БАТЕТО
Бяхме с Аленсандър Бумбаров (Бумбето)– и Симеон Гъстев (Батето) във Вупертал във връзка с получаването на нови полуремаркета от фирмата “Блумхардт”. Естествено, Гъстев нямаше нищо общо с този чисто технически въпрос, но нали и той трябваше да посети ГФР. Тогава той беше директор на Междуградските Товарни Превози, които бяха към международните, но като отделна дирекция. Юрисконсулт в тази дирекция и то много добър, беше Димитър Попов, един от министър-председателите след промените в България.
С Батето, изключително колоритна личност, беше невъзможно да се скучае. Неговите истории и лакърдии нямаха край, а той освен това ги разказваше много майсторски. Знам, че ако аз разкажа някои от тях, те в никакъв случай няма да имат същото „звучене”, затова не се и наемам. Е, имам основателни подозрения, че немалка част от историите му бяха доста поукрасени, но това в никакъв случай не намаляваше забавността им.
Роден в бедно селско семейство, той не рядко се шегуваше и със собствената си някогашна немотия и глад. Разказваше например как комшийското дете, което му било връстник, било много злоядо. Баща му бил чорбаджия, а и майка му всеки ден му готвела най-вкусни манджи, но и това не помагало. Не ще да яде това дете и толкова. Жената се видяла в чудо. Но гледайки как наш Симеончо изяжда като ярмомелка всичко, каквото му попадне, тя, според него самия, намерила „много мъдро” решение. Започнала да го вика да разяжда детето й. И наистина резултатът бил „зашеметяващ”. Виждайки как нашият юнак лакомо поглъща всичко пред него, комшийското дете също започвало да яде. Батето даже се ядосваше, че след време не му признали този период за трудов стаж.
Всъщност Гъстев беше по-възрастен и от баща ми, но това не ни пречеше да сме близки приятели и да се разбираме много добре. Мисля, че беше роден през 1909 година. Казвам мисля, защото на всички паспорти, в зависимост от това кога са издадени, пишеше различни години. Така и сега беше с паспорт, в който пишеше 1919 година и той дори съжаляваше, че не е икономисал още някоя и друга година. Иначе беше много жизнен и наистина изглеждаше поне с двайсетина години по- млад. Беше страстен, но и много добър ловец. Казваше, че Пенчо Кубадински даже да живее с орлите, пак няма да може да го настигне. И май… че беше прав.
Още по времето на цар Борис ІІІ, Гъстев е бил машинист на един от новите тогава локомотиви, произведен във Винтертур/Швейцария. Още помнеше серийните номера на машината и я описваше толкова подробно и с такава обич, сякаш говереше за любима жена. И точно неговия локомотив обичал да кара Величеството. Това, между другото, е вярно. Но даже и след толкова години не беше забравил, че царят веднъж му стопил лагер, защото не искал да почака, докато го гресират. И това е вярно. Е, доколко е вярно, че точно на него бил кръстен престолонаследникът Симеончо, е доста страничен въпрос, но Батето твърдеше, че това била единствената причина и се чудеше на нашите, според него, напълно неоснователни , съмнения.
Пристигнахме късно след обяд във Вупертал. Настаниха ни в най-хубавия хотел в центъра на града, всеки в отделна луксозна стая. Бумбето, както и друг път, веднага запалил пура и се потопил във ваната. Но веднъж беше заспал и замалко да се удави, добре че пурата му бе паднала и го опарила, та се събудил. Пушеше като комин – цигари, пури, пурети, въобще всичко, което е под ръка. Батето каза, че не е сигурен дали неговият любим локомотив е изпущал толкова дим колкото Бумбето. Естествено не забрави да разкаже как като деца пушели саморъчно и много майсторски направени цигари от вестник и конски фашкии, но тогава те били екологично чисти и имали особено приятен аромат.
