Беше не много отдавна. Мислех си, че постъпвам правилно. Но не беше така. Всъщност грешах. Оплитах се вътрешно в себе си и всички пътища
се събираха в една точка. Възел, преплетен милиони пъти и нямаше изход.
Нямаше светлина, нито дупка или празнина през, която да изляза. Трябваше да се боря сама.
Принципи поглъщаха същността ми, търсещи истини и отговори на въпроси.
Но не можех да мисля вместо други. Изплуваха изградените в мен етикети.
Етикети за хора, за чувства и какво ли още не. И се обърквах. Не успявах да се поставя на тяхното място. И бягах. Бягах от всичко, което смятах за неправилно. Всичко, от което изпитвах страх или болка. Съмнявах се и страдах.
Ужасно противоречие присъстваше в мен. Не успявах да разбера самата себе си.
Светлината се пречупваше толкова бързо и минаваше през душата ми, осветявайки я само за секунди и после пак си тръгваше. И пак настъпваше нощта. И пак ставаше мрак. И пак цареше непонятна и непозната досега тишина.
Пронизваше нещо сърцето. Нещо, приличащо ...