- Кажи ми, ще дойдеш ли на партито довечера? - не знам за кой пореден път питах Даниела.
Не можех да разбера защо бе винаги толкова дълбоко затворена във себе си. Каквото и да се беше случило в живота ù, не го споделяше с никого. Беше новото момиче в класа и тема за обсъждане, много ясно. За мен и в моите очи изглеждаше като всички други момичета. Опитвах се да я измъкна от монотонния ù начин на живот, но и родителите ù не позволяваха кой знае каква свобода, което ми се струваше прекалено. Съгласна съм, че да си на 15 не е хич лесно, но пък и да си в затвор няма да ти помогне да израснеш по пълноценно.
- Светлана, разбери ме, не искам да си създавам проблеми! Виждаш, че баща ми е много стриктен в тези неща. Понякога ми се струва, че съм някой от престъпниците му, които преследва по цял ден. Но и погледни от неговата гледна точка, страхува се да не ми се случи нещо. Разбирам го, професионално изкривяване... И ти ще си така, ако наблюдаваш през целия си работен ден насилие и престъпност. – опитваше се да извини баща си, повече пред себе си, отколкото пред мен.
Това да си полицай в днешно време е някакъв ужас. Смъртта те дебне отвсякъде. Примирено се съгласих и я попитах.
- Днес ще ти дойде ли на гости Красимир? Нещо напоследък не ви виждам много често заедно. Има причина за студенината в отношенията ви? – приятелят ù от старото училище, изглеждаше ми малко странен, но за сметка на това отношенията им бяха за завиждане, поне до преди три дни. Нещо се беше променило между тях, но така и не разбрах какво.
- Не. Има изпити и се налага да се понапъне малко повече от обичайното. – каза Даниела, като се опиваше да не ме гледа в очите.
- Плитка лъжа и те хванах, да знаеш, но не забравяй, когато се решиш, можеш да ми кажеш. Аз трябва да изчезвам, ще ти разкажа утре как е минало партито. – целунах я по бузите, взех си чантата и се запътих към вратата.
- Иска от мен да го направим... Нали знаеш, онова... Ама аз не съм готова, а толкова много го обичам. Ти какво щеше да направиш? – с отчаян глас изхвърли болката си Даниела, оставяйки ме с отворена уста, висяща на входната врата.
- Бих го направила само ако съм сигурна, че го искам, а не защото другият ме притиска! – казах задъхана от възмущение и добавих. – Виж, нека оставим темата за утре - нов ден, нови идеи, какво ще кажеш? Пази се! – провикнах се от стълбището.
Ах, умникът му с умник. Какъв му бил проблемът.
Има ли изобщо нещо друго, от което да се интересуват момчетата?
Не се задържах много на тази мисъл и бързо забравих разговора ни с Даниела. Мозъкът ми работеше изцяло върху това какво ще облека вечерта и дали щях да забележа някои нови физиономии. Старите вече ми бяха малко поомръзнали.
Изкарах от гардероба си няколко дрешки и се заех въодушевено върху щурото ми модно ревю, което представях пред себе си. Точно в разгара на великото ми представление ме прекъсна телефонът.
- Ало.
- Обещай ми, че утре ще дойдеш рано! Чувствам се ужасно, че те занимавам с глупавия си живот, но само ти ме разбираш. - каза набързо Даниела от отсрещната страна.
- Разбира се, че ще дойда. А пък аз за миг си помислих, че си се решила да дойдеш на партито! – подхвърлих ù, с надежда да я убедя.
- Не, но ти благодаря за поканата още веднъж. А, исках да те питам...
Линията прекъсна, за жалост. Опитах се да я набера, но даваше постоянно заето. Е, ще ми каже утре каквото и да е било. Ако пък е важно, ще ме потърси пак.
Облякох се, пооправих рошавата си коса и хукнах към приключенската вечер. Поне се надявах да е такава.
Голяма лудница. Музиката кънтеше навсякъде, започваше да ми става досадно и вече бях готова да си ходя. Отново останах разочарована. На вратата се сблъсках с Красимир, изобщо не очаквах, че ще се срещнем тук.
- Здравей, Светлана! – каза той с една ехидна усмивка на лицето си. Изгледах го малко свирепо и казах:
- Защо не си държиш хормоните малко по- добре в гащите? – той ме изгледа малко учуден и ме дръпна настрана от лудницата.
