата водка.

“Истинска прелест! Това мога да ти го гарантирам сто процента.”, още по- възбудено отговори Костя.

Започнаха нескончаемите разкази за ловно-рибарските ни “подвизи”, при които освен скромния си опит, щедро използвах и това, което бях чувал от известни ловци, най-вече от Симеон Гъстев, с когото бяхме добри приятели. Накрая след полунощ поехме обратния път, придружени от Костя, който ни изпрати до брега, а ние с брат му смело стъпихме на леда.

За моя голяма изненада установих, че поради неизвестни за мен причини, ледът е станал много “хлъзгав”, поради което съвсем правилно решихме, че за да не правим зигзаги и да вземем да се загубим в мъглата , по-добре да вървим прегърнати през рамо.

Както и да е, успяхме да пресечем реката без произшествия. Минахме да си взема балтона, при което естествено успяхме да събудим цялата къща. Моят приятел каза да  запазя кожуха и ушанката, а балтона и шапката  по-добре да нося в ръка. За всеки случай, за да няма евентуални ексцесии, след като изляза от тях, го помолих да предаде моите извинения пред жена си и го помолих да й предаде подарък, който му подадох. Все пак за да не се объркам, той ме изпрати до битовия комплекс на комбината, дори той взе и балтона. Когато се видяхме по-късно, веднага ми се похвали, че жена му за пръв път не му вдигнала кръвното, а когато пък й дал и подаръка, тя станала толкова мила, че той едва не се влюбил за втори път. Може и да не е било така, но поне го каза хубаво.

На следващия ден продължихме уточняването на подробностите по доставките, а след обяд разгледах и самата Балахна и най-вече много интересната църква със сини кубета.

Трябваше да се срещна с ръководството на новгородското параходство и помолих за съдействие. Веднага бе уредена среща с генералния директор на параходството, Белодворцев и сутринта, заедно с г-н Фабриков, директор по снабдяването на комбината, заминахме за Нижни Новгород. Срещата ми с Белодворцев и неговите заместници беше изключително интересна, но тъй като тя едва ли ще бъде  такава за непрофесионалисти, няма да се спирам на нея. Само ще спомена, че това беше много голямо параходство, разполагащо с  хиляди най-различни плавателни съдове – всякакъв вид за плавене по река, както и река- море. Нижни Новгород е свързан по вода с Балтийско, Азовско, Каспийско и Черно море, както и с Москва и Петербург. В самата област, освен основните реки Волга и Ока, има хиляди километри плавателни канали. С други думи, по вода може да се стигне почти навсякъде из Руската федерация и Европа. Плавателните водни пътища във Федерацията са 108000 км., като се има предвид, че дължината на българския участък на река Дунав няма и 500 км.

Когато навигацията по вътрешните водни пътища в района е спряна (от края на остомври до към края на април), речните плавателни съдове се зазимяват, а речно-морските работят из моретата.

Белодворцев ни даде разкошен обяд в един много изискан ресторант.  След това посетихме някои от многобройните пристанища в района на Волга и Ока.

На другия ден, пак с Фабриков, посетихме главната дирекция на ж.п. транпорта в Нижни Новгород. Гъстотата на ж.п. линиите в областта е към четири пъти по-голяма отколкото в останалите части на Русия.

Нижни Новгород е много голям ж.п. център и има връзка със всички бивши азиатски републики. След време успешно използвахме и тези възможности.

Когато си свършихме работата, помолих Фабриков да ме разведе малко из града, което той направи с удоволствие. Много ми хареса. Най-голямо впечатление ми направи тамошният “Кремъл”, както и многото забележителни паметници и музеи.

По едно време разбрах, че съм гладен. Помолих  Фабриков да отидем в някой много добър и изискан ресторант, като му напомних, че въобще не бива да се притеснява от цените, тъй като ще бъде мой гост. Той наистина ме заведе в един елитен ресторант, но там ни казаха, че вече е късно и освен това трябвало да се подготвят за някакво тържество, което щяло да се състои същата вечер.

Фабриков разбра, че това съобщение ми изпорти настроението и веднага реагира:

“Не се безпокой, с мен няма да умреш от глад. Познавам всички кръчми в околността. Какво ти харесва?”, успокои ме той.

“Ами щом съм в Русия, ако може да отидем някъде, където има хубав и едър хайвер и рибни деликатеси.”

“Браво! Само че, не ти ли се струва, че пропусна нещо?”, зарадвано попита той.

“Разбира се и качествена водка.”