Вечерта главният прокурист на “Блумхардт”, г-н Фелрад, дойде да ни вземе от хотела и отидохме да вечеряме в едно много старо, но и много добро заведение. Овен Фелрад, на вечерята присъснаха главният констуктор на „Блухард” и заместничката на Фелрад госпожица Нойрот - млада и много сексапилна жена. Батето, без да се суети, избута Бумбето и седна до нея, но после през цялото време го караше да превежда непресъхващите лакърдии, които накараха нашите домакини да се смеят до припадък.
Вечерята мина много приятно и Фелрад предложи да отидем до Дюселдорф (на 30км.) да пием по една истинска дюселдорфска бира. Поже нямаше как да пътуваме шестимата в една кола, решиха да трагнем с два автомобила. Г-ца Нойрот, която беше дошла с един съвсем нов “Форд Мустанг”, предложи някой от нас да пътува с нея, при което Батето веднага тръгна към нейната кола. Бумбето обаче го дръпна назад и каза, че не е разумно той да пътува с нея, защото не знае бъкел немски, пък и не е свикнал с немското движение. Така те тръгнаха с Фелрад, а аз останах с госпожицата. Помоли ме да карам аз, защото колата била съсвсем нова и още не била свикнала с нея. Колко му е на един млад, спортен тип мъж, да приеме. Карането на подобен автомобил нямаше нищо общо с карането на руските джипове ГАЗ 67, по-късно ГАЗ 69 или Волга Газ-24, още по-малко пък със самосвалите, с които бях свикнал още от Кремиковци или ТИР-вете на международния.. Доставяше ми огромно удоволствие да управлявам тази мощна и много нервна машина. Сигурно това е била и единствената причина през следващите три седмици да мина хиляди километри с нея, разбира се, предимно в компанията на собственичката.
Когато пристигнахме в Дюселдорф, веднага отидохме в стария град, който освен с безбройните си архитектурни паметници, е известен и с нощния си живот. Интересно ми беше да гледам и как се забавляват немците. Те вечерят в някое заведение, където може хубаво да се похапне или пък в къщи и след това не засядат като нас на едно място, а почват да обикалят нощните локали и барове. Просто влизат, пият по една бира, позабавляват се, докато им е приятно, след това на друго место по същия начин и така докато решат, че трябва да се прибират. Така направихме и ние. Разбира се, не пропуснахме да посетим “Стария Дюселдорф”, “Там- Там”, “Тьоф-Тьоф”и др. известни нощни заведения. Настроението беше отлично и навярно затова се прибрахме във Вупертал по малките часове.
Сутринта Батето, който винаги става рано, независимо кога си е легнал, закъсня за закуска.
Бяхме му показали къде ще закусваме и беше изключено да се обърка. Понеже имахме време, решихме да изчакаме. Но... закъснението стана повече от нормалното и Бумбето отиде да провери да не би да му е станало зле. След минута се върна, кискайки се като луд.
Когато наближил стаята на Батето, от нея излязла младата камериерка, която се грижеше за стаите ни, зачервена и доста разчорлена. Бумбето веднага бил осенен от убеждението, че причината за закъснението не е от здравословен характер и кикотейки се, веднага се върнал.
След малко пристигна и Батето с най-лъчезарната си усмивка.
“Какво става, защо закъсня, да не ти е прилошало?”, попитах „загрижено”.
“Не бе Бате, станах си аз като хората и даже щях да съм долу преди вас, но тъкмо излизах от стаята и телефонът иззвъня. Обади се голямата ми дъщеря и ми поръча да й купя нещо много важно. И докато се разговорим, обади се и жена ми, която също искаше да ми каже нещо и...закъснях”, най-спокойно обясни Батето.
“Ами че този телефонен разговор ще ти струва цялата заплата. Пък и откъде ли са научили къде и как да те търсят”, “усъмни” се Бумбето, което явно силно засегна Батето, защото реагира веднага:
“Ти, Бумбе, тия работи ги не разбираш. Жена ми има една приятелка в телефонната палата, която щом се налага, ще те намери, та ако щеш да се намираш и в Занзибар. Освен това, този разговар се отчита по една много тънка тарифа.”
