1.

- Ще закъснееш, Тайсън! – провикна се от стълбите Слай. - Или може би искаш да те потроши?!

- Спокойно! - отвърна Тайсън със сънит глас. - Какво толкова? Досега не съм закъснявал за срещите си. Какво има за закуска?

- Пържени филийки по мексикански.

- Люто? - ококори се Тайсън.

- Братле, това, че са по мексикански, не значи непременно, че са люти. - успокои го брат му и го подкани да седне.

- Може би не трябва да ходя – почуди се другият. - Може би просто трябва да си остана тук поне днес, докато татко забрави. - каза той и си отхапа от филийката.

- Хаха - усмихна се Слай - Първо: татко не забравя. И второ: може би е по-добре да се извиниш, не мислиш ли? - той сложи ръка върху рамото на брат си.

- Няма начин! - отсече Тайсън. - На тоя глупак няма да се дам. Не е честно той да измисля всичко, да обира лаврите, а аз да съм наказан. Няма да стане!

- Добре де, добре. Само се успокой. Искам да кажа, че мисля, че май е по-добре да се разберете със Сийтън и толкова.

     Тези думи накараха Тайсън да се замисли. Дали пък не беше по-добре насаме да се разбере с опонента си. Дали пък нямаше да направи нещо, че той да спре да го тормози...

- Е, ставам! - каза изведнъж Тайсън и стана от стола.

     Брат му също стана, като се завъртя и го погледна. После каза:

- Внимавай!

     Тайсън се обърна и се приближи до Слай. Сложи ръце на тила му и го целуна нежно по челото.

- Ти не се притеснявай. - успокои го той. - Знам какво върша, защото...

- Си по-големият. - довърши брат му, а Тайсън поклати глава одобрително.

- Точно така! Чао!

     Тайсън се обърна и се качи по стълбите. Влезе в стаята си, погледна компютъра, след това бавно отиде до прозореца и се загледа невиждащо в улицата. За миг се замисли дали наистина живота, който живее е реалност или просто сън...

     Обърна се и погледна високото огледало. Хвърли поглед по него, разгледа древните орнаменти, погледна изящно направените обърнати пентаграми и разтърка тила си. Замисли се малко и тръгна към него. Застана пред огледалото, стъпи една крачка напред, после втора... скри се зад него.

2.

     Както обикновено мина през големите порти и пред него се откри гледка изразена в буйни пламъци, разположени около площадка (с диаметър около 20 метра) . Влезе по- навътре в тях и като махна с ръка те се отместиха. Новият изглед беше в новите две големи порти. Пред тях обаче стояха мъж и жена. Може би чудовища и муза.

- Ха, адски красив както винаги, Тайсън. - каза жената.

- Старая се, Хелена. - отвърна хладно момчето.

- Откога не си идвал тук. - обади се с дрезгав глас мъжът. - О, чакай да помисля  - той сложи пръст на устните си и погледна нагоре - от миналата седмица, може би. - засмя се.

- Хахаха - каза иронично Тайсън. - Смешно ли ти е, Áдриан? - Тайсън го хвана за гръкляна и го повдигна с една ръка. Когато усети, че Адриан не издържа, го пусна - остави ме да вляза.

     Адриан сложи ръка на бузата на момчето. Изгори я така, че усети  огъня на Ада в сърцето си. Когато обаче Тайсън отхвърли ръката му, изгарянето като по чудо зарасна. Изблъска и двамата и мина през вратите.

     Озова се в кабинета на баща си, който беше седнал зад голямо махагоново бюро, на което бяха запалени свещи. Той, красивият мъж, с изящно бледо лице със строги черти на лицето, беше сплел пръсти, гледайки Тайсън право в очите.

- Седни, синко. - подкани го той.

     Тайсън се подчини и седна на креслото отсреща на бюрото.

- Здравей, татко. - поздрави той.

- Знаеш защо си тук, нали? - попита бащата.

- Заради глупавите номера на Сийтън. - отвърна с ирония синът.

- Или може би заради своята заядливост, Тайсън...

     Тайсън направи гримаса,но остави баща си да продължи.

- Виж - започна мъжът - Сийтън е моята дясна ръка. Няма да позволя на детския ти мозък...

     Тайсън рязко стана от стола.

- Не ме наричай дете, татко! Много добре знаеш, че ако не съм аз, няма начин да си взимаш... - замълча за кратко. -отплатата.

- Не ми повишавай тон! - каза хладно бащата и също стана, като отиде право пред него.