“ Е, те това е приказка.  Сега вече нямаме нито проблем, нито време за губене.”, отбеляза той и се обърна към шофьора:

“ Коля, давай обратно към Балахна.”

Някъде по средата на пътя, каза на шофьора да спре пред едно неголямо заведение, което отвън не блестеше с нещо особено. Още от вратата всички почнаха да поздравяват Фабриков и да му се кланят. Залата почти беше пълна. При нас веднага дойде една  яка, добре надарена от самата природа, все още млада  жена.

“Много се радвам другарю Фабриков, че сте решили да се отбиете при нас, простосмъртните.”, изчурулика тя.

“Ниночка, как можеш да говориш така?”, мило я смъмри Фабриков и се обърна към мен:

“Нина Алексадровна е шеф и собственик на любимото ми заведение.”

Жената, явно, поласкана от думите му, изискано направи жест да я последваме.

Заведе ни в неголяма, но много стилно декорирана стая, в която имаше голяма маса с шест  стола, прекрасни картини и стилна стенна закачалка. Свалихме кожусите и шапките си и се настанихме на масата. 

“Какво да бъде, другарю Фабриков?”,  попита Нина Александровна.

“Ниночка, не ти ли се струва, че задаваш излишен въпрос?  Това е най-скъпият ми приятел, когото не съм виждал от години и дойдохме направо при теб, защото знам, че няма да се изложим. Разбира се, най-хубавото, което можеш да ни предложиш.”, отново мило я смъмри той, но за всеки случай отиде при нея и прегърнал я през рамо започна да й обяснява нещо на ухо.

“Ясно, всичко ще бъде както трябва.”, каза тя и понечи да излезе от стаята.

“Извинете, може ли само за минутка?”, обадих се аз.

Двамата ме погледнаха учудени, но тя свали ръката си от бравата на вратата. Отворих куфарчето, извадих елегантна кутийка и й я подадох.

“Разрешете ми да ви дам този скромен подарък. За Вас съм слушал толкова хубави работи от моя скъп приятел, че с нетърпение очаквах да се запозная с Вас.”

Направих го най-вече, за да повдигна и без това видимо високия “рейтинг” на Фабриков пред Нина.

Тя се смути и не знаеше как да реагира. Все пак пое кутийката и навярно женският й инстинкт я накара веднага да я отвори. В нея имаше хубав дамски часовник „Сейко”.

“Ой, какая прелесть.”, изчурулика щастливо тя, спонтанно ме разцелува и с неподозирана пъргавина изчезна да изпълни нарежданията на моя вече “стар и много скъп ” приятел.

След минути, една чаровна дългокрака девойка ни донесе нещо като голяма паница, пълна с много едър червен хайвер, масло, препечени филийки, млини, както и неизбежната заскрежена бутилка водка.

“А шофьорът няма ли да хапне с нас?”, попитах аз.

“Той няма работа в това помещение. Но ти не се безпокой. И на него са сервирани такива неща, каквито той не е и сънувал.”

“Щом е така, да започваме.”

И ние наистина започнахме, но не можехме да спрем. Скоро дългокраката хубавица донесе и няколко чинии със страхотни рибени ястия и деликатеси, едно от друго по-вкусни. Направо вълшебни. Разбира се и нова поллитровка.

От един магнетофон, който ни донесоха, се носеха прекрасни стари руски песни. Как да не пиеш, замезваш и пригласяш на глас на песните? Просто е невъзможно, а ако някой е на противното мнение, той просто е роден неудачник.

От време на време момичето или самата шефка идваха да питат искаме ли още нещо. На ръката на Нина вече блестеше новият часовник, който тя неволно, но често поглеждаше.

Увлечени в “отговорни” разговори, просто не съм разбрал кога се е стъмнило. Накрая поисках сметката. Превърната в марки, тя си беше едно нищо в сравнение с това, което изядохме и изпихме. Когато платих на момичето, то просто се изуми от щедростта ни, а ние с “другаря” Фабриков, прегърнати през раменете, храбро успяхме  да се доберем до колата, където Коля не забрави искрено да ни благодари. По-късно ми довери, че заделил част от огромните количества, които му донесли и ги занесъл на жена си и детето им, които ахнали от почуда, като видели за какво става дума.