И за да разсее окончателно съмненията ни, най-вече на Бумбето, веднага разказа как при една командировка до Москва, съветският генерал (полковник Гъстев дълго време е работил в МВР, дори беше шеф на КАТ), като разбрал кой е пристигнал, веднага му предложил да отидат на лов в Урал. Още след първия лов съветските другари почнали да му викат Дерсу Узала (пословичен ловец от царско време в Русия). Един път, като излезли на лов, толкова се увлекли, че навлезли много навътре в тайгата и не забелязали кога се стъмнило. Едва намерили някакво селце и отишли при кмета да уредят спането. Той пък толкова се зарадвал, че веднага ги поканил на масата. И докато пиели самогон и замезвали, от радиостанцията (била още от Отечествената война), се чуло пищене, а след това “Альо, Альо”. Когато кметът се обадил, отсреща казали че спешно търсят Семьон Густев.
“Брей, какво ли е станало, та ме търсят чак в тези гори тилилейски?”, силно се разтревожил Батето.
Оказало се, че го търсела жена му, защото била забравила да му поръча да й донесе настолен часовник като на комшийката Милка.
“ А ти ми говориш за Вупертал! Ти, Бумбе, си умно момче, пък понякога говориш странни неща. Внимавай и по време на разговорите с немците да не изтърсиш някоя недомислица.”, заключи Батето.
След като ни доказа невероятните възможности на жената от телефонната централа, ние “не можеше” да не повярваме . Наближи времето да ни вземат от хотела и отидохме по стаите да си вземем куфарчетата с документите. Малко след това, Бумбето дойде в моята стая и ме попита дали не съм свил бутилката “Плиска”, която носеше за Фелрад. Ние с Бумбето по принцип, освен цигари, и някоя бутилка купени от фриишопа на летището, никога не носехме други неща, да не говорим за луканки, суджуци, русенско варено и т.н. Представете си една вмирисана луканка в стая на луксозен хотел.
“Сигурно си забравил да я вземеш, но аз ще ти дам мойта”, успокоих го аз.
Отворих куфарчето си, но там освен документи и един стек цигари “Кент”(вместо два), нямаше нищо друго.
“Странно и моята бутилка я няма, също и един стек цигари.”, споделих за моето откритие.
Беше изключено момичето, оправящо стаите ни, да е бъркало в куфарчетата. Тогава кой? Спогледахме се и едновременно избухнахме в луд смях.
Излязохме на коридора, когато Батето си заключваше стаята си.
“Бате, да си виждал тука някъде да се разхождат две бутилки “Плиска” и един стек цигари?”, попита го Бумбето.
Хванат на тясно, Батето се засмя с познатата ни усмивка и веднага внесе яснота по въпроса:
“Бате, ами детето дойде да ми оправя стаята, пък аз да не му преча, го помолих да отключи вашите стаи, та да почакам в тях. После реших, че немските стомаси не са пригодени за такъв силен алкохол като нашата “Плиска” и ако го изпият, кой знае какви бели могат да станат. За да не се стигне дотам, аз ги дадох на това пухкаво котенце да вземе да ги хвърли някъде. А цигарите, ако съм ги взел, то е станало по погрешка. Хайде да тръгваме, че немците обичат точността.”
Ние отново се разкискахме. Батето, разбирайки, че му се е разминало, също.
Чак след няколко дни разказа част от задявките си с момичето от хотела, при което ние едва не припаднахме от смях.
