С посвещение на един загубен приятел.
"Приятел е този, който знае песента на сърцето ти и може да ти я запее дори, когато си я забравил."
Чувал ли си някога една от онези истории, които започват хубаво, после стават тъжни, а края им е неизвестен?! Сигурно си слушал и разказвал много такива. Но приседни тихо и отдели малко време за да чуеш и моята. Тя е пропита от дъха на много теменужки в пролетните следобеди, невинно детство, грижливо прибрано в моята кутийка за спомени, малко късче от едно хартиено сърце с прогорена дупка в средата.
Колко дълго, мислиш, сме в състояние да затваряме вратата на спомените?! Ами тази на чувствата?! Толкова много врати има това малко хартиено сърце. Не мога да ги удържам затворени всичките. Затова ги пускам... Заслепи ме ярката слънчева светлина, която нахлу. Паднах в дупка, но, уви, не заешка. И тук долу е толкова тясно. Не съм нито достатъчно малка, за да остана, нито достатъчно голяма, за да изляза. Остава да извървя своя път до ръба. Така и ние с теб трябваше да извървим своя път... и просто се отдалечихме. В незнайни посоки, по непознати пътеки. Дали ще се срещнат някога отново нашите пътища?! Не зная, но се надявам, а това е толкова човешко.
Напомня ми музикална кутийка. Когато я отвориш засвирва позната мелодия и момиченцето и момченцето в средата започват да танцуват, като завъртайки се се раздалечават. А мелодията продължава... докато на финалния акорд те - двете фигурки отново се срещнат, за да продължат да танцуват заедно. Тогава затварям кутийката и мелодията спира. Но нали ти казах - краят не ми е известен...
© Миглена Ангелова Todos los derechos reservados