Животът е странно нещо, нали?
Красотата му откриваш, когато започваш да я губиш малко по малко...
Откриваш какво имаш, когато го загубиш...
Откриваш кой си, когато вече даже никой не си...
Губиш и печелиш... искаш повече, искаш да се научиш да губиш, но така и не съумяваш да го сториш...
Казват, че споменът е единственото място, откъдето не могат да те изгонят. Може би, но мисля, че е време да се изгоня сама от спомените си. Не искам да живея в своя измислен свят, да виждам това, което искам, да вярвам във вятъра, да мечтая с изгрева и да роня реки от сълзи със залеза. Не искам да идва краят, но не мога повече така. Изморена съм от игри, от чувства, от болка, от безсилие... Искам щастливия край от приказките, макар да знам, че няма да го получа... Открих красотата и я загубих. Сега е тъмно, очаквам деня. Надявам се да дойде скоро, за да я открия отново...
Ооо, ще ми се да вярвам... Искам да вярвам! Искам да вярвам отново във вятъра, в мечтите, в шанса... но ми се изплъзва. Понякога за ...