     Тайсън го погледна в очите. Не направи никаква реакция, нито едно мускулче не трепна, когато баща му го хвана за челюстите и той почувства като цялото му тяло охладнява. Но в мозъка му бушуваха хиляди адски пламъци. И каквато и болка да изпитваше, нямаше да се даде.

     Но баща му изведнъж го пусна и Тайсън отново усети притока на нормална топлина в тялото си.

- Мисля, че трябва да забравиш за станалото със Сийтън. -тихо каза той.

- Мисля, че трябва да го оставиш на мен. - отвърна Тайсън - помниш колко пъти доказвах, какъв идиот е. Колко пъти ти разбра, че той ми погажда тези номера. Сякаш е човек.

     Мъжът се подсмихна.

- Тук си прав.

- В осемдесет процента от случаите аз съм прав, татко. - отвърна момчето и скръсти ръце.

     Когато обаче видя, че може би няма какво да каже, Тайсън тръгна да излиза. Обаче се спря и се обърна към баща си, който все така изпитателно хладно го гледаше.

- Кажи, синко? - зачуди се той.

     Тайсън помисли малко. Разчуди се дали да говори и накрая каза:

- Искам битка с него.

- Хахаха, искаш прекалено много, Тай. – отговори баща му.

     Тайсън се върна до бюрото. Погледна баща си пламтящи очи.

- Искам битка със Сийтън! – потвърди той студено. – Ще бъде последната в живота му. По дяволите, татко,съвземи се!

- Не ми казвай какво да правя. - Каза бащата

- Той ме мрази!  Не искам да съм нито около теб, нито около сестрите ми, никой...

- Той е моя дясна ръка.

- А аз съм твой първороден син! Аз би трябвало да съм твоите очи и уши, аз да взимам договорите...

- Още си прекалено малък, за да правиш каквото и да било. Не ти ли е достатъчно, че си ми син, че знаеш какво става, че взимаш душите и всичко останало. Не се ли задоволяваш с това, че си безсмъртен, а?  – той стана от стола, отиде до сина си и застана на няколко сантиметра от него - Прекрасен си, Тайсън. Най-красивият. Мой син, моят първороден син.

     Тайсън погледна баща си. В очите, после в устните, после пак в очите.

- Искам Сийтън в краката си. - потвърди момчето.

- Няма да се откажеш – отбележи мъжът.

- Аз пък съм на мнение, че двубоят е добра идея. - чу се мек глас в края на стаята. Сийтън стоеше в един тъмен ъгъл,приятно настанил се в едно кресло, пушеше цигара.

     Тайсън се обърна към него, тръгна и го нападна. Но баща му го възпря само едно махване на ръката.

     Сийтън стана и се приближи. Косата му бе дълга до раменете, очите стъклени, устните червени и плътни, с овално лице и подчертани челюсти и скули.

- Щом момчето иска да се бие с мен, няма проблем. - довърши той.

- Ето на. - възкликна Тайсън.

     Красивият мъж въздъхна:

- Е, добре. Нека има дуел.

- Това исках да чуя. - плесна с ръце момчето. - Благодаря, татко.

     Баща му го погледна строго и Тайсън почувства прилива на енергия по гърба си.

- А теб, долен изрод, - обърна се младокът към Сийтън - ще те направя прах! – изгледа го злобно и си тръгна.

- Какво мислите да правите? – попита Сийтън.

     Мъжът седна отново в креслото си, облегна се и погледна мъжа срещу себе си.

- Нека има битка. – каза накрая.-  Дай му да разбере малко.

- Но..

- Знам, но не можеш да го убиеш, все пак ми е син. Помисли! Безсмъртен е. Нека му мине мерака. После го остави да те победи. Разбира се, гордостта ти няма да ти позволи, но го направи. За мен!

- На вашите услуги, Сатана. - каза тихо Сийтън, обърна се и излезе.

     Бащата на Тайсън продължи работата по договорите.

3.

     Тайсън излезе от огледалото. И точно право в полезрението му попадна фигурата, лежаща на леглото му. Женска, не много висока, с буйни тъмни къдрици и дълги изящни ръце.

- Джесика! - каза той с едва забелязващо се изумление - Какво търсиш тук?

- Отдавна не сме се виждали, братовчеде. - отвърна момичето. - Не се ли радваш да ме видиш?!

     Тайсън се подсмихна.

- Знаеш, че винаги се радвам, когато си тук. - отвърна той. - В леглото ми.

     Тя се изправи и застана близо до него.

