– Имаме две минути, Ян! Време е да побързаш, преди да те изключат.
– Искаш да кажеш, че ще ми спрат мислопотокът и ще съм загубен отново?
– Не, Ян. Ще те изключат и ще бъдеш изтрит. Моля те, побързай.
– Но …
– Ян, моля те. Включи старият си компютър. Моля те, запомни името ми. Когато отново отвориш очи, трябва да си спомниш. Помни тези четири букви: Нона.
– Но … Ти каза, че се казваш Бисера? – компютърът на Ян вече зареждаше античното ХР Pro SP2.
– Да, Ян! Ще ти разкажа, когато…
Светлината угасна.
Тишина.
Бисера свали слушалките, шлемът и изключи компютъра.
***
Каляската подскочи и се наклони, а после всичко се случи шеметно бързо.
В мигът, в който белият принц полетя към отсрещната стена, навън се разнесе див крясък.
Последното, което чу принцът беше звукът от глух удар на нещо кухо в нещо твърдо. После загуби съзнание.
В същото време навън, дружина разбойници преграждаше пътят назад.
А отпред, върху поваленият напреко на пътя смърч, се изправи дребничкият силует на Кара Ивана воеводата.
Някои от близките му съратници знаеха, че истинският воевода е стрина Калина, жена и пръв съветник на воеводата, но си траеха за това, защото Кара-та много се лютеше, а им беше едничък.
***
Мелодията се завъртя край него.
Чу песента някъде дълбоко в себе си.
Почуства ласката и първо край сърцето си, същото което беше спряло да бие преди много и дълги години.
После чу как се вплита във вятъра, понесе се надолу и се вплете в тревите, мушна се в процепа на дефилето и се понесе над скали и дървета.
Думите галеха света край него. Изправяха счупените стръкчета трева, завъртаха се в цветовете на овошните дървета и ги наливаха с цвят, напълваха класовете на житото, заставаха за миг край люлките на родените тази пролет деца, и като майчина ласка ги завиваха в топлината си.
Ииаан знаеше.
Това бе песента на земята. Песен носеща живот.
Когато биваше запята, идваше ново време.
Време на рат и време на бран.
Смърт и живот, които песента щеше да отнесе или да събуди.
Идваше война и Ииаан трябваше да я спре.
Светът щеше да бъде различен, дори и последният змей да загине.
А песента се мушна под крилете му и леко го понесе към планината.
***
– Тъй, тъй … Я да видим какво си имаме тук – рече Кара Ивана воеводата и приглади мустака с ръка, а другата спусна върху пистолета кремъклия, подмушнат под пояса.
Широка и топла усмивка се разля под мустакът му, а в очите блеснаха весели пламъчета, предвкусвайки добра печалба.
Пред него отбор юнаци се беше строил пазейки завързаните екипажи на каляските и тримата принца.
– Вие, негодяи … Ще отговаряте пред бащите ни … – недоволстваше черният принц – Бандити … Разбойници … Ще кажа на таткоооо. …
– Таткооо, таткоооо … – включиха се към вопъла и другите два принца.
– Татковите! – Усмихна се още по-широко под мустак Кара Ивана воеводата, а отборът юнаци си намести калпаците па рече:
– ХА ТАКА!
***
Ботът обхождаше мрежата записвайки масив от последните търсения.
Търсене:- Змей? … – Какво е Змей?:
Съвпадение:
Змеят е митологично същество, наподобяващо змия, обикновено с повече от една глава и покрито с люспи тяло.
Змеят може да се превръща в красив млад мъж и да подмамва или отвлича жени. От тях се раждат юнаци. … **
Заявка:Ян-Янич: Съвпадение-статус#-не-доставено:
Търсене/служебно/:Ян-Янич-статус#-не-са-открити-съвпадения#*не-присъства-в-базата-данни:
…
***
Момичето се катереше по скалата намирайки мъничките процепи по които да стъпи.
Погледът и търсеше проблясъците на водата от изворчето, което долу в селото се превръщаше в малък, но пълноводен поток, а далече в равнината, събирайки в себе си водите на още няколко потока, наричаха Реката на кралете.
Тук горе обаче, реката беше далече. Тук някъде беше това, което наричат изворът на живата вода.
Бисера се беше запътила точно натам.
В тишината на високото до ушите и стигна тихото ромолене на ручеят.
Беше близо.
По устните и разцъфтя усмивка.
Трябваше и жива вода, и тя щеше да стигне до нея.
Седмица се спусна откакто дядо и ходи до дълбокият дол, дето се беше затрило магарето.
Спускал се надолу в дерето, когато камик се търкулнал, та го затиснал до една габрова издънка.
Случило се по пъто отгоре да мине Радой калпаклията, та го чул и обадил на кмета. Та се събрале със Спаско горският и Минко Дереджето, намерили дядото, па го откарали при фелдшера да го намести. А по пътя се показало и магарето, че вървяло до къде фелдшера на десет разкрача назад, а после пак след тях, та се прибрало с оклюмали уши, като че да е знаело какво е сторило.
А дядото от тогава място не може да си намери в постелята. Както и да се завърти, боли го, та не спи и нощя.
***
Слънцето бавно се катереше по планината.
В полето на юг, хиляди лица го следваха по пътя му, нетърпеливи за всяка глътка светлина.
Къде обяд, голямото му жежко колело стигна върхът.
Слънцето го подпря в един процеп на скалата и седна да си почине.
Изпод скалата излезе змеят.
Поздрави гостът си и му подаде бъклица чиста, и жива вода, за да отпие глътка живот, че да има сили по пътя към долната земя.
Слънцето отпи, а когато утоли жаждата си, усмихна се и притегна поясът си готово да превали пладне.
За миг поспря, заслуша се в песента на чучулигата, скрита в горските клони в ниското.
– Сполай ти Аяне! Да ти пребъдат дните.
– И тебе лек път, Светлико! – отвърна Ииаан.
***
Бисера се оглеждаше в мъничкото огледалце образувало се в скалите малко след изворчето.
Сигурно тук се оглеждаше слънцето по пътя си към заника.
Старите казваха, че спирало да си почива на върха.
А там всеки ден по пладне го посрещал змей и го гощавал с бъклица жива вода.
Бисера не вярваше в това. Та змеят трябваше вече да е толкова стар, че ако е жив, едва ли можеше да изпълзи от пещерата.
Ето че пладне превали, а змей се никакъв не вижда.
– Ти трябва да си Бисера! – каза някой точно зад нея.
Сърцето и подскочи.
– Така ми казват, а ти …? – с престорена смелост проговори тя.
– Да? Попитай ме!
– А ти, ти змей ли си? – Бисера не смееше да се обърне.
Но този глас. Беше младежки…
– Казват, че съм. Ама може и да бъркат. Ти кажи, змей ли съм, или човек.
– Ами ако си? Баба ми казваше, ако някога срещна змей, в очи да го не гледам. Казваше ми, че веднъж като те погледне те омагьосва и вече не знаеш дали си, или не си се раждала.
– Че от къде баба ти го е чула това? Бабини приказки …
– Може да са бабини, ама ти може и да си змей. Че какво ще дириш тук навръх скалите. По-добре си върви. Ето и аз ще си тръгвам. – Бисера закачи на колана си малката бъкличка с жива вода и пристъпи встрани заднишком, така че да не поглежда към този, който стоеше зад нея и почти я беше уплашил.
Кракът и стъпи върху камъче.
То се търкулна.
Бисера политна в пропастта.
Чу се плясък. А след него сива сянка се спусна подире и.
Две ръце я прегърнаха и светът изчезна.
© Иван Todos los derechos reservados