Застанах пред прага на къщата и се загледах в далечината. Морето се бушуваше. Вълните бяха високи и се надпреварваха по пътя си към брега. Беше студен есенен следобед и това, че зимата скоро щеше да настъпи се виждаше по трите тъмно жълти листа, които се полюшваха на дървото пред къщата в хармоничен такт, опитвайки се да оцелеят по – дълго. Вятърът все пак ставаше все по-силен и по-силен, и след секунди едно от листата се откъсна от дървото и вихрушката, която междувременно се бе образувала, го грабна и го отнесе надалече.

Всъщност листата на дърветата са точно като хората. В началото са малки и зелени, здраво захванали се за клона  (за живота) и дори и най-силната буря е безсилна пред здравината на захвата и с дървото (с живота). В средата на живота си са зелени, големи и силни, вече се полюшват при някоя по-силна буря, но все още здраво са се впили в клона (в живота) и не се пускат. През ранната есен на дните си бавно започват да повяхват и да се оттеглят тихо. Вече шанса да се отпуснат и да бъдат отнесени става малко по-голям, но не колкото в края на есента, когато сякаш всички сили, които са притежавали са се изсмукали от тях. Те се смаляват и спарват, стават много по-податливи на вятъра и лесно се отдават в обятията му. Започват да се предават леко по-леко, като накрая остават само най-силните. Но дали си силен, или не, в тази игра няма значение, рано или късно се разразява буря и те хваща в ледената си прегръдка. Дори да искаш да избягаш няма значение, защото вече си неин заложник.

Самата асоциация за подобно нещо ме накара да настръхна. Веднага си представих Лея. Тя бе станала заложница на ледения капан, който бурята (смъртта) ни приготвя.

Изведнъж усетих, че малка сълза “пробяга” надолу по лицето ми, а нещо в гърлото ми се надигна. Спомних си деня, в който купихме тази къща и колко бе щастлива тя в този ден. Обичаше морето повече от себе си и истински се наслаждаваше на дните, които прекарвахме тук.

”Бих умрял за нея”

 Мисълта изникна в съзнанието ми като куршум и също толкова бързо се потопи в онази част на мозъка ми, в която цареше пълен мрак. Все пак се съгласих със себе си и за това казах това отново, тихо, на глас:

-          Бих умрял за теб, Лея – вятърът отново се усили и отнесе изреченото заедно със себе си.

Усетих как още една сълза си пробива път навън и за това побързах да избърша очите си преди да започнех да ридая като бебе. Не исках да го правя.Откакто Лея бе починала бях плакал само веднъж за нея – веднага след като спрях да усещам пулса и след като онзи кучи син я застреля. Вътре в себе си бях плакал стотици пъти, плачех и в момента и щях да продължа да плача още дълго време, но на повърхността не давах на силата да се поддава на тъгата ми. Помня, че след като плаках като бебе в онзи момент, когато Лея напусна света на живите си бях забранил да плача. Бях оставил безжизненото и вече тяло на пода в спалнята, бях се изправил със сетните сили, които ми бяха останали и си бях казал: ”Ти си Матю Андерсън. Ти не трябва да плачеш. Не заради теб, заради нея”. След като си го казах се обърнах тихо към Лея и казах – “Обичам те!” Колко време бях останал в безсъзнание след това не зная. Знам, че когато се събудих бях в Ню Итън на 100 километра от къщата на брега на морето, където бе починала жена ми. Бях в апартамента, който беше първото жилище, с което разполагахме аз и Лея. Когато излязох видях некролога.

Подсъзнателно вече знаех какво се бе случило, но случката, която бе разиграла преди да изпадна в безсъзнание си спомних едва сега. Оправих се и пристигнах направо тук – в къщата, която се бе превърнала в смъртен одър за съпругата ми.

Натиснах леко дръжката на бравата и тя се отвори с леко прищракване. Когато влязох се оказах в една напълно гола стая. Нямаше я красивата масичка, която бе разположена близо до прозореца, нямаше го красивия персийски килим, който с Лея си бяхме купили от Турция по време на една екскурзия през 2005, нямаше го огромния стенен часовник с кукувичка, който Лея  бе намерила на тавана след като купихме къщата и напълно  бе реставрирала. Нямаше ги и трите картини, които Джим Кланш – наш семеен приятел бе нарисувал по време на престоя си тук заедно с жена си. Едната изобразяваше морското дъно, втората показваше два орела в красив боен танц, а третата изобразяваше гледка към морето от нашата къща. Лея изключително много харесваше третата, казваше, че когато влезе в къщата и я види се чувства много по – спокойна, чувства се като у дома. Може би аз не го казвах на глас, но и аз го мислех. Всъщност точно тази картина беше любимата ми на Джим от цялото му творчество като художник.

Той и жена му Мария ни гостуваха за последно преди три години и именно тогава той нарисува “Диво и необятно. Морска синева” (както той сам беше кръстил картината си). Всъщност отначало Джим искаше да я вземе със себе си и да я включи в новата си изложба, но Лея бе толкова впечатлена от нея, че Кланш ни я подари.