На другия ден се срещнах с българите от “Главбулгарстрой”, които строяха жилищни блокове в Правдинск, почти слят с Балахна. Радостта им от срещата с един неочакван сънародник беше наистина трогателна. Работата веднага беше прекъсната и всички се скупчиха около мен. Зададоха ми купища въпроси, а след това ме поканиха на обяд. Този обяд беше такъв, че след него никой повече не отиде на работа. Началникът на обекта, който седеше до мен, непрекъснато ме прегръщаше по руски и поръчваше нови количества алкохол и ядене. Донесоха и акордеон и песните започнаха, примесени към края на пиршеството и със значителни количества сълзи. От безбройните ми пътувания из чужбина, вече познавах много добре гурбетчийската душа и това не ме учудваше, само ме вълнуваше. И наистина, не можеш да останеш равнодушен, гледайки как тези яки като канари мъже, далече от родината, пеят любимите си родни песни и не се срамуват от насълзените си очи.

Последният ден премина в уточняване на условията и техническите подробности по доставките. След това прощална вечеря.

На другия ден рано сутринта след богата закуска, придружен от Наталия Брониславовна, заминах за Нижни Новгород, оттам с влак за Москва, където ни чакаше служебна кола, шофирана от познатата ми вече Таня.

Най-напред отидохме в представителството, където Таня ни почерпи с хубав чай, разбира се и доста други неща. И понеже самолетът ми тръгваше през нощта, поканих Наталия и Таня на вечеря, която се състоя в един наистина много добър, посочен пак от Таня, ресторант. Поласкани от изисканата вечеря, те пък ме изпратиха до летището. Друго си е, когато преди да минеш граничния контрол, ти махат за сбогом две толкова хубави жени.

Извършвахме превози на хартия от Балахна и за ГФР. Хартията се возеше с вагони до Рени и оттам с кораби до Регенсбург. Но доставките до Рени не бяха редовни и ние имахме проблеми с немския клиент, както и с престоя на корабите. Освен това започваха превозите за Египет, а имахме и запитвания за големи количества за Индия - около 120000 тона.

Това наложи отново да отида до Балахна, като този път от Германия в Москва пристигнаха капитан Клаус Отт и Вернер Цаубцер от “Баварски Лойд”, както и един специалист от “Херлиц” - немска фирма, която беше участвала в приватизацията на ОАО “Волга” и вече притежаваше контролния пакет акции на комбината. Моят самолет от София трябваше да пристигне в Москва половин час след този от Мюнхен и се разбрахме да се чакаме на летището.

Посрещна ни Таня, която беше дошла със служебната волга. Най-напред отидохме да си купим билети за влака. Беше неделя, а до тръгването на влака имаше много време. Оставихме багажа си в гардероба на гарата и направихме малка разходка из центъра на града.

Таня ни посъветва да си купим нещо за из път и ни заведе в един добре снабден магазин за хранителни продукти, който работеше денонощно. Накупихме куп деликатеси, разбира се, и водка. Понеже имаше още няколко часа до тръгването на влака, Таня ни покани в представителството. Веднага направихме трапеза и настроението се подобри. На немците очите им изтекоха, гледайки отлично сложената, дългокрака и синеока Таня, която за най-голямо тяхно удоволствие не пропусна случая да пококетничи с тях. Естествено,  получи маркови подаръци.

“Вернер, не виждам защо непременно трябва да идваш в Балахна. Мисля, че тук с Таня ще свършите по-добра работа.”, подхвърлих аз.

Цаубцер се захили доволно:

”Ако питаш мен, и аз съм на това мнение, но за съжаление сигурно хер Майер ще бъде на противното.”, гласеше неговият отговор.

“Може и да е така, но Таня ми каза, че е разведена и се страхувала  нощем, когато е сама. Като те знам колко си състрадателен, не мислиш ли, че ще е по-добре да останеш да я полекуваш от тази толкова опасна страхова психоза? Ние няма да казваме, че не си идвал в Балахна. А за работата там не се безпокой. Обещавам ти да уредя всичко, а като се видим ще ти разкажа подробности, които ти и без друго, даже и три години да седиш там, не можеш да научиш. Освен това ще ти дам визитни картички, кратки резюмета от проведените разговори, ще те въоръжа и със снимков материал.”, продължавах да издевателствам над него.

“ Вярвам абсолютно в това, което каза. В теб съм абсолютно сигурен, но не мога да кажа същото за Отт.

“ Нищо подобно, ще мълча като риба.”, заяви тържествено Клаус и след малко добави: “Е, най-много да кажа на Отто Щам.”

“Ха-ха. Цапи, чуваш ли какви ги говори Отт? Да кажел само на Щам! Ами нали всички знаем, че щом Амиго дочуе нещо, това е все едно да се разлепят съобщения навсякъде в сградата на “Баварски Лойд”, с нажален глас каза Цаубцер.