В “Блумхардт” познатата процедура - приветствие за добре дошли, кафе с малък коняк. Излязохме на плаца, където вече бяха наредени първите 25 хладилни полуремаркета. В това време пристигнаха и шофьорите с новите влекачи, получени от Щутгарт. Водач на групата беше Лука Бекяров, завеждащ паспорти и визи при нас. Той беше огромен не само на ръст, но откъдето и да го погледнеш. Тежеше най-малко 150 кгр. нето. Батето казваше, че можел като нищо да изяде 64 кебапчета и даже да поиска още. Дори се закле, че той лично е присъствал на подобен подвиг на бате Луко. Между другото, дълго време в предприятието се разказваше за един случай, станал преди моето идване. Имало една външна тоалетна (нужник), останала отпреди години, с вече доста прогнили дъски. Веднъж, намирайки се на плаца, бате Луко усетил безапелационна и то “голяма” нужда. Решил да се облекчи в стария нужник, но преди да си свали панталоните, дъските не издържали и той потънал до шия в съдържанието на това древно място за облекчаване. Добре че беше висок два метра, та главата му останала навън. С големи усилия успял да излезе и веднага при бай Марко, главният мияч на автомобилите, който отвъртял крана до край и цял час се занимавал с хигиенизирането на бате Луко.
Заедно с шофорите започнахме преглед на ремаркетата, отбелязвайки всички “недоделки”, както се казваше тогава.
Хотелът ни не беше близко до фирмата. Затова, докато аз бях при полуремаркетата, Фелрад дал на Бумбето документите и ключовете на един “Фолксваген” костенурка. Вече имахме собствен транспорт.
Беше логично аз да карам, тъй като зад гърба си имах вече стотици хиляди километри, а и познавах движението във ГФР. Батето също беше много опитен водач, макар и да не бе свикнал с тукашното движение. Обаче зад волана бе застанал вече Бумбето, а той освен километрите, минати по време на шофьорския курс в София, не бе минал и метър повече. Макар и с подскоци, тръгнахме и ето ни на улицата. Ами после? Шарене по платното, качване по тротоара, резки спирания с изгасване на двигателя. Добре че немците не употребяват клаксоните си.
Батето седеше отзад и в критични ситуации дърпъше ръчната спирачка, което допълнително объркваше нашия шофьор, който вместо да си гледа пътя, започна да псува така, че и сръбски каруцар би му завидил. Да се смее ли човек, да плаче ли, или да се страхува. Цели три алтернативи, а не както при Шекспир - само две. Както и да е, пристигнахме някак си до хотела, където при паркирането счупихме фара на една от колите на паркинга. Собственикът, едно недоносче, веднага изникна отнякъде и започна да вдига врява. Аз го хванах за ръката под мишницата и едва не го повдигнах. Заведох го в хотела, обадих се на Фелрад и го помолих да уреди въпроса с дребосъка. С това, поне за известно време, приключи шофирането на Бумбето по улиците на града. Следващите дни, с един от нашите шофьори до него, той храбро въртеше волана само из плаца.
Още в София говорихме с Фелрад “Блумхардт” да ни изработи две разтеглящи се полуремаркета за превоз на дълги товари до 25, даже30 метра , като мостови конструкции, метални ферми и др. Имено във връзка с това, Фелрад ме заведе при главния конструктор, представи ме и попита може ли с нещо да помогне.
“Да, ако може кафе и бутилка хубав коняк. Другото вече е наша работа с колегата.”, отговорих аз.
Той се усмихна, каза на конструктора, че няма да му е лесно и си излезе. Минути след него секретарката донесе термос с кафе, чаши, бутилка “Курвоазие”, кутия шоколадови бонбони, ядки, и излезе. Надявах се, че този коняк няма да доведе до нежеланите ефекти както нашата “Плиска”, за което така загрижено ни предупреди Батето.
Главният коструктор, мисля че малкото му име беше Ханс, каза, че проектът вече е готов и извади чертежите. Още като погледнах главния чертеж, разбрах, че това не е ремаркето, което ни трябва и че тук ще падне голяма работа, както във Виченца, когато с главния конструктор на фирмата “Чекато” проектирахме първата автоматична мивка за товарни автомобили. Това е една много интересна история, но тогава бях сам и затова може би друг път ще я разкажа. А мивката продължава още да работи.
Извиних се на Ханс, че ще изляза за малко да видя нашите хора и ще се върна. Намерих Терзийски, началника на гаража в София и новодошлия наш инженер Алексиев, казах им сами да преглеждат и приемат ремаркетата, като само при важни случаи ме викат и се върнах при конструктора.
