Уили преплиташе крака. Отключи апартамента след няколко неуспешни опита. Най-накрая се озова вътре. Метна ключовете на масичката и се наведе да събуе обувките си. Прекатури се и падна на колене. Отчаян стон излезе от устните му. Имаше нужда от помощ. Не трябваше да се одрънква чак толкова. Завъртя се и седна. От тази позиция беше сравнително по-лесно да се отърве от проклетите обувки. Изхлузи ги и ги метна, изнервен. Съблече якето си и го остави на земята. Загледа се във вратата отсреща. Беше затворена. Запълзя към нея. Изправеше ли се, нямаше шанс. Докопа се до бравата и натисна надолу. Вратата се отвори и той пропълзя вътре. Леглото му беше празно, просна се върху му и издиша облекчено.

         - Ей, пич, пак си прекалил с твърдото, а?

       Уили хвърли на Зи премрежен поглед. Опита се да направи жест с пръст, но ръката му падна тежко на леглото.

        - Ще попиташ ли какво стана снощи?

        - Има ли смисъл? – изфъфли Уили.

      - Всичко вървеше добре. – Зи се надигна на една страна в леглото – Изведнъж телефонът ми звънна. Беше тъпия ми шеф. Един от танцьорите бил се разболял и ме врънкаше да го сменям. Когато се обърнах, Аная я нямаше. Представяш ли си? Потъна вдън земя.

       - Ъхъ.

       - Не мога да повярвам какъв номер ми погоди.

       - Обади ли ѝ се?

       - Не.

       - Откъде знаеш тогава, че ти е погодила номер? Обади ѝ се и ще разбереш.

       - Знаеш ли, пич, прав си! – Зи скочи от леглото и грабна телефона си.

       Докато Зи се опитваше да открие номера на Аная, Уили затвори очи и се унесе. Събуди го гласът на Зи. Отчаяние, примесено с ярост.

       - Какво става? – попита Уили.

      - Не знам. Чува се едно пукане. Нищо друго. Не дава нито сигнал свободно, нито заето. Само едно проклето пукане.

       Стискайки ядно слушалката, в главата на Зи започна да изплува идея. Или предположение. Седна рязко на леглото и се вторачи в приятеля си.

       - Ами ако е отвлечена?

       - Какво?

       - Да. Не знам. Звучи нелепо. Но…

       - Зи, защо просто не отидеш в дома ѝ и не провериш?

       - Господи, какъв глупак съм! Ама, разбира се! Още сега отивам!

      Зи скочи също толкова рязко. За миг му се зави свят, но бързината си струваше. Беше сериозно. Случаят беше спешен. Не търпеше отлагане.

       - Зи… Часът е седем. Дали е удачно да я безпокоиш по това време? Може да спи. Така де, ако си е вкъщи.

       - Не ме интересува! Дори да е два сутринта! Нужно ми е обяснение!

       Зи грабна якето си и излезе. Уили зарови лице във възглавницата и едва чуто промърмори:

       - Влюбен откачалник!