Басня за двамата юнаци

        Живял някога Голям Юнак.

Появяла ли се ламя или друго чудовище - хората него викали да отреже главата на страшилещето. Юнакът никога не отказвал. Така той ликвидирал сто и девет лами, светил маслото на шестнайсет вещици и изплашил до смърт голямо количество вампири и талъсъми.

        Постепенно ламите и привиденията започнали да отбягват тоя край и да ходят другаде където нямало чак такива юнаци.

       Това било добре дошло за юнака. Той станал Най-Големия Юнак от Всички Юнаци и се оженил за Най-Красивата от Всички Царски Дъщери (Тя, разбира се, имала половин царство зестра).

        Като нямало вече какво да прави, юнакът организирал състезания по надяждане и надпиване. И нали бил най-голям юнак и Цар - винаги излизал победител.

        По тия места, в схлупената къщурка на стария си баща, живеел един момък, който не бил голям юнак. Той бил отрязъл главата само на една куца ламя, която приживе - всички взимали на подбив. Затова никой цар не го искал за зет. Денем момъкът варял клечки, лапал мухите и гонел Ми-аля. Спял в плевника, а нощем чакал да се появи Голямата Ламя. Надявал се да я убие и така да стане и той Голям Юнак и зет.

        Една сутрин двамата му по-големи братя дошли при него и казали:

        - Стига си гонил Ми-аля! Или ставай юнак като юнаците или... Не, че те гоним... Не, че ти казваме нещо, но докога ще ге храним? Не те ли е срам?!

        Те давали на брат си орехи, колкото да не умре от глад и постоянно му натяквали „Я, виж какви юнаци са се навъдили по земята! А ти?!"

        Хвърлили му и тоя път един вчерашен вестник и тръгнали към бащините си ниви. Над тия криви ниви те - тъй като не били никакви юнаци - бачкали от тъмно до тъмно с куците си бащини волове.

        Момъкът не обърнал внимание на думите им. Но вечерта, за да не заспи, докато чакал Ламята и трошал орехи - взел да прегледа вестника. Там прочел, че Най-Големият Юнак обявява състезание по надяждане и надпиване между „Всички Желаещи Юнаци". И тази нощ Ламята никаква не се видяла.

       На сутринта, когато Луната избледняла, премалял от глад, момъкът се оттърсил от сламата и тръгнал към царските палати.

        Като стигнал там - масите вече били сложени. Седнал от единия край и започнал: схрускал дванайсет кокошки, глътнал тринайсет печени агнета и разкъсал и изял четиринайсет бивола. А меховете, които пресушил, поради голямата скорост, реферите не успели да изброят. Нали братята го държали толкова време гладен - никой не можел да го надвие. Другите желаещи юнаци хапнали по две-три печени агнета и с издути тумбаци се натъркаляли под масите.

Държал се само Най-Големия Юнак, който имал вече тренинг в тия работи, но и той по едно време изпъшкал:

• - Уф - подуф са!... Ти си Голям юнак!
• - Не! - рекъл момъкът и зачервените му от виното очи - светнали. - Аз съм Най-Големият Юнак. Айде да се бориме, да видим кой ще отреже главата на другия...
• - Чакай сега. Юнаци сме - трябва да се разбираме! - заувъртал го Най-Големият Юнак, въпреки че бил Цар. През годините коремът му бая се издул и му пречел в боя.

Но момъкът безцеремонно извъртял меча си и му отрязал главата. Тъй както цял живот копнеел да стори това с някоя Голяма Ламя или страшилище.

       Оженил се за вдовицата със зестрата и сам станал Най-Голям Юнак и Цар. Заживели мирно и щастливо.

       Щом си спомнел за гладното време в плевнята, юнакът пак организирал състезания по надяждане и надпиване... Но на тях канел само проверени и сигурни юнаци, а не разни гладници и голтаци. Казват, че накрая юнакът и другарите му  - изяли цялото онова половин царство зестра - което ламите не успели да изядат и пищисани и паникьосани, отдалече отбягвали.

ПОУКА: Който кани непознати вкъщи, макар да се храни редовно - умира млад.

Димитър Стоянов Нов

 stoyanovdd@hotmail.com