Казах му внимателно, че предлаганата конструкция трябва да се съобрази с условията, при които ще работят тези полуремаркета, както и целите, за които ги поръчваме.
“Господине, това е една много модерна конструкция и не разбирам какво Ви смущава.”, явно силно засегнат от думите ми, доста надменно, по немски, издекламира той.
“Добре, тогава да започваме. Вие и сам разбирате, че това са уникални полуремаркета и нашата обща цел е да създадем такава конструкция, която да бъде добра и то безплатна реклама за вашата фирма, а на нас да ни върши безпроблемно работата, за която ги поръчваме. Може ли преди това да пийнем, за да ни върви по-успешно работата?”, отговорих аз.
Той с готовност наля кафе и коняк, чукнахме се и започнахме.
След един час ние вече бяхме на ти, а старият проект беше прибран обратно в тубуса. След големи спорове уточнихме принципната конструкция, след което се заехме със самото проектиране. В продължение на осем плътни дни ние чертаехме, задрасквахме, спорехме, пресмятахме, но работата напредваше. Каквото беше уточнено, веднага се даваше на неговите помощници за техническо оформяне. И така до седем часа всяка вечер. На обяд ни носеха прекрасни сандвичи и бира. Просто работехме по “стахановски”. Накрая, след много спорове и корекции създадохме една чудесна конструкция. В прибрано положение, полуремаркетата имаха същите габарити, както нормалните бордови и при липса на подходящи товари, спокойно можеха да се използват като платформи, имаха и устройства за закрепване на контейнери, само дето по понятни причини бяха малко по-тежки. Те можеха да се разтеглят телескопично със стъпка от половин метър както по средата, така и след осевия агрегат, при осигурено стабилно застопоряване. При пълно разтягане имаха собствена дължина от 22,50 метра. Затова при самоносещи конструкции, дължината на товара без проблем можеше да стигне 27, дори 30 метра. Естествено, бяха предвидени всички необходими приспособления за сигурно закрепване на товара, осевият агрегат беше подсилен тип, беше предвидено управление на осите при завой и още куп, скучни за четене неща.
Когато пуснахме в експлоатация тези ремаркета (работеха предимно в България), те се изплатиха за по-малко от година и половина, а работиха цели 20 години.
Докато ние с Ханс “си пиехме” коняка, Батето и Бумбето обикаляли из града и вечер ме бомбардираха с техните подвизи.
Научих за новите им приключения с “Фолксвагена” из града, както и за това как веднъж Батето се загубил в един огромен магазин и понеже Бумбето не знаел телефона на жената - чудо от телефонната централа в София за да се свърже с него, бил принуден да го търси по радиоуредбата, разбира се, на български.
А когато Батето видял уникалната трамвайна конструкция, пресичаща града, при която вагоните се движат не по земята, а “окачени” като телфери, той попитал Бумбето какво е това. Той му отговорил, че това съоръжение е от началото на двайсти век и е било построено първоначално за превоз на затворници, предимно крадци и хора с нисък морал, от затвора до каменоломната и обратно. По този начин те нямало как да избягат. Чак когато закрили кариерата, направили междинни спирки и започнали да го използват като трамвай за превоз на гражданите.
Не знам доколко Батето е повярвал на тази чиста измислица, но той от своя страна под секрет ми довери, как като говорил по телефона със София, казал на своите хора да изпратят телекс до Бумбето от името на жена му, в който тя му нарежда на всяка цена да й купи костюм, който обезателно трябвало да бъде в розово. Лили беше доста вакла, да не кажа черничка и не понасяше розовото. Бумбето не се връзваше лесно, но като видял телекса с истинските индикативи и след като проверил при телеписката на фирмата и видял копието, явно му се е дръпнала водата. Дали е купил този розов костюм, той не каза, но след връщането ни в София се яви още първата сутрин със синина под окото.
