БЕЗ ЗВЕЗДА
Стаята на хижаря угасна.Всичко потъна в мрак. Само отгоре, като кандила в храм, блещукат звездите. Поглеждам на изток. Търся блестяща звезда. Дядо я наричаше Керванджийката. Някога за часовник са ползвали звездите, повдигне човек тояга и разбере колко часа има до изгрева. Тази звезда се явявала рядко.
Веднъж керванджиите я объркали със Зорницата, загубили пътя и загинали в снежната пустош.
Пред очите ми стои момче с таралежови коси и уморени за годините очи. Нарамил раницата с провизии, всяка ваканция се качва горе в планината. Наоколо гора и ливади. Най-близкото населено място беше на час разстояние.
През лятото се надпяваше с птиците. Четеше романите на Джек Лондон.
Зимата беше друго нещо. Докато направи пъртина до дядовата къща, по три пъти се изпотяваше по чукарите, покрити от дебелия сняг. Не можеше да спре, красотата на заснежената гора галеше очите му. Поздравяваше всяко дърво, опитваше от всеки поток. Но най-голямата му радост беше кучето, което го чакаше по средата ...