Това беше и последният път, когато с Лея го видяхме. Почина шест месеца по-късно от масивен инфаркт на едва 36-годишна възраст. И двамата с Лея бяхме истински шокирани от новината и тъгувахме заедно със семейството на Джим. Тогава не знаех как се чувства Мария , и когато отидохме на опелото и казах, че времето лекува и тя все някак ще се справи. Едва сега разбирах защо тогава тя ме изгледа с онзи измъчен поглед и не отговори нищо.

Сега знам. Защото и казах грандиозна глупост. Когато загубиш половинката си в живота си толкова тъжен и немощен и толкова трудно продължаваш напред, че ти се струва, че всички хора са просто фон на случващото се с с теб. Че просто са част от една шибана картина, която понякога ти помага да се успокоиш, но никога не ти помага да забравиш. Въпреки че не вярвам, че дори е възможно някога да забравиш. Колкото и да казват, че времето лекува това не е вярно. Времето не лекува и колкото повече време минава, толкова по сам се чувстваш.

“Бих умрял за нея” .. Ето отново. Мисълта отново се стрелна в ума ми и си тръгна, както и бе дошла – неканена. Изведнъж усетих, че ми става лошо и за това седнах на пода. Красивият персийски килим, който Лея така грижливо бе избрала от Турция сега го нямаше и бе останал единствено ореховия ламиниран паркет, който беше сложен в къщата още преди да се нанесем. Седнах на земята и се замислих. Осъзнах колко сам бях в този момент.

Преди онзи побъркан да влезе в къщата тя ми бе всичко. Имах семейство, разбира се, родителите ми все още бяха измежду живите, заради което се радвам много, но все пак бях свикнал толкова много Лея, че за мен не съществуваше друго семейство освен оново, което беше тя. Тя просто беше човека, който беше опората ми в живота. Разбираше ме без думи, аз нея също.

Сега, като нея я нямаше сякаш и мен ме нямаше. Къщата показваше това по-добре дори от самия мен, защото когато станах от пода и продължих да я разглеждам това, което  до сега подозирах... е... вече бях сигурен в него.

Влизах от стая в стая, хиляди спомени нахлуваха в съзнанието ми и водеха война помежду си, имаше  хиляди картини в главата си, и все пак нищо не можеше да скрие това, което виждах – къщата беше напълно празна. Нямаше нищо.. в нито една от стаите. Осъзнах това, едва когато излязох от дневната на втория етаж, в която преди с Лея прекарвахме голяма част от следобедите си заедно. Остана само една стая, в която още не бях влизал – спалнята ни. Мястото, където бе починала.

Приближих се до красивата бяла врата и понечих да вляза, но се стъписах. Нещо в мен казваше, че е трябва да го правя. Нещо в мен не ми позволяваше да прекрача прага на тази врата. Чувството, което изпитах тогава беше чувство, което не бях изпитвал никога преди. Емоциите в тялото ми надделяха и аз просто се сринах на земята и започнах да плача. В съзнанието ми отново започнаха да изкачат хиляди спомени кой от кой по – тежки и по – тежки. “Бих умрял за нея” – мисълта за това отново влезе в ума ми неканена и аз се опитах да я изтръгна от него. За жалост – неуспешно.

 Колко време бях прекарал на пода ридайки аз самия не знаех.  Когато се осъзнах отново, вече беше започнало да се смрачава, а последните лъчи на слънцето бяха озарили вратата. Отворих я безшумно и също толкова безшумно влязох в стаята. Беше празна. Празна като всичко останало в тази къща. Празна като душата ми в момента. Огледах се. Припомних си леглото, на което се любехме, дивана, на който изкарвахме заедно следобедите си сгушени, гледайки поредния епизод на някое реалити шоу и усмихвайки го. Спомних си всички онези щастливи дни и спомени, които лъхаха от тази стая. Спомних си и последния път когато я видях.

Тъкмо се бяхме върнали от екскурзията си до Тоскана и аз още бях на долния етаж, когато чух изстрел. Качих се колкото мога по – бързо долу и я заварих на земята. В бялата си рокля, която сега беше придобила цвета на разцъфнала роза с всичката тази кръв по  нея. Огледах се. Нямаше никого. Хвърлих се върху нея и започнах да я разтрисам. Една част от мен още тогава знаеше, че всъщност тя вече е мъртва, но една друга част не искаше да повярва на това. Когато долових ръката и и видях, че пулса и е спрял, извиках, колкото сила имах и се строполих върху нея.

Кога куршумът беше пробил сърцето ми самия аз не знаех. Усетих го, но беше сладка болка. Знаех, че сега щях да съм с нея. Прегърнах я и затворих очите си.

“Бих умрял за нея” – мисълта отново се появи в ума ми. Приближих се до светлината и просто промълвих:

-          Вече го направих.