- Нали не мислеше, че ще забравя красивото ти лице? - усмихна се тя и нежно го целуна в ъгълчето на устните.

     Това го подразни. Прииска му се да я сграбчи, да я хвърли на леглото и да прави с нея каквото си иска.

     Но вместо това леко я прегърна и целуна по врата. Тя потръпна от ледения му дъх по раменете си. Сложи ръцете си на тила му и го погледна в дълбоките зелени очи.

- Не си се променил, миличък - каза накрая. - Все така изящен. С прекрасна усмивка, дълбоки очи, с дълбок поглед.

- Които ще стигнат дълбоко... - отвърна шеговито той и се усмихна широко.

     Белите му зъби правеха усмивката му още по привлекателна. Джесика не издържа и го целуна. Горещо, страстно, дълбоко. Той ù отвърна. Тя усети смразяващия, но така лек дъх в устата му. Тайсън сложи ръце на кръста ù и я понесе към леглото. Легна върху нея, целувайки я навсякъде по врата, устните, лицето... Когато мина известно време и двамата бяха стигнали по средата, Тайсън усети разяждащата болка на тила си. Стана от леглото и го разтърка.

- Какво има? - попита Джесика.

- Пентаграмата. - отвърна ù момчето.

- Дай да погледна. - каза тя и понечи да види татуса. - По дяволите, Тайсън, какво си направил?

- Какво да съм направил? - Учуди се той.

- Кръвта ти... Пентаграмата кърви.

     Тайсън докосна звездата и когато погледна ръката си, съзря катранено черната си кръв по нея. Погледна Джесика.

- Какво има, Джес?

- Забравих да ти дам това.

     Тя отиде до якето си и извади плик. Подаде му го и той го отвори и извади бележка, на която пишеше:

     „Утре. Полунощ. На Дяволската арена.”

- Какво има тогава? - попита Джесика и го погледна озадачено.

     Тайсън вдигна глава и каза:

- Погребението на Сийтън.

     Джесика го погледна едновременно със страх и възхищение.

- Тръгвам. - каза накрая.

- Защо? - учуди се момчето.

- Знам какво искаш, братовчеде. - подхили се тя. - Имам работа, а и ти не си много в състояние...

- Ооо, напротив, красавице.Напълно в състояние съм. - Отвърна той с охота и понечи да я целуне. Тя обаче леко се дръпна, като сложи пръст на устните му.

- Мисля, че споменах, че имам работа.

     Тайсън прокара ръка през гъстата ù игрива коса и я погледна отново с онзи поглед. Приближи се още и прокара език по ушната ù мида.

- Ще го убия. - прошепна той.

- Знам. - каза тя със същия тих тон.

- И ще те имам.

- И това го знам, Тай. - усмихна се отново Джесика.

- А сега се махай! - каза рязко той, хвана я за тила и я хвърли в огледалото.

     Отиде до банята, взе една кърпа и я притисна към тила си.

     Отиде на уреченото място. Застана по средата. Около него имаше само и единствено пламъци; това, върху което беше стъпил - кръгла арена, направена от мрамор, леко кафяв сякаш с бели примеси. Диаметърът ù беше около десетина-дванадесет метра.

     Не му беше топло, макар че пламъците горяха със сила. Беше застанал гол до кръста, само по черни джинси. Замисли се за миг, дали да не побегне... После размисли. Не, каза си, няма да бягам от тоя. Провали последното взимане на душите, да му отстъпя: Не!

     Усети ледено докосване по ключицата си. Не се дръпна, защото всъщност бе приятно. Усети разтриване по гърба си, издължи врат и затвори очи.

- Наистина ли мислиш, че можеш да ме победиш, хубавецо? -  запита го Сийтън, който плъзна ръката си по гърба на младия.

     Тайсън се усмихна и се обърна към него. Бяха толкова близо един до друг, че момчето можеше да усети ваниления дъх на демона.

- Не само ще те победя - отвърна спокойно Тай - ще те унищожа и ще те запратя в най-тъмното ъгълче на Ада.

     И вместо да го нападне, Сийтън реши, че е по-добре да го подразни още, докато Тайсън не се разяри напълно. Хвана го за тила, приближи го до устните си... Тайсън обаче разбра какво иска да направи демона и с всичка сила се изтреля нагоре, изчезна като дим в дебрите на тъмнината.

     Ето на, помисли си Сийтън, малкият лигльо се отказа!

