20 декември 1943 год., София
- Майко, майко, пак минават онези коли с две колелета и нещо дълго на тях.
- О, пак ли! Къде ли ще ударят този път?
Жената свали легена с прането от мивката, сложи в една чанта предварително приготвения пакет с документи, шише с вода и малко хляб - все пак тръгваше с четиригодишно дете. Облякоха се добре, обади се на свекърва си, макар да знаеше, че тя няма да напусне дома си, и излязоха. Петнадесет къщи надолу по улицата след тяхната имаше мазе, пригодено за скривалище. Когато наближиха, прозвучаха предупредителните сирени за въздушно нападение. В мазето вече имаше хора, явно и други бяха видели противосамолетните оръдия. Трима мъже ръкомахаха и говореха тихо в единия край. Няколко жени седяха на дървените пейки край стените. Две деца стояха до една от тях. Когато Нинка и майка ѝ влязоха, те се оживиха, защото се познаваха. Заприиждаха и други хора, и други деца. Мазето беше мрачно и неуютно. Пръстеният под, пръстените стени, грубо скованите пейки край тях ...