Една вечер, вземайки си ключа от жената на рецепцията, Бумбето се заговори нещо с нея като спомена и г-н Гъстев. Батето веднага наостри уши като хрътка и ме попита какво си говорят.
“Не знам точно, но това което долових, никак не ми хареса”, отговорих аз.
“Какво, какво, кажи най после.”, продължи да настоява “любопитна Гана”.
Аз, разбира се, не знаех какво ще съчини Бумбето и затова отговорих, че е най-добре да пита него. После разбрах, че казал на жената, че душът на г-н Гъстев не работел добре и помолил да изпратят някой да го провери.
“Бате, какво толкова говори на рецепцията?”, попита веднага Гъстев, щом Бумбето се върна при нас.
“Абе, никак не ми се иска да ви разправям. Я по-добре да вземем по един душ, че след час ще дойдат да ни вземат.”, отговори уклончиво Бумбето.
“Стига с твоите душове и вани бе! Не му се искало да ни каже. И таз хубава. Че ние екип ли сме или що? При това стари другарчета.”, умираше от любопитсво Батето.
„Прав е Батето, как така няма да ни кажеш нещо, което се отнася до нас?”, „строго” се обадих аз.
“Е, добре. Ще Ви кажа, но това, което ще чуете никак няма да ви хареса.”
„Как така няма да ми хареса? Кажи най-после за какво става дума.”, моментално попита Батето.
„Лошо, Бате, много лошо. Намерили “Плиските” в стаята на нашата камериерка и я подложили на кръстосан разпит, ти поне ги разбираш тези работи. Момичето хъката - мъката, накрая изпяла всичко, което се е случило в твоята стая първата сутрин. А за такива работи тук няма милост. Лошо, лошо. Добре че са затворили каменоломната, иначе при всички случаи щеше да чукаш камъни там.”, обясни “възбудено” Бумбето.
“Брех, мамка му мечка! И сега какво?”, обезпокои се Батето.
“Не знам. Да вземем да те качим на самолета от Дюселдорф“, каза Бумбето, но веднага съобрази, „Да но тук ти имат всички данни и ако са се обадили в полицията, на летището веднага ще те арестуват.. Дали да не те натоварим в хладилник и да те изпратим за София, като онзи, дето го върнахме от Лондон.”, започна загрижено да търси някакъв изход Бумбето.
“Бумбе, ти акъл имаш ли? Нали всички хладилници ги товарим със стока, изискваща терморежим и Батето ще се озъби още след двайсет километра. А даже и товарът да не изисква температурен режим, както беше при споменатия случай, още при товаренето неминуемо немците ще видят, че има човек в автомобила. Знаеш, че в такива случаи, първата им работа е да се обадят в полицията. Не става.”, намесих се и аз.
“Ами тогава?”, доста угрижен попита Батето.
“Тогава ти си отивай в стаята и няма никъде да излизаш, а ние ще потърсим управителя на хотела и ще се опитаме да потулим работата. И никому дума!”, реших да го успокоя.
Батето веднага се качи горе, ние с Бумбето отидохме на бара, посмяхме се добре, пихме по една малка бира и отидохме в стаята на Батето. Той се разхождаше, както навярно Хитлер се е разхождал след краха при Сталинград.
“Какво, какво стана?, попита заеквайки той.
“Имаш късмет, че още не бяха се обадили в полицията, пък и човекът излезе разбран. Оправихме работата, даже и момичето няма да уволни. То, горкото, било сираче от ГДР.”, обясни резултата от мисията ни Бумбето, след което Батето се хвърли да ни прегръща и се закле, че повече няма дори да и погледне “клетото” сираче.
По-късно в София, по време на един моабет с наши общи приятели им разказах за подвига на Батето и за страха дето го бра тогава. Падна голям смях. В началото той се опита да се разсърди, после каза, че въобще не се бил вързал на измислиците ни с Бумбето, а накрая не само се включи с пълна сила в смеха ни, но даже и разказа подробности, които беше премълчал във Вупертал.
© Христо Запрянов Todos los derechos reservados