     И точно когато мислеше да се обърне и да си тръгне, огромно тънко острие се стовари върху гърба му и го прониза в гръбнака. Той се свлече на колене, после легна по корем на студения мрамор. Болката беше ужасна. Тайсън падна с лек удар на пода. Имаше силата на поне цяла армия, а и яд за изливане. Когато се изправи обаче се разкри гледка, каквато и адът не бе виждал до сега. Частите от тялото, които разкриваха кожата му, бяха обляни с кръв по-черна от катран. Кръв, пръсната по цялото му тяло, сякаш бе изрисувано...

     Пронизаният демон се съвзе, но когато се обърна и легна по гръб, погледна наляво, се ужаси. Съзря стоящия над него Тайсън, с черно тяло и пламтящи очи. Гледката беше непоносима – Сийтън знаеше какво го очаква...

- Усвоил си я. - промълви той - Освободил си я.

- Нима? - отвърна Тайсън с насмешка. - Да не мислеше, че през цялото това време стоя със скръстени ръце?!

     Сийтън изцъкли очи, не можеше да повярва, че това момче е направило дяволските възможности реалност.

- Хайде - каза Тайсън и го хвана за за гръкляна с все сила - не съм свършил с теб.

     С един замах момчето хвърли демона срещу пламъците, но той не падна в тях. Напротив - сякаш се удари в стена и се свлече на пода. Тайсън отиде до него и извади с все сила стоманения меч. Така че Сийтън да го заболи. Той изви от болка.

     Макар Сийтън да беше демон, дори той изпита болка, каквато никое човешко същество не беше изпитвало. Не искаше да мисли, за това което би могло да му се случи. Или  то вече се случваше.

     Тайсън го вдигна, държейки го за гръкляна. Погледна го безчувствено и се усмихна самодоволно.

- Колко си жалък! - промълви той.

-А з ли съм жалък, момче? - възнегодува Сийтън - Ти ще ме убиеш без да ти мигне окото. Използваш най- могъщите сили на Ада. Какво искаш всъщност? Каква ти е целта? Баща ти, тронът му?

     Тайсън се изнерви и захвърли демона настрани.

- Знаеш ли, Сийтън. Някога те харесвах.

     Демонът се учуди. Тайсън усети това, обърна се и отиде до него. Накрачи го и седна на корема му. Хвана потрошената вече челюст и доближи лицето си максимално.

- Да! Колкото и да не ти се вярва. След като обаче разбрах какво си искал да направиш с баща ми. И как си искал да ми вземеш мястото обаче, реших да изчакам, да видя какво да направя с това, което имам. И ето, че всичко се нареди.

- Ти не можеш! Нямаш волята. - опита се да промълви Сийтън.

- Дори в Ада има справедливост, глупако. Не си ли го разбрал? - Тайсън се засмя.

     Сийтън беще изплашен до смърт. Очакваше го вече, сякаш виждаше Дявола в лицето на Тайсън. Но беше слаб. Мечът го беше изтощил, Тайсън го беше омаломощил...

- Стига съм се занимавал с теб. Да приключвам вече. - той понечи да хване демона за главата, когато Сийтън го възпря с вик.

- Нее, недей, Тайсън! - извика той. - Ако ме убиеш, ще съжаляваш, баща ти...

- Хаха, баща ми... какво той? Какво ще направи? Той знае, че съм тук. Както и ти. Много добре знае какво ще стане, пределно ясно му е, че си отиваш.

- Не, почакай, мога ти извоювам трона, мога да направя всичко за теб. Тайсън, недей!

- Страхливец! Мога и сам да си го взема! - Озъби се момчето и сложи ръцете си на тила на демона.

    Лицето на Сийтън посиня, после почерня. Силите му си отиваха, умираше и не можеше да направи нищо. Болката бе несравнима с никое адско мъчение, разтърсваща, непоносима.Обгърна тялото му като пламък на запален бензин. Изгори го. Силите му си отиваха, напускаха го, не можеше да направи нищо.

    Накрая се отпусна безжизнен и след секунди се разпадна на прах. Тайсън се изправи, залитна назад, но се удържа да не падне. Погледа тъмносиния прах останал от демона и каза:

- Поне ти няма да ми пречиш.

     Обърна се и изчезна в пламъците.

5.

Все още изрисуван в черни пламъци, Тайсън отвори големите порти на кабинета на баща си. Той го погледна, брат му също беше там. Тайсън беше с толкова сериозна физиономия сякаш някой наистина е умрял.

- А, ето те. - каза Слай.

    Тайсън беше уморен. Искаше единствено да легне, да заспи...

