В погледите им се четеше напрежение. Макар да гледаха телевизия и рядко да разменяха по някоя дума, скандалът се печеше. Иван въздъхна, караниците с жена му го стресираха ужасно.

– Ами… аз излизам – промърмори той.

Силвия го стрелна с кос поглед и се подсмихна криво.

– Да не се е насрала пак? – попита уж небрежно тя.

– Престани!

– Няма да престана! Твърдиш, че ме обичаш, а всеки ден се измъкваш от къщи и отиваш при нея!

– Тя има нужда от грижи, знаеш. Престани да ревнуваш, глупаво е!

– Ама тя не ти е никаква! Нищо не й дължиш!

– Аз… чувствам се задължен да й помогна. Мила ми е, макар вече да не ми е съпруга. Опитай се да ме разбереш, за бога!

Силвия се изчерви. Извърна глава, за да скрие сълзите, които напираха в очите й. Бе много притеснена от поведението на мъжа си. Страх я бе да не го загуби.

Иван стана от масата и се изниза. Чакаха го два часа път с кола до дома на бившата му съпруга Невена.

По време на пътуването той потъна в мисли за сложната житейска ситуация, в която се бе озовал.

Преди три месеца Невена бе пострадала при автомобилна катастрофа. От жестокия сблъсък тазобедрените й стави се бяха изкълчили, а тазът й се бе натрошил. Тя бе претърпяла няколко операции, всичките успешни, но все още трудно се изправяше на крака. Бяха я изписали от болницата, понеже засега нищо повече не можеше да се направи. Осъзнавайки, че жена му е в тежко състояние, Валери (бяха сключили брак преди година) бе отишъл да работи в Италия – твърдеше, че целта му е да изкара пари за допълнителни операции, но всъщност главното бе, че не искаше да я вижда такава разкапана. Разбира се бе осигурил болногледачка. Тя обаче отделяше не повече от час дневно за Невена, която заради болките рядко ставаше от леглото.

Иван звънна предупредително на звънеца и отключи входната врата с ключа, който бе получил от бившата си съпруга.

– Влизам! – подвикна той и тръгна по коридора.

– Влизай! – отвърна му бодро Невена от спалнята. Тя се стараеше да демонстрира висок дух.

Беше се изправила на патериците си и вероятно се канеше да се пораздвижи. Не отделяше поглед от пода, явно я бе страх.

– Нали се разбрахме да не ставаш, когато си сама – изсумтя Иван.

– Справям се отлично – контрира го тя.

– Ако паднеш, може да се нараниш.

– Не бери грижа.

– Обаче веднъж падна, нали!

– Моля те, престани, имам нужда да се движа.

– Нев, просто искам да се пазиш.

Тя не отговори. Премести патериците напред и провлачи предпазливо левия си крак, а после и десния. Босите й стъпала нито за миг не загубиха допир с пода. Ако направеше подскок, щеше да натовари болезнено таза си. Затова влачеше крака и се стараеше да балансира тежестта на тялото. Ръцете й поемаха почти цялото натоварване. През последните месеци те бяха заякнали много, което бе хубаво. Но придвижването по стълби все още бе мираж.

– Защо ме гледаш? – изпъшка тя.

– Какво друго да гледам, Нев.

– Знаеш, че се напрягам, когато ме гледат.

– Страх ме е да не паднеш.

– Няма да падна. Вече съм много по-стабилна. И почти не ме боли.

Иван погледна навлажнените й от сълзи очи. Въздъхна.

Тя измина два метра, тътрузейки се мъчително, после се увеси като парцал върху патериците. Коленете й се бяха подвили леко, а петите й се бяха отлепили от пода и потреперваха заради нестабилната поза. Силите й бяха стигнали дотук.

Мъчно му бе да я гледа такава. Бе живял с нея пет години и въпреки неприятната раздяла, все още изпитваше топли чувства към нея. Всъщност след развода те се бяха постарали да поддържат приятелски отношения. И се бяха виждали поне веднъж месечно.

Външно тя не изглеждаше променена. Бе все така стегната, с леко пухкави форми. Излъчването й все още бе момичешко, заради дребната фигура и симпатичната физиономия. Но някогашната пъргавост вече я нямаше. Сега тя се придвижваше като старица, превъзмогвайки жестоките болки. Мнозина на нейно място биха се залежали. Не и тя. Тя продължаваше да се бори. И да страда.

Невена се обърна и запъпли към леглото. На челото й се бе появила бръчка, брадичката й трепереше от усилието.

– Нека ти помогна – примоли се Иван.

– Мога сама – каза тя с немощен глас.

Тя се довлече до леглото си и бавно се отпусна в него. Иван взе патериците и ги подпря на стената.

Невена лежеше, дишайки тежко. Бе останала без сили.

Той смени памперса й, който се оказа само напикан.

– Искаш ли да ти сложа подлога?

– Не. Гледачката ме оправи сутринта.

– Хубаво.

– Ако искаш да те изкъпя?

– Само ме избърши с кърпа, че се изпотих.

Той я избърса. Използва влажни кърпички за стъпалата и подмишниците.

– Срам ме е, че ти причинявам това – простена тя.

– Кое?

– Знаеш кое! Не си длъжен да се грижиш за мен.

– Ние сме приятели.

Тя се изсмя сухо.

– Жена ти не мърмори ли?

– Мърмори.

– Хайде, прибирай се. Не я карай да ревнува.

– Тъпо е, че ревнува. Уж всичко й обясних.

– Може би трябва да дойде да ме види някой ден, за да разбере, че не съм й конкуренция.

– Уф.

– Тя да не мисли, че се чукаме.

– Навярно точно това си мисли.

– Хайде, бягай!

Той я целуна по бузата и излезе.

Нещо го накара да изчака отвън пред вратата. Десетина минути по-късно чу плача й. Прииска му се да влезе отново при нея и да я успокои, но се въздържа. Тръгна си гузен.

Иван продължи да полага грижи за бившата си съпруга. И да търпи хулите на настоящата. Животът му се бе превърнал в ад. Но не винеше Силвия, смяташе, че тя е в правото си да недоволства.

Така се нижеха дните. Работа денем, а вечер – грижи за болната бивша съпруга и злобни заяждания от настоящата. Затворен кръг, от който нямаше измъкване.

Ключов ден се оказа осемнайсети септември.

Невена посрещна Иван усмихната до уши.

– Валери се връща утре. Изкарал е добри пари. Ще плати операциите, които трябва да се направят. Скоро ще мога да ходя, миличък! Нямаш представа колко се вълнувам!

– Прекрасна новина – отвърна Иван и се усмихна.

– Не идвай повече при мен… за да не стане скандал. Валери… той е малко ревнив.

– Добре.

– Но като се оправя, пак ще се виждаме, мило приятелче. – Лицето й сияеше като слънце.

– Разбира се, Нев. Много се радвам за теб.

Иван се прибра вкъщи в добро настроение. Усетила това, съпругата му Силвия се намръщи.

– Добре си прекара с нея, а?

– Стига глупости! Тя е инвалид, бори се за нормален живот, това е. Дори не ни е минавало през акъла да правим секс. Просто й помагам. Имай ми поне малко доверие.

– Иване, всичко си има граници. Искам развод.

– Какво?

– Чу ме много добре.

– Господи!

– Той е готов да бъде неотлъчно до мен. Той ме обича.

– Кой?

– Няма значение. Не го познаваш.

– Но аз…

– Всичко между нас приключи!

– Но аз…

– Утре се изнасям.

– Защо е толкова гаден животът!

– Защото си глупак, Ваньо.