БЕЗНАДЕЖДНОСТ

 Пред кръчмата…

Под стрехата…

На масичка…

Пред чашка …

Маркиза!

Брадясал, оръфан, смачкан…

Обвит в облак от дим!

Уникат!

Всичко може, всичко знае, от всичко разбира…

Само едно не може да прави!

Да лъже!

И затова не прокопса…

Иначе….

И от дърво свирка ще ти направи..

И от камък богиня ще ти издяла…

И рисуваше, и дялаше…

И художник да ти потрябва, и скулптор да ти потрябва…

Маркиза!

Не търси друг!

Мълчи, пуши, дими и поръчва, чашка след чашка…

Тия дни се върнал…

… преди години, един ден му поръчали да украси стените на нещо и луксозно, и представително, и за посрещане на скъпи, че и прескъпи гости…

В една дивна местност, край града, де една рекичка, през вековете просекла пролом, и се вие и извива покрай скали - ръбати, чепати, ниски, високи, озъбени, загладени, голи или обрасли с дървеса и треволяк…

Ту до реката, ту над нея, ту тя се провира под тях…

Прелестна дивота!

И сигурно оня, де е правил проекта за сградата…

Когато е стъпил там, е подивял… ако не си е бил луд!

И направил най-дивия си проект!

Курдисал сградата на най-дивото място!

Там, де реката се извива като змия, леко се отдръпва от скалите и те отначало плавно, а след това изведнъж се стрелват до небето и виждаш от него няколко педи, закачени по върховете им…

Там курдисал сградата!

Над реката, пред скалите, в скалите…

Влизаш в голямата зала и тръгваш из нея…

Тераса до тераса, една до друга, една след друга, една над друга, крачка след крачка - три напред, една нагоре…

И по средата спираш, преминаваш над реката под тебе, оглеждаш се във водата и продължаваш нагоре, а пред теб, отсечени, една след друга, една от друга по-големи, една от друга по-високи стени…

И последната…

Най-високата…

Издялана от скалите…

И покривът върви, и се издига с тебе…

И там, в дъното, на най-високото…

На скалата…

Там Маркиза предложил да издяла, да извае…

За символ на града…

Една Мадона!

Кога утвърждавали проекта… само един възразил:

- Това е за символ на България! За народното събрание е!

И я издялал Маркиза!

На грубата, озъбена, насечена, дивна скала…

Издялал Мадоната!

Прелестна женска фигура…

Такава, де ни си видял …

Такава, за каквато само можеш да мечтаеш…

А Маркиза си и мечтаеше…

Беше си не само стар, но и заклет ерген…

Полуоблечена, полузавита, полузакрита, полуоткрита…

Прелестна!

И като влезеш…

И очи не откъсваш!

Магнит!

Това е то голямото изкуство!

Привлича като магнит…

А Маркиза го умееше…

Той си беше маркиз в изкуството!

И го обявиха за такъв, кога издяла Мадоната…

… та тия дни, като се върнал от еди-къде си, отишъл първом да си я види…

Творението си, любовта си…

Символът, както беше рекъл оня…

Че с него си живееше...

Че и нищо друго да не направеше, това стигаше…

Това беше не само изкуство, това беше животът му…

Не срещнал жена в него…

Никоя не го удостоила и с поглед…

Брадясал, смачкан, непрокопсал…

И той, дето всичко можеше и всичко правеше…

Изградил образа ù такъв, какъвто мечтаеше…

И с него живееше!

И като отишъл да си го види…

Видял!

Полуразрушена сграда, полузалята от реката,…

Тревясала, буренясала, ограбена, запустяла…

И стъписан, пристъпил…

И влязъл в руината, и тръгнал по терасите...

Нагоре…

Към стената…

Към Мадоната!

Към живота си!

Към любовта си!

И онемял!

Тя била разстреляна!

Направена на решето от куршуми!

Окъртена, издраскана, надупчена, надписана…

С думи, от мръсни по-мръсни…

С изкъртени гърди…

С дупки вместо очи…

Под стрехата…

До масата…

Пред чашата…

Поредната!

Един маркиз…

Брадясал, смачкан, отчаян…

Оплакваше…

И мечти…

И живот…

И символ…

Беше ги видял разстреляни…

Един благородник пиеше…

Един труп плачеше…

^{… и го чу, и го записа…}

^{в лето господно, две и дванайсто…}

^{рабът божий, де беше изтипосал сградата там…}

^{и слушаше, и не посмя…}

^{ни да отиде, ни да види…}

^{А си наля…}

^{И отля…}

^{За „Бог да прости”…}

^{И Маркиз, и Мадона, и Символ, и Култура…}

^{И се напи!}