    Обаче не искаше да се покаже слаб пред брат си, още по-малко пред баща си. Изправи се, сякаш нищо не се беше случило. Погледна баща си, после брат си, наведе се и го целуна по бузата. Слай се усмихна.

- Уби го, нали? - усмихна се той.

- Ти как мислиш? - самодоволно отвърна Тай и го потупа по рамото.

    Отново погледна баща си.

    Дяволът се усмихна и сплете пръсти.

- Изумяваш ме все повече, синко. - каза накрая.

- Нима, татко. Хаха. Ако убия и него - Както беше сложил длани на раменете му, Тайсън хвана брат си за врата. – Дали ще се изумиш?

- Няма да го направиш - обади се Слай.

    Тайсън се наведе и устните му допираха лявото ухо на момчето.

- Така ли? И защо?

    Големите дървени порти се отвориха.

- Оу, прекъсвам ли нещо - чу се невинен глас в далечината.

    Тайсън знаеше кой е. Машинално пусна брат си и се изправи. Прилив на сили нахлу в главата му. Самодоволна усмивка огря лицето му.

- Не, Джес. – каза Дяволът. – Влизай.

    В кабинета влезе средно високо момиче, с черни буйни коси и тъмни горящи от страст очи. Тайсън сякаш пламна. ”Рисунките” по тялото му не бяха изчезнали. Енергията прииждаше и не искаше да си отива.

    Джес се приближи до бюрото и подаде черен куфар на Дявола.

- Новите ти договори, шефе. - усмихна му се.

- Толкова много - учуди се той. - Кажи ми, че са за по-скоро време.

- Не ти обещавам. – тя се засмя.

    Смехът ù беше поредната вълна енергия, обляла Тайсън.

- Има някакво момиче на име Лори. Заложила си душата...

- Млъкни! – каза тихо Дявола и направи жест с ръка тя да отиде до него.

    Джес мина зад бюрото и седна в скута му, сетне се наведе надолу. Слай погледна брат си и видя в очите му едновременно страст  и възнегодувание. Джес обаче стана, заобиколи, усмихна се на момчетата и си тръгна.

- Мисля, че е време да погледна новите договори. – намигна им баща им.

- Мразя го това, тръгвам си.- заяви Слай.

    Той стана и мина зад брат си. Тайсън обаче още стоеше.

- Тайсън, мисля, че трябва да си тръгваш вече. - каза баща му. – Трябва ти почивка.

- Трябва ми друго, татко. - отвърна момчето и двамата с брат му се отправиха към мраморното огледало.

    Изчезнаха в него.

    Влязоха, както обикновено, в стаята на Тайсън. Той стъпи пръв вътре и съзря Джес да лежи на леглото му, облечена единствено със сатенен халат. Зад Тайсън стоеше брат му, облещил очи. Сетне каза:

- Ами – запелтечи той - мисля да ходя да си върша моя си работа... Там... В стаята ми.

    Излезе от стаята. Тайсън още стоеше на място. ”Музата” на целия Ад стоеше пред него, готова за него.

- Какво правиш тук? - попита той, уж безразлично. Но наистина не му беше безразлично.

- Ако искаш, си тръгвам. - отвърна любезно тя.

    Стана от леглото, мина покрай него и за малко го подмина, когато той я хвана с една ръка за корема и я върна при себе си, до тялото си. Тя усети дъха му на ванилия върху лицето си, когато той прошепна.

- Няма да изтърпиш, Джес.

- Кое? - усмихна се тя, облиза устните му леко.

- Мен.

- Ами да видим тогава.

    Тя не очакваше... Рисуванията по тялото му, които почти бяха изчезнали, се върнаха отново. По врата на Тайсън се изрязаха клетви на латински.

- Първороден син ли? - прочете, шепнейки тя.

- Млъкни! - каза той хладно. – Не трябва да знаеш това.

    Блъсна я назад към стената. Тя се удари в нея с леко „туп” . Тогава наистина усети ваниления дъх на Тайсън. Ванилен... но студен, вледеняваш дъх. Отвърна му. И да не искаше, пак щеше да го направи. Той бавно вкара езика си в устата ù, прокара го по всяко ъгълче и го остави вътре, докато в кухината се образуваха кристалчета лед. Сетне я пусна.

- Казах ли ти – намигна ù.

    Няколко секунди Джес не можа да реагира. Не можеше да отговори и го осъзна. Тайсън я пусна и застана на 2-3 крачки от нея. Тя обаче не издържа. Почувства останалата ванилия... Затвори очи и остана така. Навеки.