Избухнахме в бурен смях и Таня, която говореше много добре английски, но твърде малко немски, ме попита защо се смеем.

“Ами този господин от дясната ми страна толкова те хареса, че никак не му се тръгва с нас. А е фрашкан с пари. Едва ли не се чуди какво да ги прави.”, кратко й обясних на руски.

“Което значи, че вече не ти харесвам ли?”, попита Таня пущайки на показ най-чаровната си усмивка.”

„Това си остава само твоя интерпретация, за която не нося никаква отговорност. А в случая само те информирам като верно другарче, нищо повече.”

„Трогната съм. Но ако този господин наистина има толкова много пари, няма какво да се мотае, ами да остава тук. И без това съм затънала до гуша в дългове, особено с покупката на новото си кожено палто.”, отговори през смях Таня.

Не бях съвсем сигурен, че само се е пошегувала. А че беше много хубава и при това умна, нямаше спор. Че Цаубцер беше станал разноглед, също беше повече от очевадно.

Развеселени от изпитата водка, отидохме на гарата, сбогувахме се с Таня и се качихме на влака. Пътуването беше много весело. Разказаха се куп вицове и весели случки от нашите странствания по света.

На гарата ни чакаше Коля, който много се зарадва, като ме видя. Прегърнахме се по славянски като стари другари. Веднага му дадох хубав комплект инструменти за него. Няма как. Стара и при това вярна дружка.

Настаниха ни в позната ми вече сграда.

Отново срещи, разговори, преговори,обиколки, наздравици. Нова среща с Белодворцев, посещения на няколко пристанища, пътуване по Волга и Ока с кораб, пак среща със железничарите, вече с конкретни запитвания и т.н.- отново скучни за един читател неща. Затова и свършвам с тях.

Ако някой си е помислил, че не отидохме в заведението, в което бяхме с Фабриков, тотално се е заблудил. Просто е тръгнал в обратната посока на истината по този въпрос.

Този път и шестте стола в помещението за отбрани гости бяха заети, защото освен нас четиримата и  Фабриков дойде и Наталия Брониславовна. Пристигнахме късно след обяд, но си тръгнахме късно вечерта. Очаровани от обстановката и безукорното обслужване, немците не се въздържаха и възнаградиха трите дами с нови подаръци. Нина и дългокраката девойка се чудеха с какво още да ни угодят.

Както се казва в една хубава песен на Емил Димитров “Ах, тази нощ, ах, тази нощ...” Така или иначе, но беше страхотно. Но понеже никак не ми се ще да изпортя този прекрасен спомен с аматьорските си описания, този път ще спра дотук.

Свършихме си работата, дори успях да уредя да ни отпуснат спешно 40 вагона допълнително до Рени и по този начин да предотвратим,  излишен престой на „Нибелунген” – един от корабите  на “Баварски Лойд”, в Измаил..

Само Костя беше силно разстроен. Като разбрал от брат си, че съм пристигнал, веднага му наредил да ми предаде, че всичко за обещания лов и риболов е готово и ме чака с нетърпение. За мое най-голямо съжаление не можах да се възползувам от този рядък шанс. Не защото не ми се е искало, а защото с капитан Отт трябваше да посетим още няколко пристанища по Волга и Ока, а след това да заминем за Регенсбург, където щеше да се проведе важно съвещание.

Следващата година се наложи отново да отида до Балахна, но това стана през късна пролет, когато там е най-хубаво. Постарах се да приключа със служебните задачи колкото може по-скоро и да си осигуря достатъчно време за свободна програма. Нещо, което, благодарение на новите си приятели от комбината, не беше проблем.

Направих едно по-дълго пътуване по Волга и посетих наистина чаровни места. Този път не пропуснах да се обадя и на Костя, с когото прекарахме три незабравими дни в лов и риболов. Но това е една мноого дълга история, която може би ще разкажа (не напиша) някой друг път и то само на хора, които разбират и ценят тези неща - най-вече защото и настроението в компанията на такива “специалисти” достига неподозирани върхове. Защо да я разказвам на лаици, които само тъпо ще се подсмихват, ще прекъсват разказа в най-сублимните моменти точно когато…, със съвсем “неоснователни” забележки,  в които при това най-безочливо ще прозира “недопустимо”, направо “ обидно до смърт” недоверие, с което ще изпортят всичко, да не говорим за огорчението на човека, разказващ такива зашеметяващи “истински” ловджийски подвизи.

За съжаление, повече не съм ходил в този район, но това не ми пречи винаги с удоволствие да си спомням за тези хубави преживявания.