- Защо ми говориш така? - ме попита, сякаш не знаеше.
- Не знаеш ли? - усмихнах се аз на свой ред.
- Къде е Даниела? Не сте ли заедно? Жалко, и аз само заради нея дойдох на това тъпо парти. Тръгвам си. Ама, че досадно. - каза, запътвайки се към вратата.
- Чакай, чакай, искаш да ми кажеш, че си мислил, че сме заедно?
- Разбира се. Напоследък нещо ме отбягва и не разбирам каква е причината.
- Не разбираш, а може би си направил нещо?
- Не съм. Всичко беше наред, до момента в който един ден тя припадна или по-точно заспа в ръцете ми. Попитах я дали ù е било лошо, а тя започна да отбягва да отговаря на въпросите ми. След това започна да ме избягва. Обаждам ù се и тя прекъсва по време на разговора ни. Ще ми кажеш ли всичко наред ли е с нея? - изглеждаше доста заинтересован. Неговите притеснения бяха далеч от това, което ми бе разказала Даниела.
Колко странно. Веднага заработи мозъкът ми да ги сдобря и всичко да мине по мед и масло.
- Знаеш ли, утре ще ходя до тях. Ако искаш, ще ù направим изненада. Ела и ти, за да можете да се разберете. - казах, като искрено се надявах да си оправят отношенията.
Красимир се усмихна на идеята ми и заклати бодро глава.
- Добре, значи се разбрахме. Утре! Благодаря ти! – каза той и с това приключи вечерта.
На сутринта се събудих с главоболие, въпреки че не бях пила нищо. Оправих си училищната чанта и се запътих към Даниела. По пътя срещнах Красимир, целия сияещ от щастие. Не можех изобщо да се усъмня, че щастието му би било лъжливо. Не можех да ги разбера изобщо влюбените, толкова детски номера си правеха един на друг, че направо ми се струваше излишно. Качихме се и звъннах. Майка ù се приготвяше да излиза за работа. Посрещна ни с усмивка както винаги, но и някакво напрежение имаше постоянно изписано на лицето ù.
- Здравейте, деца! Даниела е в стаята си, теб те очаква, а за теб ще се изненада. - каза, поглеждайки към Красимир.
- И ние решихме да ù направим изненада. - казах аз, усмихвайки се глуповато. Как ли ни приемаше тази жена. Надявам се с добро. Никой от двама ни нямаше лоши намерения.
- Оставила съм кафе в кафеварката, ако ви се пие, сипете си, а на масата е закуската. Лек ден, деца, и да си изкарате добре. - каза жената, затваряйки вратата.
Влязохме и аз се запътих към кухнята, а Красимир към стаята на Даниела. Реших за кратко време да ги оставя сами, пък после щяхме да си доизясняваме нещата. Пуснах си тихичко музика и затропах с пръстите си по масата. Не разбирах, но нещо ме изнервяше. Огромно напрежение ме потискаше, независимо, че обстановката беше супер. Даже и музиката ми звучеше прекалено монотонно. Чух хлопването на врата и подскочих цялата. Краката ми напрегнато се разбързаха към стаята на Даниела. Отворих вратата и замръзнах на място. Дрехите ù бяха разкъсани и по тях имаше кръв, а в ръцете си държеше пистолет.
- Как можеш да ми го причиниш това? Как можеш? Знам, че вината е в мен, че не ти казах, но това не те оневинява. Виж какво ми направи! Как ще продължа сега живота си, и то това ако е живот с моето ужасно заболяване... Да, болна съм от нарколепсия. И без това съм като белязана. Разбирам, че нищо не ти говори, но ако не бях споделила с теб, нямаше да ме е яд толкова много...
Спрях да я слушам, останах ужасена от всичко, което виждах и чувах. Пистолетът в ръцете ù се тресеше, а Даниела изобщо не беше на себе си. Бавно се приближих към нея и се опитах да го взема от ръцете ù. Без съпротива ми го даде и се отпусна безпомощна на кревата. Явно пак беше в състоянието, за което ми говореше. Несъзнателно насочих пистолета към слепоочието си и натиснах спусъка...
Обмисли, преди да вземеш каквото и да е решение...
© Елeна Todos los derechos reservados